КГБ = Клуб на Готините Баби - 228

                                                                   КАК СТАВА ПРОМЯНАТА
„ Да учиш, превъзпитаваш и променяш възрастен човек е като да лекуваш умрял. Ефектът е нулев или кауза пердута!“
Това мнение ме провокира и реших да разкажа своя нератив ( история) и как усещам промяната в себе си. Да покажа, че никога не е късно човек да се учи, да се променя, да започне да гледа на света от друга камбанария.
Голямата промяната в моя живот започна през 2017 година. Вече бях на 66. Омъжена от 40 години, с пораснали и задомени деца, с четири прекрасни внучета. На коя ли баба внучетата не са най-прекрасните? Още упражнявах професията си – Лекар по дентална медицина. Децата ми бяха поели по своя път, съпругът ми беше пенсионер. Често започнах да си мисля, че има все още време да направя нещо за себе си. Имах огромното желание да уча Психология. Споделих идеята си с моето семейство и получих тяхното одобрение и подкрепа. След като бях изучила човешкото тяло, сега изучавах човешката душа. Убедих се, че медицината и психологията трябва да вървят ръка за ръка, защото те са неразривно свързани. Обучението ми в програмата Психология на здравето, общуването ми с младите хора, наученото от моите преподаватели разкри пред мен нови перспективи, имах вече идеи за бъдеща работа и развитие, събудиха се и мечти, а бях вече на 70. Много от моите познати бяха замразили вече своите мечти. Живееха ден за ден – В глуши, во мраке заточения, тянулись тихо дни мои. Без божества, без вдохновения, без слез, без жизни  без любви... както е казал великият поет Александър Сергеевич Пушкин. Не само в семейството ми и приятелите ни забелязваха моята промяна. Аз я усещах – това беше промяна на физическо и психическо ниво. Погрижих се за физическото си здраве, свалих излишните 18 килограма, смених си прическата, стила на обличане, начина на мислене по някои въпроси. Започнах работа с хора в късна зряла възраст. Чувствам се нужна и полезна.
В края на 2023г.  започнах обучение по ППТ( Позитивна психотерапия) – базово ниво. Имах необходимост от по-нататъшна  промяна. До този извод стигнах след конфликти с порасналите ми вече деца. А тя, промяната не идва бързо. Имах усещането, че в своето забързано и натоварено ежедневие не намирам време за самонаблюдение, за да разбера и анализирам своите мисли и постъпки, а това от своя страна да ми даде отговор на нелеките житейски въпроси и защо в дадена ситуация съм постъпила по един или друг начин.  И дали този ход е бил най-правилният. Не намирах време да разговарям със себе си. Умишлено не търсех време да споря със себе си. Всички тези мисли се стовариха върху мен със започването на курса по ППТ. След всяко занятие дни на ред размишлявах над наученото. Първоначално не можех да разкривам и споделям своите проблеми, да се заявявам. В началото не беше лесно да споря със себе си. Моето Аз здраво се съпротивляваше. Самоуспокоявах се, че щом така съм постъпила, значи това е бил начинът. Е да, но с времето започнах да осъзнавам, че е имало и други начин. Не винаги избраният от мен път е бил най-правилният. И ето един пример: До един момент си мислех, че съм много добра майка – грижовна, раздаваща се, обгрижваща, заинтересована, жертвоготовна, тревожна. Готова бях да се откажа от нещо, което много искам, за да мога да съм в помощ на порасналите ми деца и внуци. Не си представях, че ще мога да кажа „не“, че ще мога да поставя граници, ще ги съблюдавам, и ще държа те да се спазват. И един ден дойде прозрението –  какво значи „добра майка“? Дали това да си досадно грижовна и обсебваща и по този начин да отнемаш възможността на близките си да постъпят така, както те мислят, че е добре за тях? Кому е нужна една излишно раздаваща се майка, която в края на деня е уморена и изнервена? А това излишно обгрижване? По балансовия модел това води до претоварване в дейности. Нагърбвам се с цялото домакинство – пазаруване, готвене, шофиране. Все едно казвам на децата си, че те са некадърни и не могат да се справят с дадена задача? Дали е нужно да бъда прекалено заинтересована и тревожна? И толкова ли е трудно да кажа НЕ? След трудна вътрешна борба започнах да казвам тази думичка. Може би съм търсила повече обич, похвали и признание? Може би съм се страхувала, че близките ми ще ме обичат по-малко? Оказа се, че не съм била  права. Когато започнах да се отстоявам се почувствах  по-силна, по-значима, още по-уважавана, с по-голямо самочувствие и себеуважение. Ромбът по балансовия модел придоби друг вид – оставаше психична енергия за тяло, за мечти и за контакти. От известно време започнах да слагам граници и да ги отстоявам. А дали с моята натрапена загриженост самата аз не съм нарушавала поставените от близките ми техни граници? Сега мисля над този много важен въпрос. Ето един пример: Синът ми отказва да вземе храна, но аз все пак му приготвям така наречената „хранителна торба“, та да не стои гладен и упорито му я слагам в ръцете. Е така ли трябва да постъпва една интелигентна майка с порасналото си вече момче? Какво момче, вече мъж на 45.  Мисля, че за вбъдеще ще упражнявам по-голям себеконтрол и ще уважавам повече мнението на порасналите ми деца. Та те съвсем не са деца! Те самите имат големи деца и едва ли трябва да им завещая моя остарял модел на поведение. И дъщеря ми, и синът ми са се доказали, че могат да се справят с живота си. Срещата ми с ППТ мисля, че се оказа съдбоносна. След известна вътрешна съпротива дали да продължа или не  обучението в Майсторско ниво, направих своя избор. И сега, когато преподавателката Милена Манова ме попита с какво идвам и с какво си тръгвам от всяко едно занятие, аз ще отговоря – с колебанията приключих,  тук съм, с надеждата, че ще науча нещо повече, за да продължа промяната в себе си, идвам за да убедя връстниците си в нещо, в което аз вече вярвам – че да се промениш и да научиш още нещо в късна зряла възраст не е кауза пердута. Възможна е промяната, приятели, възможна е! Трудна е, но е възможна! Стига да я поискате...