Истинската любов към себе си се оказва сложна тема.
Може би затова в повечето източници ще намерите обяснения, които са в другата крайност – твърде прости, повърхностни и изкривени. Пробвайте например да пуснете фразата “self love” в някоя световна банка за снимки и 99% от резултатите ще са изображения на жени, които си взимат вана, мажат се с крем или просто се взират в образа си в огледалото с блажена усмивка.
Да обичаш себе си не е самовлюбено втренчване във външния образ.
Не означава да се смяташ за перфектен.
Не изключва съзнанието за неща, които можеш да промениш и подобриш у себе си.
Любовта към себе си не е арогантна, не е за сметка на другите и в действителност е обратното на нарцисизма.
Във вселена от най-различни послания по темата, потърсихме отговор в написаното от двама световни автори.
Професор Джон Амодео, психотерапевт с повече от 40 години опит и автор на няколко книги, пише следното за Psychology Today: “Себеобичането означава да откриеш покой вътре в себе си – да можеш да се отпуснеш комфортно в дълбините на същността си.”
“Някои хора разбират любовта към себе си като това да вземеш топла вана или например да отидеш на маникюр. Можем да постигнем временно подобрение, като направим нещо, с което да си доставим удоволствие. Но дълбокият вътрешен покой изисква да култивираме определен начин да оставаме със себе си. Едно топло и подкрепящо отношение към собствените ни вътрешни преживявания".
Тревожността, стресът и ниската себеоценка – как да се справим? Попитайте Ива Янчева
Амодео казва още, че любовта към себе си включва пълно приемане на емоциите вътре в нас. Това е възможно, когато престанем да потискаме гнева, тъгата, страха си заради наложено в детството чувство на срам.
“Емоциите често са носител на мъдри послания, ако обаче умеем да ги дешифрираме. Ако култивираме топло и приятелско отношение към емоциите си, те на свой ред ще се превърнат в наши приятели и съмишленици в житейския ни път. Появяват се нови открития и възможности и заживяваме по-пълноценно.”
Тийл Суон, нашумял лектор и автор на книги за личностно развитие, пише следното: Любовта към себе си е най-силната карта. Тя е коренът, от който всичко расте.”
Суон набляга на факта, че традиционното възпитание отрича любовта към себе си. Много от нас са отгледани от възрастни, които бъркат самоунижението със смирение. И смятат любовта към себе си за нещо егоистично и тщеславно. Затова на повечето от нас ни се налага да положим усилие, за да се научим да обичаме себе си.
"В много от нас е заложено дълбокото убеждение, че ако си прощаваме слабостите си, губим контрола над собствените си действия. А тази идея ни плаши, защото вярваме, че ако не контролираме собствените си действия, ще нараним други хора. Някъде в ранните си години сме възприели убеждението, че нещо с нас не е наред и че сме "лоши". Човек трябва да потърси доказателства и да култивира доверие в собствената си присъща доброта."
"Няма как да извървите този път до края, без да преминете процеса на осъзнаване, истина, приемане, прошка, доверие в себе си, отговорност, благодарност, емпатия, цялостност, радост и безусловна любов. Това е духовното пътуване, чрез което се осъществяват всички духовни пътувания."
Къде се намира всеки от нас по този път?
Кога и как започнахте наистина да обичате себе си и какво означава това за вас? Кои хора или събития бяха най-големите ви учители по себеобичане? Нека споделим в темата!
Може би затова в повечето източници ще намерите обяснения, които са в другата крайност – твърде прости, повърхностни и изкривени. Пробвайте например да пуснете фразата “self love” в някоя световна банка за снимки и 99% от резултатите ще са изображения на жени, които си взимат вана, мажат се с крем или просто се взират в образа си в огледалото с блажена усмивка.
Да обичаш себе си не е самовлюбено втренчване във външния образ.
Не означава да се смяташ за перфектен.
Не изключва съзнанието за неща, които можеш да промениш и подобриш у себе си.
Любовта към себе си не е арогантна, не е за сметка на другите и в действителност е обратното на нарцисизма.
Във вселена от най-различни послания по темата, потърсихме отговор в написаното от двама световни автори.
Професор Джон Амодео, психотерапевт с повече от 40 години опит и автор на няколко книги, пише следното за Psychology Today: “Себеобичането означава да откриеш покой вътре в себе си – да можеш да се отпуснеш комфортно в дълбините на същността си.”
“Някои хора разбират любовта към себе си като това да вземеш топла вана или например да отидеш на маникюр. Можем да постигнем временно подобрение, като направим нещо, с което да си доставим удоволствие. Но дълбокият вътрешен покой изисква да култивираме определен начин да оставаме със себе си. Едно топло и подкрепящо отношение към собствените ни вътрешни преживявания".
Тревожността, стресът и ниската себеоценка – как да се справим? Попитайте Ива Янчева
Амодео казва още, че любовта към себе си включва пълно приемане на емоциите вътре в нас. Това е възможно, когато престанем да потискаме гнева, тъгата, страха си заради наложено в детството чувство на срам.
“Емоциите често са носител на мъдри послания, ако обаче умеем да ги дешифрираме. Ако култивираме топло и приятелско отношение към емоциите си, те на свой ред ще се превърнат в наши приятели и съмишленици в житейския ни път. Появяват се нови открития и възможности и заживяваме по-пълноценно.”
Тийл Суон, нашумял лектор и автор на книги за личностно развитие, пише следното: Любовта към себе си е най-силната карта. Тя е коренът, от който всичко расте.”
Суон набляга на факта, че традиционното възпитание отрича любовта към себе си. Много от нас са отгледани от възрастни, които бъркат самоунижението със смирение. И смятат любовта към себе си за нещо егоистично и тщеславно. Затова на повечето от нас ни се налага да положим усилие, за да се научим да обичаме себе си.
"В много от нас е заложено дълбокото убеждение, че ако си прощаваме слабостите си, губим контрола над собствените си действия. А тази идея ни плаши, защото вярваме, че ако не контролираме собствените си действия, ще нараним други хора. Някъде в ранните си години сме възприели убеждението, че нещо с нас не е наред и че сме "лоши". Човек трябва да потърси доказателства и да култивира доверие в собствената си присъща доброта."
"Няма как да извървите този път до края, без да преминете процеса на осъзнаване, истина, приемане, прошка, доверие в себе си, отговорност, благодарност, емпатия, цялостност, радост и безусловна любов. Това е духовното пътуване, чрез което се осъществяват всички духовни пътувания."
Къде се намира всеки от нас по този път?
Кога и как започнахте наистина да обичате себе си и какво означава това за вас? Кои хора или събития бяха най-големите ви учители по себеобичане? Нека споделим в темата!
Пожелавам на всеки да се обича все повече с всеки изминал ден. 
Близките ми ме учиха не толкова на любов към мен си, която си ми е вродена, а на любов и уважение към другите, съпричастност. 
Грижа за себе си и за всички и всичко, които са близки до мен. Стабилност и непреклонност, инат, издръжливост на атаки от хора, които те критикуват, смъмрят и искат да те преправят, поучат и вкарат в техния си калъп, понякога с добри намерения, понякога от скука, понякога заради собствените си лични комплекси. 
, но мисълта ми е, че дори да не бях с високо ниво, а със средно или пък под, пак щях да си се обичам по абсолютно същия начин. Просто едно нещо по-малко за хвалене в анонимен форум, голяма работа.