Номинации за най-голяма муня (тема 12)

Аз досега само ви четох и се смях, но днес и аз станах за смях. Бързайки влизам в магазин за дрехи с цел 2 конкретни черни тениски на моят син. Проверих, нямаше, врътнах се и излизам. Обаче продавачките се спукват да се смеят. Обърнах се и ги изгледах на кръв, а те ми показаха как натискам  копчето на ключът на колата в посока вратите на магазина, за да ги отворя.

Имах странна случка тая сутрин. Звънна ми един приятел, ама така доста рано ми звънна, това никой който ме познава не би го направил в събота сутрин. Аз, съвсем мунската, снощи съм си оставила телефона с екрана нагоре, а има защо да не го правя - обикновено го грабвам така че я спра аларма, я както в случая му затворих. Връщам обаждане, обаче не чух да ми отговори. Сигурна съм че го досърбя тук-там, докато заспя пак.
Следобеда все пак го питах кое беше толкоз спешно, като снощи цяла вечер прекарахме заедно и защо поне не ми е вдигнал?? Хлъзнал му се пръстът, на друг искал да звънне. Но твърди че после вдигнал, ама нещо не съм го чувала и затворил.
Ами, как да го чуя?? Снощи като се срещнахме, муня Натка си спря музиката, свали слушалките и си ги прибра в чантата за се посвети на компанията. А как мислите, дали ги изключи преди това? 😂 Познахте, сигурна съм...

Това ми е редовният номер. Сигурно всеки ден ми се случва, защото е най-бързо да сваля слушалките и да си ги пъхна в джоба без да търся кутийката.
В момента слушалките са в чантата в детската количка, а кутийката е на скрина в хола

Моите не са и в кутийка, те са от тези с една примка зад врата и се окачват над ушите, абе лесни са и за "гонене" из чантата освен че не ми падат от ушичките
Проблемът е че понеже не ми пречат с нищо и не ми запушват ушите, веднъж като си спра музиката и съм забравила за тях. А изключването е със задържане няколко секунди, трябва си да вложа умисъл все пак - на всички ви е ясно дали се случва така, аз съм си редовна в тая тема откакто я има

Аз се прекарвам с колата. Пускам си тел на blouethoot докато карам. Паркирам си пред ателието. Влизам си вътре, колата редовно не заключена, защото си блея. Клиенти ми звънят, говорят си в колата, аз нищо не чувам:sunglasses:

Добре че нямам кола, че щеше съвсем да ви омръзне все за мен да четете тук

Ааа, Нат, щях сериозно да те конкурирам
Аз затова и не съм шофьор, баш за тази работа съм преценила, че не ставам, макар да ме учиха мъжете в семейството - вдигнаха ръце, когато запалих колата пред дома и натиснах газта, вместо съединителя (зад мен имаше бял мерцедес, който веднага почерня от яд).

А ти защо мислиш че не карам?
Навремето беше повече желание на нашите да изкарам книжка, отколкото мое. Е, изкарах я - колко по-малко умни изкарват че аз ли няма. Но за мое добро и на всички останали, спрях до там по тая тема. Твърдо вярвам че това не е за всеки и не всеки е за това.

Ами, знам ли...реших, че обикновено който кара, има и кола.
При мен е обратното - имаме три, но не карам, а понякога ме е яд, ама вече е късно да се излагам още.

Чета ви редовно и се хиля на мунщините, щото и аз съм в тоя отбор, но все не ми остава време да пиша. Днес обаче, като се зачетох за колите, се сетих, че аз може би съм най-губещия се шофьор в България. Ако тръгна нанякъде и не се изгубя, значи нещо не е наред. Почвам с малко предисловие. Аз – „млад“ шофьор, нищо че съм прехвърлила петдесеттака, ама то на дърти години като ти кацат разни музи по раменете и ти шепнат – направи това, направи онова – и аз ги слушам. Та връщам се аз от държавен изпит във Велико Търново (пак на дърти години) и имам уговорка с колегите, които пък отиват на екскурзия, да се срещнем на Етъра в 11 часа. Тръгва муня от Търново рано, рано, че в плановете ми е да мина през Дряновския манастир и там да си пия кафето. Безпрепятствено стигам до там, пия кафе на хладина под сенките и поемам посока Габрово. И… на тоя прав път да се изгубиш. Набутах се в някакво село. Въртях по сокаците като изоглавена и по едно време излезнах, ама не на главния път, а един междуселски. Викам си – щом има път, ще карам, пък все ще ме изведе някъде. Навигацията е в тотално шашардисване, ядоса ме и я изключих. Карам си аз и хоп, още едно село. Давай напред, муньо, на прав път си. И давам, и, ооо, алилуя – главния път. Поемам аз горда по пътя, че съм се ориентирала правилно и без оная досада – навигацията. Карам, карам и изведнъж виждам пред себе си масички и столчета покрай пътя, изрисувани като гъбки. Брех, мамка му, ама аз одеве минах от тук и ги забелязах. Тогава включих че съм поела по обратния път към Дряново, а не към Габрово. Хайде до отбивката за манастира, щото няма как да направя по средата на пътя обратен завой и се сдобрих с навигацията. Карам уверено и пред мен табелата на Габрово. Отдъхнах си. Обаче одисеята не свършва до тук. Влизам в града, зареждам до горе, че зер пак може да се зафича в някоя крива посока и все едно се проклех. Тръгвам да търся пътя към Етъра. Оная досада, навигацията, пак ме прати в трета глуха. По едно време се усетих, че съм хванала пътя за София. Добре, че пътя широк, има видимост, коли няма, та обърнах на платното и айде обратно да търся табели за Етъра. Разгеле, видях и поех смело по пътя. Ама Габрово свърши, поех по завои нагоре по баира, обаче аз инат, викам си, това ще е пътя. И по едно време пред мен табела – Шипка 10 километра. Божкеее, аз съм изкачила Шипка без да се усетя. Да не си мислите, че се отказах? Неее. Стигнах до паркинга, обърнах и пак надолу. Щом съм тръгнала за Етъра, значи ще стигна до Етъра. Разгеле, намерих го. Нищо, че точно преди паркинга има едно мостче и аз пак забих в някакъв глух сокак в гората, ама бързо се усетих и назад, назад, па се паркирах на местоназначението най-накрая, даже 15 минути преди да пристигне автобуса с екскурзиантите. Та така. Опознай родината, за да я обикнеш.
Мога и други „изгубени“ случки да разкажа, но да не ви досадя, пък и тази ми е номер 1 в списъка Lost .

Случка от преди около месец.
Разхождаме се с мъжа ми бавно и правим тегели из парка.
По едно време пред нас виждам познато семейство- мъж и жена.
Познаваме се от детството ми. До скоро не ги бях виждала от над 20 години, преди около половин година ги видях, разменихме по няколко думи и съответно"актуализирах" в главата си информацията как изглеждат към днешно време.
Та виждайки ги отдалеч се усмихвам, приближавам, поздравявам ги с възможно най-ведрата си усмивка "здравейтеее, отдавна не сме се виждалиии", като се готвя да си говорим поне малко.
В момента, в който ги поздравям и те се обръщат към мен, обаче, виждам ЧЕ ТОВА НЕ СА ТЕ!!!
В този момент както съм казала весело и протяжно "здравейтеее", казвам със същата усмивка и със самата любезност "приятен ден от нас" и си тръгвам.
И те обаче ме поздравиха, и те много любезни. Бас държа, че бях толкова убедителна, че до днес се чудят от къде се познаваме

Не съм физиономист, признавам си, но до сега не ми се беше случвало и двамата от двойката непознати да ми приличат на двама познати. Затова бях сигурна, че не греша....

Това е леген с течност за грундиране. А чехлите ми са вътре, защото паднах в легена, докато слизах от стълбата.

И 2 часа по-късно прах килим, щото купата ми с боб бе притеглена от гравитацията.

Нали, добре се посмях. Браво, че си упорита и аз не харесвам навигацията, лятото 3 пъти ни изхвърля от магистралата за Солун. Най-накрая викам на мм-Карай след колите, те всички отиват натам.
Одеве за малко ми се размина една муньовщина. Изтекла съм пиле с картофи, които са в тава върху фурната и ще правя и сладкиш в друга тавичка. В последния момент се спрях да не поръся пилето със захар.

Хайде и аз да се разпиша. Вчера трябваше да ида до Била, както и да мина през зоомагазина за кучешка храна. И двата магазина са на пешеходно разстояние от вкъщи. Решавам да мина първо до зоомагазина и да оставя храната в гардероб в Била, за да не я внасям в магазина, че не ухае много приятно. През цялото време си напомням да не я забравя на излизане. Преместих си пръстена на другата ръка, както прави майка ми, за да си напомни нещо. Излизам от Била, вървя си към вкъщи и виждам, че пръстенът ми го няма на дясната ръка. Казвам си, вярно, сутринта нали ходих на фитнес и съм го свалила, изобщо не се сещам за целта на упражнението от преди малко. Връщам се вкъщи и установявам, че съм забравила все пак храната в гардероба на Била. Ок, връщам се, но влизам за малко, да взема лимони. Естествено, пак забравих храната в гардероба на Била и пак се прибрах без нея. Е, ходих точно 3 пъти до Била за няколко часа в най-голямата жега.

Аз влизам само да напомня че като правите кафе, задължително се слага вода Уж си знам, но пак пробвах тая сутрин...