Здравейте!
Накратко историята е следната - с жена ми съм заедно от 7 години, женени сме от 3. Преди 4 месеца ни се роди детенце, планирано и желано и от двама ни.
По време на бременността жена ми реши, че е необходимо малко да се изолираме и да спрем да излизаме и да се виждаме с хора за да може да пазим здравето си и това на нероденото ни дете. Съгласих се, все пак е бременна за първи път, притеснена е, иска всичко да мине гладко. Спряхме да се виждаме с приятели, аз само чат-пат излизах да се видя с някой за по час-два, спряхме да ходим по заведения и започнахме да готвим само вкъщи. Не ми тежеше особено, все пак важното беше бебенцето да се роди здраво.
Това продължи няколко месеца, междувременно и аз се преместих да работя от вкъщи за да ѝ помагам с каквото мога. Детенцето се роди 2 седмици по-рано от планираното. По време на престоя в болницата жена ми изрично не пожела никой освен мен да не я посреща на изписването. Уважих желанието ѝ, макар да смятам за редно да се обадя и на моите и на нейните най-близки роднини (буквално няколко човека) и да си я вземем от родилното. Не съм искал навалица и цигански оркестри, само най-близките кръвни роднини.
Прибрахме се и започнахме да гледаме детето, в началото е трудно - безсънни нощи, памперси, режими на хранене, на спане за нас. Жена ми започна да става все по-тревожна относно здравето на детето. Предположих, че след раждането все още хормоните ѝ са нерегулирани и това ще отмине с времето. Няколко пъти повдигах темата кога ще покажем детето на най-близките роднини и тя все отлагаше - имало грип, детето било много малко, да ѝ се сложат ваксините, да изчакаме да укрепне... Не ми даваше срок, а все отлагаше.
Времето минаваше, детето расте здраво, наддава добре, сложиха ваксини и всичко и тя продължавшае да го крие вкъщи. Излизахме само на кратки разходки с количката в квартала. На мен ми казваше да си стоя вкъщи, само до магазина да ходя, да не се виждам с никого понеже може детето да се прихване от някой вирус.
Притесних се сериозно, че може да е развила следродилна депресия/тревожност и говорих с нея за това. Тя категорично отказваше да говори по тази тема, твърди, че нищо ѝ няма. Просто аз съм бил безотговорен, тя се грижела за детето, аз съм си гледал кефа. Грижа се за детето почти наравно с нея - нощем ставам, правя храна, когато тя е уморена гледам или храня детето докато работя понякога за да може тя да си почине малко. Междувременно пазарувам, само аз чистя къщата и понякога готвя.
Не ни помага никой с това дете, понеже тя не иска да допусне никой вкъщи. Предложих да ѝ намеря онлайн психолог, с който да говори за раждането и периода след раждането, за страховете ѝ детето да не се разболее - тя отказва. Нищо ѝ няма и каквото тя каже за това дете тва ще става. Аз дума нямам.
Накрая се стигна до разрив - нейните роднини ѝ играят по свирката и щом тя няма желание да им показва детето те са ок. Скара се с моите родители, понеже те нямали право да искат да виждат детето ако тя не иска. Крещяха си по телефоните, каза им, че въобще не иска да ги вижда и че никакво дете няма да им покаже. Смята, че трябвало да застана на нейна страна и даже ми забрани да се виждам с родителите си. С това чашата преля.
Започнаха скандали, в които тя ставаше много агресивна - наричаше ме боклук, нещастник, моите роднини били чуми, мръсни гадове.Нямали право нищо да искат от нея. Каквото тя каже тва ще става и всички ще се съобразяват, защото тя е майката на детето. До този момент нито тя е видяла лошо от тях, нито те от нея, даже бях с впечатление че се харесват - ходели сме по екскурзии, по рождени дни, коледа, великден. Никога лошо не е казано от едната страна за другата.
Започна да ми посяга и физически - блъскане, замахване на юмруци. Доста по-едър съм от нея и мога да я смеля от бой, но не съм ѝ посегнал. Тя се респектира само от физическо надмощие - например като ѝ хвана ръцете и не ги пускам. Не смея да я ударя. Крещи докато детето спи в стаята и после вика "защо не караш да крещя, ти си виновен". Тя по принцип като се ядоса повишава тон, но никога не е било толкова зле - целият блок ни слуша. При последния скандал ме замери с предмет.
Накрая каза, че щяла да направи така детето да се отчужди от моите роднини, от мен, само с нейните щяло да се вижда. Казах ѝ, че аз съм дотук с нея ако не тръгнем на брачен консултант - психотерапевт. Тя отказва, нищо ѝ нямало. Нейните роднини ми звънят да ми обясняват въобще да не се опитвам да я изкарвам луда едва ли не, а да я слушам щото един мъж трябва да слуша жена си особено след като е родила. Всеки опит да намеся външна помощ се посреща с агресия и скандали от по няколко часа. Не била тя за психотерапевт, аз съм бил. Ама да не ходя сега, че още имало вируси и може да се прихвана и да разболея детето.
Това е положението. На края на силите съм си. Преди детето сме се карали разбира се, казвал съм ѝ, че не обичам да се крещи, тя все ми се извиняваше и за кратко се поправяше. Сега обаче сякаш се чувства, че щом имаме дете ме е вързала и агресията ѝ ескалира до истерии и физическа агресия.
Мъчно ми е за детето, че расте в такава среда. Скоро ще започне да разбира какво се случва. Притеснявам се, че тя ще започне да се държи така и с него. Ще расте в среда, в която или майката ще крещи и бащата ще е чехльо и подметка, няма да има връзка с половината си роднини или бащата ще бие редовно истеричната майка защото тя се репсектира само от физическо надмощие. Дори да се разделим детето пак ще остане с нея. В безизходица съм, защото дори да се разделим тя ще побърка детето, ако останем заедно ще побърка и мен и детето и себе си...
Дайте ми съвети какво мога да направя? Не виждам нещата да се подобрят. Не мисля, че ще изкарам повече от няколко години по този начин, като междувременно ще се лиша от всичкото си достойнство и самочувствие. И накрая пак ще се разделим, само дето детето ще е на 4-5 години и вече ще разбира какво се случва...
Накратко историята е следната - с жена ми съм заедно от 7 години, женени сме от 3. Преди 4 месеца ни се роди детенце, планирано и желано и от двама ни.
По време на бременността жена ми реши, че е необходимо малко да се изолираме и да спрем да излизаме и да се виждаме с хора за да може да пазим здравето си и това на нероденото ни дете. Съгласих се, все пак е бременна за първи път, притеснена е, иска всичко да мине гладко. Спряхме да се виждаме с приятели, аз само чат-пат излизах да се видя с някой за по час-два, спряхме да ходим по заведения и започнахме да готвим само вкъщи. Не ми тежеше особено, все пак важното беше бебенцето да се роди здраво.
Това продължи няколко месеца, междувременно и аз се преместих да работя от вкъщи за да ѝ помагам с каквото мога. Детенцето се роди 2 седмици по-рано от планираното. По време на престоя в болницата жена ми изрично не пожела никой освен мен да не я посреща на изписването. Уважих желанието ѝ, макар да смятам за редно да се обадя и на моите и на нейните най-близки роднини (буквално няколко човека) и да си я вземем от родилното. Не съм искал навалица и цигански оркестри, само най-близките кръвни роднини.
Прибрахме се и започнахме да гледаме детето, в началото е трудно - безсънни нощи, памперси, режими на хранене, на спане за нас. Жена ми започна да става все по-тревожна относно здравето на детето. Предположих, че след раждането все още хормоните ѝ са нерегулирани и това ще отмине с времето. Няколко пъти повдигах темата кога ще покажем детето на най-близките роднини и тя все отлагаше - имало грип, детето било много малко, да ѝ се сложат ваксините, да изчакаме да укрепне... Не ми даваше срок, а все отлагаше.
Времето минаваше, детето расте здраво, наддава добре, сложиха ваксини и всичко и тя продължавшае да го крие вкъщи. Излизахме само на кратки разходки с количката в квартала. На мен ми казваше да си стоя вкъщи, само до магазина да ходя, да не се виждам с никого понеже може детето да се прихване от някой вирус.
Притесних се сериозно, че може да е развила следродилна депресия/тревожност и говорих с нея за това. Тя категорично отказваше да говори по тази тема, твърди, че нищо ѝ няма. Просто аз съм бил безотговорен, тя се грижела за детето, аз съм си гледал кефа. Грижа се за детето почти наравно с нея - нощем ставам, правя храна, когато тя е уморена гледам или храня детето докато работя понякога за да може тя да си почине малко. Междувременно пазарувам, само аз чистя къщата и понякога готвя.
Не ни помага никой с това дете, понеже тя не иска да допусне никой вкъщи. Предложих да ѝ намеря онлайн психолог, с който да говори за раждането и периода след раждането, за страховете ѝ детето да не се разболее - тя отказва. Нищо ѝ няма и каквото тя каже за това дете тва ще става. Аз дума нямам.
Накрая се стигна до разрив - нейните роднини ѝ играят по свирката и щом тя няма желание да им показва детето те са ок. Скара се с моите родители, понеже те нямали право да искат да виждат детето ако тя не иска. Крещяха си по телефоните, каза им, че въобще не иска да ги вижда и че никакво дете няма да им покаже. Смята, че трябвало да застана на нейна страна и даже ми забрани да се виждам с родителите си. С това чашата преля.
Започнаха скандали, в които тя ставаше много агресивна - наричаше ме боклук, нещастник, моите роднини били чуми, мръсни гадове.Нямали право нищо да искат от нея. Каквото тя каже тва ще става и всички ще се съобразяват, защото тя е майката на детето. До този момент нито тя е видяла лошо от тях, нито те от нея, даже бях с впечатление че се харесват - ходели сме по екскурзии, по рождени дни, коледа, великден. Никога лошо не е казано от едната страна за другата.
Започна да ми посяга и физически - блъскане, замахване на юмруци. Доста по-едър съм от нея и мога да я смеля от бой, но не съм ѝ посегнал. Тя се респектира само от физическо надмощие - например като ѝ хвана ръцете и не ги пускам. Не смея да я ударя. Крещи докато детето спи в стаята и после вика "защо не караш да крещя, ти си виновен". Тя по принцип като се ядоса повишава тон, но никога не е било толкова зле - целият блок ни слуша. При последния скандал ме замери с предмет.
Накрая каза, че щяла да направи така детето да се отчужди от моите роднини, от мен, само с нейните щяло да се вижда. Казах ѝ, че аз съм дотук с нея ако не тръгнем на брачен консултант - психотерапевт. Тя отказва, нищо ѝ нямало. Нейните роднини ми звънят да ми обясняват въобще да не се опитвам да я изкарвам луда едва ли не, а да я слушам щото един мъж трябва да слуша жена си особено след като е родила. Всеки опит да намеся външна помощ се посреща с агресия и скандали от по няколко часа. Не била тя за психотерапевт, аз съм бил. Ама да не ходя сега, че още имало вируси и може да се прихвана и да разболея детето.
Това е положението. На края на силите съм си. Преди детето сме се карали разбира се, казвал съм ѝ, че не обичам да се крещи, тя все ми се извиняваше и за кратко се поправяше. Сега обаче сякаш се чувства, че щом имаме дете ме е вързала и агресията ѝ ескалира до истерии и физическа агресия.
Мъчно ми е за детето, че расте в такава среда. Скоро ще започне да разбира какво се случва. Притеснявам се, че тя ще започне да се държи така и с него. Ще расте в среда, в която или майката ще крещи и бащата ще е чехльо и подметка, няма да има връзка с половината си роднини или бащата ще бие редовно истеричната майка защото тя се репсектира само от физическо надмощие. Дори да се разделим детето пак ще остане с нея. В безизходица съм, защото дори да се разделим тя ще побърка детето, ако останем заедно ще побърка и мен и детето и себе си...
Дайте ми съвети какво мога да направя? Не виждам нещата да се подобрят. Не мисля, че ще изкарам повече от няколко години по този начин, като междувременно ще се лиша от всичкото си достойнство и самочувствие. И накрая пак ще се разделим, само дето детето ще е на 4-5 години и вече ще разбира какво се случва...
