Здравейте!
Пиша по повод отношенията с майка ми.
Родителите ми се разведоха, когато бях на 24 - преди 16 години.
Бракът беше много проблемен, особено през последните десетина години - безброй интриги, лъжи. Силно влияние от свекървата, която не се успокои докато те не се разведоха.
След развода аз се преместих в апартамента на майка ми, а тя отиде да живее с друг мъж, с който се запозна. От тогава са заедно, изглежда да си живеят доста добре и да са щастливи - мисля, че тя има с него това, което нямаше с баща ми.
С нея обаче не се разбираме. От както бях малка помня скандали между нея и баща ми (които вероятно са били оправдани), изпитвах постоянен стрес и се крещеше и по мен покрай това. Баща ми се опитваше да ме настройва срещу нея като малка, но около 10-12 годишна се привързах доста към нея и се отдалечих от него.
Имало е за какво да ми се кара, научила ме е на много неща, ходила е след мен.
Но избесняваше твърде много, биеше ме, т.е. пребиваше ме често, обиждаше ме как за нищо не ставам, как не може да се разчита на мен и т.н.
В спокойните моменти ми казваше, че това е казано защото е била ядосана и как много ме обича и колко съм умна и т.н. До някое време я оправдавах, защото виждах, че е стресирана от семейната обстановка, но започнах да си давам сметка, че това не е нормално и да трупам гняв. Чувствах се силно унижена и не понасях с цялото си същество да ме обижда.
С времето станахме уж по-близки и аз неусетно започнах да искам да й помагам и да мога да й бъда опора. Мислех, че като съм й опора ще престане с лошите епизоди (класика!). Средата в по-широкото семейство беше лоша - в нейното семейство има делене между две дъщери и тя е лошата. Никой не се притичаше на помощ за нищо.
На 20 вече работих и учих и заедно с нейните пари се издържахме вкъщи за около 3 години. Баща ми по това време вече се правеше, че не е от семейството, не участваше в никаква комуникация и не даваше стотинка вкъщи. С мен се държеше студено и като с малко дете.
Не ме е ограничавала за това какво да уча и да работя, тогава се радваше за това какво й разказвам и за какво мечтаех, макар и да е било може би глуповато.
Когато се появи новия човек нещата се промениха - тя започна да се държи надменно и нагло. Крещеше като луда, че не съм изчистила и че живея в мръсотия. Но тези моменти също минаваха границите на нормалното - с отвратителни обиди, заплашваше ме, че ще ме изрита от там и ще ме прати да се моля на баща ми.
Още с влизането от вратата се държеше наперено и ме гледаше агресивно. Казваше ми, че си има вече ново семейство и че това, че баща ми е такъв ми е най-малкият проблем и ще имам много проблеми занапред.
Аз й отговарях. Знаех, че не съм заслужила нито обиди, нито лоши прогнози. Имах чувството, че ми отмъщава заради всички други, които я бяха предали и изоставили.
Тогава нямах особено желание да правя нищо, чувствах се стресирана от всичко все още (имаше и доста гадни семейни скандали около развода и с други членове на семейството), но не живеех като убитака, който се опитваше да ме изкара.
Работата ми тогава беше стресова, нея не я интересуваше - казваше ми, че и тя се е стресирала не по-малко заради нейната.
В първите три години след развода се държеше като абсолютен изрод. За каквото й падне. Изкарваше си злобата и агресията отгоре ми, няколко пъти ме замерваше със столове и изхвърляше отгоре ми цялата си злоба в обиди.
Ходех с цицини по главата и не спях по цели нощи, ревях с дни когато не съм на работа и не виждах нищо светло занапред. След ден два ми се обаждаше и започваше да ми говори все едно нищо не е станало и ако ме свареше разревана ме критикуваше, че съм чувствителна. Тогава бях на 24-27 г., и от днешна гледна точка виждам, че това ми е подействало много зле, не знам какво съм очаквала занапред.
Обвиняваше ме, че не съм спряла работа за да започнем да правим ремонт на апартамента двете, но аз нямах пари и тя също. Казах й, че аз няма да правя ремонти и като му дойде времето ще се наемат хора, а аз през това време ще се занимавам с бъдещето си.
По някое време новият й мъж даде пари за това. Всичко мина що-годе успешно и от там започнаха пак простотиите + натякването защо не съм ремонтирала аз по-рано.
Лека полека започна да се държи надменно през цялото време, перчеше се с какви хора се е запознала покрай него, как вече има хора зад гърба си. Въпросните “хора” бяха приятелски семейства с дъщери и синове, които на мен ми изглеждаха доста сплотени и усмихнати. Те я респектираха и в същото време я приемаха и общуваха с нея.
Не съм имала претенции майка ми да няма следващ мъж. Даже смятах, че е редно и съм й го казвала, но по начина по който ми се натякваше, че вече има кой да й купува нови неща, ходи по скъпи ресторанти и има нова среда - изглеждаше все едно съм била против.
Говореше как всички от старите й приятели й завиждат за новия й живот. Той има двама сина, с които тя го сдобри. Още от самото начало стана силно ангажирана с всичко покрай тях. Искаше да им реши проблемите, по мое мнение - да ги спаси.
Лека полека започнаха да гледат на мен по-отвисоко и да се демонстрират всичко покрай тях. Всеки път като ходех у тях (а това бяха единствените пъти, в които се виждахме, тъй като тя уж нямаше време за друго) - слушах колко много пари имат, какви приятели имат, каква работа имат, жените им, не знам си какво.
За мен и моя живот се говори около 2-3% от случаите.
Всичко друго са общи разговори или за тях.
Стотици пъти съм казвала за отношението му и надменните му коментари и всеки път ставаха страшни скандали. Отричаше, че е станало или започваше да ме обижда и да ме обвинява, че съм като майка й и като баща ми и като баба ми.
Единият път направо ми отговори, че й завиждам. Тъкмо се бях разделила с човек, за който бях разбрала, че има жена и дете. Тя знаеше, но после каза че не била разбрала добре като съм й казвала.
Обвинява ме, че не ги приемам и не изразявам желание да общувам с тях, което е така - аз не исках да се втурвам в общуване с тях от самото начало, просто се виждахме дежурно. Нещата си продължаваха, и в последните години тезата стана - “ти имаш проблем да се дразниш на подобно отношение, защото си злобна и не приемаш чуждо мнение”, “в големите семейства е нормално някой да остава на заден план”, “техните проблеми са били по-критични”.
Знае какво става с жените им, дали ще раждат, дали няма да раждат, какво преживяват, за какво се карат - за мен не е искала да слуша повече от 5 минути.
Въпросните синове са няколко години по-големи от мен, гледани са като принцове, имат проблеми с наркотици, мутренски истории, държат се като мултимилионери, единият няма завършен 12ти клас. Другият има двама сина от различни жени, сега е с трета, безкрайното му високомерие едва се търпи по мое мнение.
Баща им е зад гърба им за всичко и винаги е бил, което е супер, но много държаха да ми се навира в очите как те имат пари за стартиране на бизнес, как имат пари за еди какви си пътувания, удоволствия, колко можели да харчат.
За мен имаше или критики или нищо - къде и какво работя, че съм си сменяла работата за по-добри условия (когато съм го правела), че съм купила на майка ми нов телефон, че не съм перфектната домакиня, че кучето цапа в вкъщи и щяло да ухапе някой.
Всеки път, когато те са правели нещо за нея - носили са й нещо, правили са постъпки към нея - тя се е перчела сякаш да ми навира в очите колко много е това и колко й харесва.
Аз съм й носила и купувала супер много неща през годините, давала съм й пари, включително за две години докато вземе пенсия, купувала съм й сумати скъпотии, лигавщини и подаръци.
Но не съм виждала да се радва чак толкова.
Апартамента, в който живея го обзаведох от-до, горе долу два пъти. Имало е и малки ремонти, които поех сама и като пари и като време да се организират. Наскоро чух пак, че не съм се грижила за него и ми натяква, че ме е пуснала там.
Всичко, което правя, инициирам, казвам, работя и споделям започва постепенно да се критикува на 100%, да се демонстрира колко повече някой друг знае и може - работа, приятелки, мнения, връзки, решения.
Преди няколко години приключих дълга неуспешна връзка и реших, че на този етап няма да се занимавам с нови опити, тъй като имах вече сериозни планове за бизнес, какъвто и започнах.
Сега новата теза е, че съм побъркана защото съм сама. Постоянно ми се правят намеци как вече трябва да внимавам със здравето си, със спорта, със сърцето, да не ме събори кучето докато го разхождам, защото колко много жени така падали.
В последните години, след като тотално се изпокарахме имаше опити за сближаване. Сега иска да ги критикува пред мен, на което аз отговорих, че няма да слушам и да се оплаква другаде. Опита се да ми каже, че на стари години трябва да помагам в гледането на мъжа й, тъй като не може да разчита на синовете му.
Не желае да носи никаква отговорност за отношението към мен. Оправдава се колко е била стресирана и колко й е трудно, как не било нейна работа да каже нищо на мъжа си. Приемала съм всичко много емоционално и съм реагирала твърде бурно според нея, бълва всякакви безумни обвинения като я нарека директно лицемерка и лъжкиня.
За всичко, за което аз съм била натоварена и нервна ми се казва, че нищо не знам защото ако имам две деца съм щяла да видя какво е. За всеки проблем, в който е имало замесен трети човек, всячески е правела така, че да се реши за моя сметка.
По образование съм финансист, работих в сферата 8 години до около 30 г. 9 години работих като софтуерен инженер (научих се сама) с чуждестранни фирми през интернет - в цяла Европа, част от Русия и САЩ. Проблемите се задълбочиха в този период, тъй като печелех повече от уж най-богатия син.
В момента съм горе долу на стартова позиция - бизнесът ми не е тръгнал на пълни обороти все още, покрай него търся клиенти и в другите части на света. Мисля, че това има връзка, защото за пореден път, когато започвам нещо преди да е станало тя се отнася с мен като с провал.
Заяви последно, че не мога да общувам и не е било нужно да работя еди какво си, тъй като не ми е оставало достатъчно време да се грижа по-добре за жилището и домакинската работа и съм нямала време за нищо. После се почва “ако имаше две деца, щях да те питам как щеше да се оправяш.”
От мен се очаква да си решавам всички емоционални проблеми без да очаквам съпричастност, да се грижа за апартамента, чрез който тя ме е спасила и да си мълча и да слушам колко са велики синовете на мъжа й и заедно с него да се държат с мен като тъпи лекета.
Изпитвам огромен гняв към нея, отвратена съм от цялото лицемерие и високомерно отношение. Отвратена съм от малоумните й обиди, от лъжите и евтините номера.
Избягвам всичко свързано с нея, не й се обаждам, не се виждам с нея. Чак ми е смешно колко глупава съм била да опитвам толкова много пъти да й казвам какво се случва и да си мисля, че само още един път да й кажа - и тя ще разбере.
Но истината е, че тя няма как да не е разбирала - всички говорихме на български език.
Изгубих твърде много време в опити, самосъжаление и тъга. Мъчно ми е, че семейството ми е разбито. Но според мен е било грешка, че съм искала да възприема новото като сигурна среда за общуване.
Всеки път, когато съм имала важен период или момент в житейски план - покрай развода им, случка в личния ми живот, инициатива, която започвам, успешна стъпка напред - тя или ме е занимавала с тях, или е намирала за какво да крещи като малоумна, или се е тръшкала за миналото каква жертва била на семейството си и нещастната тя. Не мисля, че ме е ценила като човек или нещо от това, което правя.
Отнася се с мен като с малко дете - иска да ми носи храна, да ми купува някакви неща за дома и за храна и да ми ги носи, аз отказвам! Това си е моя работа. А тя го счита за голяма грижа и мисля, че се опитва да компенсира. Когато съм търсила помощ да ми помогне за това, че примерно има ремонт вкъщи и аз едновременно не мога да взема отпуск ми е отказвала, когато съм имала трудни моменти и съм искала да поговорим, просто ме е канила на гости у тях с мъжа й. Но иначе за носене на нещо сготвено е насреща?!
Решила съм да прекъсна всякакви взаимоотношения с нея, само дежурни разговори ако трябва и на 6 месеца един път. Спрях да ходя на всякакви празници, рожденни дни и тем подобни - нямам нито едно събиране, което да не е трябвало да е с тях и да не са го осрали с някоя простотия.
Въпросът ми е - как се освободихте емоционално от подобен капан? Как спряхте да се фокусирате върху болезнен проблем от подобен характер? Чисто практически и като вътрешни мисли?
Наричам го капан, защото за мен е.
За момента се разсейвам с кучето си, дейността и идеите ми и контакти извън техния кръг. Не искам повече да рева и да губя дух, но много ми тежи.
Колкото повече започвам да гледам отдалеч и по-отгоре на нещата, сякаш не мога да я позная, а от друга страна ми изглежда много логично да се промени така.
Сякаш съм живяла в класическа ситуация, а съм си мислела, че ще я променя.
Имам чувството, че целият ми живот се пренареджда. Цял живот чаках с майка ми да имаме пространство само за нас. Бях залепена за нея, като голям човек търсех съчувствие и малко повече внимание. Но никога е нямало да има време за това.
Благодаря, че отделихте време да прочетете всичко до тук!
Пиша по повод отношенията с майка ми.
Родителите ми се разведоха, когато бях на 24 - преди 16 години.
Бракът беше много проблемен, особено през последните десетина години - безброй интриги, лъжи. Силно влияние от свекървата, която не се успокои докато те не се разведоха.
След развода аз се преместих в апартамента на майка ми, а тя отиде да живее с друг мъж, с който се запозна. От тогава са заедно, изглежда да си живеят доста добре и да са щастливи - мисля, че тя има с него това, което нямаше с баща ми.
С нея обаче не се разбираме. От както бях малка помня скандали между нея и баща ми (които вероятно са били оправдани), изпитвах постоянен стрес и се крещеше и по мен покрай това. Баща ми се опитваше да ме настройва срещу нея като малка, но около 10-12 годишна се привързах доста към нея и се отдалечих от него.
Имало е за какво да ми се кара, научила ме е на много неща, ходила е след мен.
Но избесняваше твърде много, биеше ме, т.е. пребиваше ме често, обиждаше ме как за нищо не ставам, как не може да се разчита на мен и т.н.
В спокойните моменти ми казваше, че това е казано защото е била ядосана и как много ме обича и колко съм умна и т.н. До някое време я оправдавах, защото виждах, че е стресирана от семейната обстановка, но започнах да си давам сметка, че това не е нормално и да трупам гняв. Чувствах се силно унижена и не понасях с цялото си същество да ме обижда.
С времето станахме уж по-близки и аз неусетно започнах да искам да й помагам и да мога да й бъда опора. Мислех, че като съм й опора ще престане с лошите епизоди (класика!). Средата в по-широкото семейство беше лоша - в нейното семейство има делене между две дъщери и тя е лошата. Никой не се притичаше на помощ за нищо.
На 20 вече работих и учих и заедно с нейните пари се издържахме вкъщи за около 3 години. Баща ми по това време вече се правеше, че не е от семейството, не участваше в никаква комуникация и не даваше стотинка вкъщи. С мен се държеше студено и като с малко дете.
Не ме е ограничавала за това какво да уча и да работя, тогава се радваше за това какво й разказвам и за какво мечтаех, макар и да е било може би глуповато.
Когато се появи новия човек нещата се промениха - тя започна да се държи надменно и нагло. Крещеше като луда, че не съм изчистила и че живея в мръсотия. Но тези моменти също минаваха границите на нормалното - с отвратителни обиди, заплашваше ме, че ще ме изрита от там и ще ме прати да се моля на баща ми.
Още с влизането от вратата се държеше наперено и ме гледаше агресивно. Казваше ми, че си има вече ново семейство и че това, че баща ми е такъв ми е най-малкият проблем и ще имам много проблеми занапред.
Аз й отговарях. Знаех, че не съм заслужила нито обиди, нито лоши прогнози. Имах чувството, че ми отмъщава заради всички други, които я бяха предали и изоставили.
Тогава нямах особено желание да правя нищо, чувствах се стресирана от всичко все още (имаше и доста гадни семейни скандали около развода и с други членове на семейството), но не живеех като убитака, който се опитваше да ме изкара.
Работата ми тогава беше стресова, нея не я интересуваше - казваше ми, че и тя се е стресирала не по-малко заради нейната.
В първите три години след развода се държеше като абсолютен изрод. За каквото й падне. Изкарваше си злобата и агресията отгоре ми, няколко пъти ме замерваше със столове и изхвърляше отгоре ми цялата си злоба в обиди.
Ходех с цицини по главата и не спях по цели нощи, ревях с дни когато не съм на работа и не виждах нищо светло занапред. След ден два ми се обаждаше и започваше да ми говори все едно нищо не е станало и ако ме свареше разревана ме критикуваше, че съм чувствителна. Тогава бях на 24-27 г., и от днешна гледна точка виждам, че това ми е подействало много зле, не знам какво съм очаквала занапред.
Обвиняваше ме, че не съм спряла работа за да започнем да правим ремонт на апартамента двете, но аз нямах пари и тя също. Казах й, че аз няма да правя ремонти и като му дойде времето ще се наемат хора, а аз през това време ще се занимавам с бъдещето си.
По някое време новият й мъж даде пари за това. Всичко мина що-годе успешно и от там започнаха пак простотиите + натякването защо не съм ремонтирала аз по-рано.
Лека полека започна да се държи надменно през цялото време, перчеше се с какви хора се е запознала покрай него, как вече има хора зад гърба си. Въпросните “хора” бяха приятелски семейства с дъщери и синове, които на мен ми изглеждаха доста сплотени и усмихнати. Те я респектираха и в същото време я приемаха и общуваха с нея.
Не съм имала претенции майка ми да няма следващ мъж. Даже смятах, че е редно и съм й го казвала, но по начина по който ми се натякваше, че вече има кой да й купува нови неща, ходи по скъпи ресторанти и има нова среда - изглеждаше все едно съм била против.
Говореше как всички от старите й приятели й завиждат за новия й живот. Той има двама сина, с които тя го сдобри. Още от самото начало стана силно ангажирана с всичко покрай тях. Искаше да им реши проблемите, по мое мнение - да ги спаси.
Лека полека започнаха да гледат на мен по-отвисоко и да се демонстрират всичко покрай тях. Всеки път като ходех у тях (а това бяха единствените пъти, в които се виждахме, тъй като тя уж нямаше време за друго) - слушах колко много пари имат, какви приятели имат, каква работа имат, жените им, не знам си какво.
За мен и моя живот се говори около 2-3% от случаите.
Всичко друго са общи разговори или за тях.
Стотици пъти съм казвала за отношението му и надменните му коментари и всеки път ставаха страшни скандали. Отричаше, че е станало или започваше да ме обижда и да ме обвинява, че съм като майка й и като баща ми и като баба ми.
Единият път направо ми отговори, че й завиждам. Тъкмо се бях разделила с човек, за който бях разбрала, че има жена и дете. Тя знаеше, но после каза че не била разбрала добре като съм й казвала.
Обвинява ме, че не ги приемам и не изразявам желание да общувам с тях, което е така - аз не исках да се втурвам в общуване с тях от самото начало, просто се виждахме дежурно. Нещата си продължаваха, и в последните години тезата стана - “ти имаш проблем да се дразниш на подобно отношение, защото си злобна и не приемаш чуждо мнение”, “в големите семейства е нормално някой да остава на заден план”, “техните проблеми са били по-критични”.
Знае какво става с жените им, дали ще раждат, дали няма да раждат, какво преживяват, за какво се карат - за мен не е искала да слуша повече от 5 минути.
Въпросните синове са няколко години по-големи от мен, гледани са като принцове, имат проблеми с наркотици, мутренски истории, държат се като мултимилионери, единият няма завършен 12ти клас. Другият има двама сина от различни жени, сега е с трета, безкрайното му високомерие едва се търпи по мое мнение.
Баща им е зад гърба им за всичко и винаги е бил, което е супер, но много държаха да ми се навира в очите как те имат пари за стартиране на бизнес, как имат пари за еди какви си пътувания, удоволствия, колко можели да харчат.
За мен имаше или критики или нищо - къде и какво работя, че съм си сменяла работата за по-добри условия (когато съм го правела), че съм купила на майка ми нов телефон, че не съм перфектната домакиня, че кучето цапа в вкъщи и щяло да ухапе някой.
Всеки път, когато те са правели нещо за нея - носили са й нещо, правили са постъпки към нея - тя се е перчела сякаш да ми навира в очите колко много е това и колко й харесва.
Аз съм й носила и купувала супер много неща през годините, давала съм й пари, включително за две години докато вземе пенсия, купувала съм й сумати скъпотии, лигавщини и подаръци.
Но не съм виждала да се радва чак толкова.
Апартамента, в който живея го обзаведох от-до, горе долу два пъти. Имало е и малки ремонти, които поех сама и като пари и като време да се организират. Наскоро чух пак, че не съм се грижила за него и ми натяква, че ме е пуснала там.
Всичко, което правя, инициирам, казвам, работя и споделям започва постепенно да се критикува на 100%, да се демонстрира колко повече някой друг знае и може - работа, приятелки, мнения, връзки, решения.
Преди няколко години приключих дълга неуспешна връзка и реших, че на този етап няма да се занимавам с нови опити, тъй като имах вече сериозни планове за бизнес, какъвто и започнах.
Сега новата теза е, че съм побъркана защото съм сама. Постоянно ми се правят намеци как вече трябва да внимавам със здравето си, със спорта, със сърцето, да не ме събори кучето докато го разхождам, защото колко много жени така падали.
В последните години, след като тотално се изпокарахме имаше опити за сближаване. Сега иска да ги критикува пред мен, на което аз отговорих, че няма да слушам и да се оплаква другаде. Опита се да ми каже, че на стари години трябва да помагам в гледането на мъжа й, тъй като не може да разчита на синовете му.
Не желае да носи никаква отговорност за отношението към мен. Оправдава се колко е била стресирана и колко й е трудно, как не било нейна работа да каже нищо на мъжа си. Приемала съм всичко много емоционално и съм реагирала твърде бурно според нея, бълва всякакви безумни обвинения като я нарека директно лицемерка и лъжкиня.
За всичко, за което аз съм била натоварена и нервна ми се казва, че нищо не знам защото ако имам две деца съм щяла да видя какво е. За всеки проблем, в който е имало замесен трети човек, всячески е правела така, че да се реши за моя сметка.
По образование съм финансист, работих в сферата 8 години до около 30 г. 9 години работих като софтуерен инженер (научих се сама) с чуждестранни фирми през интернет - в цяла Европа, част от Русия и САЩ. Проблемите се задълбочиха в този период, тъй като печелех повече от уж най-богатия син.
В момента съм горе долу на стартова позиция - бизнесът ми не е тръгнал на пълни обороти все още, покрай него търся клиенти и в другите части на света. Мисля, че това има връзка, защото за пореден път, когато започвам нещо преди да е станало тя се отнася с мен като с провал.
Заяви последно, че не мога да общувам и не е било нужно да работя еди какво си, тъй като не ми е оставало достатъчно време да се грижа по-добре за жилището и домакинската работа и съм нямала време за нищо. После се почва “ако имаше две деца, щях да те питам как щеше да се оправяш.”
От мен се очаква да си решавам всички емоционални проблеми без да очаквам съпричастност, да се грижа за апартамента, чрез който тя ме е спасила и да си мълча и да слушам колко са велики синовете на мъжа й и заедно с него да се държат с мен като тъпи лекета.
Изпитвам огромен гняв към нея, отвратена съм от цялото лицемерие и високомерно отношение. Отвратена съм от малоумните й обиди, от лъжите и евтините номера.
Избягвам всичко свързано с нея, не й се обаждам, не се виждам с нея. Чак ми е смешно колко глупава съм била да опитвам толкова много пъти да й казвам какво се случва и да си мисля, че само още един път да й кажа - и тя ще разбере.
Но истината е, че тя няма как да не е разбирала - всички говорихме на български език.
Изгубих твърде много време в опити, самосъжаление и тъга. Мъчно ми е, че семейството ми е разбито. Но според мен е било грешка, че съм искала да възприема новото като сигурна среда за общуване.
Всеки път, когато съм имала важен период или момент в житейски план - покрай развода им, случка в личния ми живот, инициатива, която започвам, успешна стъпка напред - тя или ме е занимавала с тях, или е намирала за какво да крещи като малоумна, или се е тръшкала за миналото каква жертва била на семейството си и нещастната тя. Не мисля, че ме е ценила като човек или нещо от това, което правя.
Отнася се с мен като с малко дете - иска да ми носи храна, да ми купува някакви неща за дома и за храна и да ми ги носи, аз отказвам! Това си е моя работа. А тя го счита за голяма грижа и мисля, че се опитва да компенсира. Когато съм търсила помощ да ми помогне за това, че примерно има ремонт вкъщи и аз едновременно не мога да взема отпуск ми е отказвала, когато съм имала трудни моменти и съм искала да поговорим, просто ме е канила на гости у тях с мъжа й. Но иначе за носене на нещо сготвено е насреща?!
Решила съм да прекъсна всякакви взаимоотношения с нея, само дежурни разговори ако трябва и на 6 месеца един път. Спрях да ходя на всякакви празници, рожденни дни и тем подобни - нямам нито едно събиране, което да не е трябвало да е с тях и да не са го осрали с някоя простотия.
Въпросът ми е - как се освободихте емоционално от подобен капан? Как спряхте да се фокусирате върху болезнен проблем от подобен характер? Чисто практически и като вътрешни мисли?
Наричам го капан, защото за мен е.
За момента се разсейвам с кучето си, дейността и идеите ми и контакти извън техния кръг. Не искам повече да рева и да губя дух, но много ми тежи.
Колкото повече започвам да гледам отдалеч и по-отгоре на нещата, сякаш не мога да я позная, а от друга страна ми изглежда много логично да се промени така.
Сякаш съм живяла в класическа ситуация, а съм си мислела, че ще я променя.
Имам чувството, че целият ми живот се пренареджда. Цял живот чаках с майка ми да имаме пространство само за нас. Бях залепена за нея, като голям човек търсех съчувствие и малко повече внимание. Но никога е нямало да има време за това.
Благодаря, че отделихте време да прочетете всичко до тук!
