Това е едно от най-омразните ми клишета в драматичните сериали и книги. Независимо колко дълбока емоционална връзка са изградили героите, колко силни чувства бушуват между тях, колко време и инерция се е натрупала между тях - героинята (защото винаги е жената) все страда от синдром на великомъченица, все е готова да се жертва, да отстъпи...аман бе! Защо ще отстъпва на Мерием, та Алия има повече зряла любов с Джихан, отколкото другата някога е имала. Да, били са влюбени едно време, но оттогава много вода е изтекла, много събития са се случили, самите те са се променили. Тя си има семейство и дете, от какъв зор ще се събира пак с Джихан, а и не вярвам той още да има същите чувства към нея. Според мен едва с появата на Алия той разбра какво е наистина да обичаш някого, до степен, в която си готов да изгориш света, за да спасиш човека, да го запазиш и да бъдеш с него. Така че, сори Мериам, ама си бита карта. Хич няма смисъл да идваш.


Да мислят че Боран е жив пак драми за Джихан и Алия и идва и Мерием (въпроса дали ще е сама) и още драми за тях. 