Така е. Живота никога няма да е същия,но ти си живия и живееш, колкото още ти е писано. Близките ни не искат да живеем в страдание за нещо, което е неизбежно. Трудно е, плачеш си, нормално е, но после ставаш и продължаваш,заради живите. Това е единствения шанс да продължиш напред.
- Публикувана: 13 юни 2025, 13:08 ч.
- Последно мнение: 12 септ. 2025, 08:32 ч.
Как се справихте със загубата на родител?
Още с първите загуби на баби, дядовци, други близки, човек разбира, че някои болки не минават и си ги носи. Не минава, продължаваш напред и се научаваш да живееш с това, както с всичко останало.
Сега, ако се фиксираш и чак животът ти се струва безсмислен, може и да се наложи да се консултираш с психиатър. Иначе всички след определен период се връщат към живота. Ходи се на работа, семейство, деца, то не може никой да си позволи да се е тръшнал твърде дълго. Пък и като видиш смъртта е логично още повече да цениш живота и да не го хабиш.
Сега, ако се фиксираш и чак животът ти се струва безсмислен, може и да се наложи да се консултираш с психиатър. Иначе всички след определен период се връщат към живота. Ходи се на работа, семейство, деца, то не може никой да си позволи да се е тръшнал твърде дълго. Пък и като видиш смъртта е логично още повече да цениш живота и да не го хабиш.
Няма по-лошо от това да гледаш как някой се мъчи и не можеш да му помогнеш. В някои случаи смъртта е избавление, в други идва неочаквано, преждевременно. Но винаги трябва да се съберем и да продължим. И да, времето лекува болката, но липсата на човека се усеща и след 30 години. Някъде прочетох, не запомних от кого е казано, че преставаме да бъдем деца, когато загубим и двамата си родители.
Няма по-лошо от това да гледаш как някой се мъчи и не можеш да му помогнеш. В някои случаи смъртта е избавление, в други идва неочаквано, преждевременно. Но винаги трябва да се съберем и да продължим. И да, времето лекува болката, но липсата на човека се усеща и след 30 години. Някъде прочетох, не запомних от кого е казано, че преставаме да бъдем деца, когато загубим и двамата си родители.
Но ролите се променят малко. Сега вече аз трябва да говоря за привдигам майка ми, да й давам някакви обяснения за създалата се ситуация, да й давам някаква надежда и отправна точка.И не на последно място да се храни и да не се предава.
За тях е по-трудно, за преживелите. Но повярвай ми, няма по-лошо нещо от това да ти се стовари родител на легло. Тогава започва адът. Аз от две седмици съм в него. Снощи за първи път си легнах в 10, а не в 12-1 и тази сутрин за първи път станах в 8. И на рождения ми ден ме посрещна със скандал докога ще ме чака, че памперсът пропуснал. От тук нататък аз и децата ми сме заложници на човек на легло. На 92 и половина е, но мозъкът и сърцето са добре, предадоха я ставите, тотално. Има и леки пробойни в мозъка, но от тях не се умира. Нямам опц я за старчески дом или личен асистент. Започнах да допускам грешки в работата си от недоспиване, болничен мога да взема, но гледам да избутам учебната година. Няма кой да ме смени не за ден, а за час и единствено синът ми на 11 години проявява разбиране от време на време и жалост към мен. Имаш съпругата си, децата си, майка ти е жива и здрава. И да, детето създава още повече проблеми, защото не знае как да се справи със ситуацията, уплашено е, страхува се.
Няма по-лошо от това да гледаш как някой се мъчи и не можеш да му помогнеш. В някои случаи смъртта е избавление, в други идва неочаквано, преждевременно. Но винаги трябва да се съберем и да продължим. И да, времето лекува болката, но липсата на човека се усеща и след 30 години. Някъде прочетох, не запомних от кого е казано, че преставаме да бъдем деца, когато загубим и двамата си родители.
Така е. Минаха повече от 30 години откакто загубих и двамата. Винаги, винаги се усеща липсата.
И макар, че смъртта беше избавление за тях, въпреки че беше преждевременна/ на по петдесет и малко години бяха/, до ден днешен страдам, че бях безпомощна и не можех по никакъв начин да им помогна и да облекча страданията им.
Държа ме адреналина докато се борих за живота им. Единият си замина, държах се заради другия.
След това се сринах. Загубих смисъл, защото водих битка, която загубих.
Да, ама животът продължава тук и сега и трябваше да се вдигна. Осъзнах, че не съм дете вече, въпреки възрастта си и трябваше да се взема в ръце.
Съболезнования!
Преди, когато четях по разни книги, че болката никога не изчезва, мислех че са художествени измислици. Сега, 13 години по-късно разбирам, че е така. Интензитетът е различен но болката винаги е там. Болестта беше жестока и можехме само да отместваме края. Продължих да живея, но имам кътче в сърцето си където татко присъства всеки ден. Чувам го в песен, усещам го в книга, виждам го в нещо наоколо. Аз ги наричам "нашите малко знаци" , които го пазят "жив" в съзнанието ми.
Преди, когато четях по разни книги, че болката никога не изчезва, мислех че са художествени измислици. Сега, 13 години по-късно разбирам, че е така. Интензитетът е различен но болката винаги е там. Болестта беше жестока и можехме само да отместваме края. Продължих да живея, но имам кътче в сърцето си където татко присъства всеки ден. Чувам го в песен, усещам го в книга, виждам го в нещо наоколо. Аз ги наричам "нашите малко знаци" , които го пазят "жив" в съзнанието ми.
Съболезнования!
Преди, когато четях по разни книги, че болката никога не изчезва, мислех че са художествени измислици. Сега, 13 години по-късно разбирам, че е така. Интензитетът е различен но болката винаги е там. Болестта беше жестока и можехме само да отместваме края. Продължих да живея, но имам кътче в сърцето си където татко присъства всеки ден. Чувам го в песен, усещам го в книга, виждам го в нещо наоколо. Аз ги наричам "нашите малко знаци" , които го пазят "жив" в съзнанието ми.
Преди, когато четях по разни книги, че болката никога не изчезва, мислех че са художествени измислици. Сега, 13 години по-късно разбирам, че е така. Интензитетът е различен но болката винаги е там. Болестта беше жестока и можехме само да отместваме края. Продължих да живея, но имам кътче в сърцето си където татко присъства всеки ден. Чувам го в песен, усещам го в книга, виждам го в нещо наоколо. Аз ги наричам "нашите малко знаци" , които го пазят "жив" в съзнанието ми.
Със сигурност частици от тях, физически и духовни, остават в нас, и живеят в нас.Живеят в децата ни!
Справих се, и в момента пак се справям след загубата на родител на мъжа ми. Справям се с чувството на тъга, което трансформирам в положителни емоции, свързани с човека. Загубата се превръща в усещане, че хората живеят в теб.
Човек невинаги и всичко може сам, хубавото е, че има подходящи терапии за преодоляване на загуба.
Човек невинаги и всичко може сам, хубавото е, че има подходящи терапии за преодоляване на загуба.
Момичета, недейте! Ако можете не го правете! Не страдайте! Знам, че звучи налудничаво, егоистично, ненормално, но болката тази, която ни изгаря отвътре ни разболява. Повярвайте ми!
Всичко започна през лятото на 2023г, татко получи инсулт 2 седмици преди да родя второто си дете. Беше тъкмо навършил 74г. Беше най- пъргавият и работлив човек, който познавах на такава възраст. Не е имал никакви пороци, но...това е животът. Много е дълга и емоционална моята история ( писала съм я в другата група- за загуба на майка). На кратко, майка ми беше с прясно сменена тазобедрена става (72г) и го гледа въпреки това 2 месеца. Накрая стана много избухлив, арогантен и мама беше отчаяна. Просто..усещах, че , ако не го отделя от нея, ще загубя и двамата. Настанихме го в хоспис. Само, докато го пиша и ето буцата е на гърлото ми. Беше там точно 20 дни и почина на 10.10.2023г. Започнах да получавам едни страни "потъвания", сякаш точно "пропадам" и това се случваше в дългите безсънни нощи на майчинство, в спомените и обвиненията за това, какво можеше да се направи.. След това получих срив на имунитета и се разболях от пневмония, спрях кърменето ( за 20дни), но не влязох в болница, защото нямаше кой да се грижи за бебето. И това мина. След това отключих ИР и хашимото ( на 35г съм сега). Много силно емоционални и разтърсващи сънища имам с татко. Безкрайно обичаше големия ми син- тогава тъкмо бе навършил 4г. Малкия също, но нямаше време да му се порадва.
И знате ли? Благодарна съм, че успя да види внучетата си, той самият имаше много тежка съдба. Израснал е без майка, защото тя умира при раждането му. Има много по- тежки съдби! И да, аз вярвам, че има нещо отвъд! Всичката тази любов, не може просто ей така да се изпари. Какво е..не знам.
Всичко започна през лятото на 2023г, татко получи инсулт 2 седмици преди да родя второто си дете. Беше тъкмо навършил 74г. Беше най- пъргавият и работлив човек, който познавах на такава възраст. Не е имал никакви пороци, но...това е животът. Много е дълга и емоционална моята история ( писала съм я в другата група- за загуба на майка). На кратко, майка ми беше с прясно сменена тазобедрена става (72г) и го гледа въпреки това 2 месеца. Накрая стана много избухлив, арогантен и мама беше отчаяна. Просто..усещах, че , ако не го отделя от нея, ще загубя и двамата. Настанихме го в хоспис. Само, докато го пиша и ето буцата е на гърлото ми. Беше там точно 20 дни и почина на 10.10.2023г. Започнах да получавам едни страни "потъвания", сякаш точно "пропадам" и това се случваше в дългите безсънни нощи на майчинство, в спомените и обвиненията за това, какво можеше да се направи.. След това получих срив на имунитета и се разболях от пневмония, спрях кърменето ( за 20дни), но не влязох в болница, защото нямаше кой да се грижи за бебето. И това мина. След това отключих ИР и хашимото ( на 35г съм сега). Много силно емоционални и разтърсващи сънища имам с татко. Безкрайно обичаше големия ми син- тогава тъкмо бе навършил 4г. Малкия също, но нямаше време да му се порадва.
И знате ли? Благодарна съм, че успя да види внучетата си, той самият имаше много тежка съдба. Израснал е без майка, защото тя умира при раждането му. Има много по- тежки съдби! И да, аз вярвам, че има нещо отвъд! Всичката тази любов, не може просто ей така да се изпари. Какво е..не знам.
Загубих баща си като дете на 9-10г, майка ми на 20. А всичките ми останали роднини -леля, баби и дядовци горе долу докато станах на 25г вече ги нямаше. Животът е за живите както казват, някак си тъжиш но продължаваш.
Отчасти се успокоявам и с това че цял живот ще си ги помня млади всички 🙃
Отчасти се успокоявам и с това че цял живот ще си ги помня млади всички 🙃
Татко почина внезапно на 20.06. Здрав, жизнен, на 63 г. Ние със семейството ми бяхме на море, сестра ми се обади... В главата ми са постоянно думите й.. Миналата седмица бях в тотален шок и непрестанни паник атаки, буквално една след друга. Тази седмица се държа. Говорих, говорих.. с мъжа ми постоянно, той ми е опората, с много хора, преминали през загубата на родител. Имам моменти, в които се чувствам почти нормално, след това изпадам в апатия, после в дупка.. но се справям някак. Вчера си мислех как, на колкото и годинид а е човек, в моемнта, в който изгуби родител пораства изведнъж, без да го иска. Някак си го няма чувството, че каквото и да стане, татко е там за мен. Това може би беше най-плашещото за мен, тази безнадеждност, която чувствах. Майка ми се справя. След погребението бях изпаднала в състояние какво ще правя, след като живея на 20км от тях и няма как да съм с нея постоянно, не че тя го е изисквала от мен, напротив, тя още на 5-я ден поиска да остане в къщата за няколко часа и постоянно казва, че трябва да се научи да се справя вече сама. Аз за нея се притеснявам само. Другото ден по ден го приемам някак. Сестра ми живее със семейството си наблизо и са там всеки ден по час, два.. аз ще ходя уикенда. А колко ми е трудно да прекрача този праг, където ме е посрещал само аз си знам.. Но вие разбирате.. Разбират тези, които са го преживели, другите се опитват, но няма как да разберат. Повтарям си, че живота продължава и ден след ден ще свикна с болката и мъката, само се надявам някой ден те да се трансформират в благодарност, че съм го имала..
Татко почина внезапно на 20.06. Здрав, жизнен, на 63 г. Ние със семейството ми бяхме на море, сестра ми се обади... В главата ми са постоянно думите й.. Миналата седмица бях в тотален шок и непрестанни паник атаки, буквално една след друга. Тази седмица се държа. Говорих, говорих.. с мъжа ми постоянно, той ми е опората, с много хора, преминали през загубата на родител. Имам моменти, в които се чувствам почти нормално, след това изпадам в апатия, после в дупка.. но се справям някак. Вчера си мислех как, на колкото и годинид а е човек, в моемнта, в който изгуби родител пораства изведнъж, без да го иска. Някак си го няма чувството, че каквото и да стане, татко е там за мен. Това може би беше най-плашещото за мен, тази безнадеждност, която чувствах. Майка ми се справя. След погребението бях изпаднала в състояние какво ще правя, след като живея на 20км от тях и няма как да съм с нея постоянно, не че тя го е изисквала от мен, напротив, тя още на 5-я ден поиска да остане в къщата за няколко часа и постоянно казва, че трябва да се научи да се справя вече сама. Аз за нея се притеснявам само. Другото ден по ден го приемам някак. Сестра ми живее със семейството си наблизо и са там всеки ден по час, два.. аз ще ходя уикенда. А колко ми е трудно да прекрача този праг, където ме е посрещал само аз си знам.. Но вие разбирате.. Разбират тези, които са го преживели, другите се опитват, но няма как да разберат. Повтарям си, че живота продължава и ден след ден ще свикна с болката и мъката, само се надявам някой ден те да се трансформират в благодарност, че съм го имала..
1 Коринтяни 15:19-22 BG1940
[19] Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление. [20] Но сега Христос е бил възкресен, първият плод на починалите. [21] Понеже, както чрез човека <дойде> смъртта, така чрез човека <дойде> възкресението на мъртвите. [22] Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят.
https://bible.com/bible/23/1co.15.19-22.BG1940