Кое бихте избрали ?

Въобще нямам намерение да споря. То си личи колко сте наясно

Много умно-красиво звучи, но за съжаление никой не може да избяга от биологията.

Бийч приема нещата лично. Това, че коментираме тук случаи с проблемни деца или деца със здравословен проблем, не значи, че 100% всички са такива. Има много случаи, в които биологията си казва думата. Не говорим конкретно за дъщеря ти и не искаме да засегнем никого.

И понеже ги приема лично, това е основание да заявява безцеремонно на хора, чели и разбиращи очевидно повече от нея (поне за мен е толкова очевидно, колкото за нея било очевидно нещо си друго), че пишат тъпотии и че си личи колко не са наясно.

Ако моя най-близка приятелка ми беше задала този въпрос, бих я погледнала в очите и бих ѝ казала:
"Не избирай с мисълта какво ще кажат хората. Избери така, че след 10 години да се уважаваш."

✦ Вариант 1 е най-смелият – защото изисква вяра. В себе си, в живота, в любовта. Но и най-трудният – защото понякога се усеща самотно, особено в свят, който постоянно напомня „времето ти тече“. Но ако знаеш какво искаш и не си готова да направиш компромис със сърцето си – това е твоят път.

✦ Вариант 2 може да изглежда разумен, но носи риск от тиха, бавна вътрешна смърт. Любовта, в която ти не си избрана, не пали светлината в очите. Много жени живеят така, и се опитват да убедят себе си, че това им стига. Само ти знаеш дали това ще те изпълва или ще те изтощава.

✦ Вариант 3 е за жени, които вече са приели, че любовта може да има различни форми. Майчинството не е "само с партньор". Това е вариант на дълбока смелост и тиха сила – но изисква стабилна мрежа от подкрепа. Ако тя я има – това не е "отказ", а избор.

✦ Вариант 4 е бягство за едни, нова възможност за други. Ако в чужбина се чувстваш жива, свързана със себе си и света – отиди. Ако обаче се връщаш там само от страх да не останеш "нелюбена" в България – не си тръгвай.

Въпросът не е кой вариант е най-добър. Въпросът е:
Къде се чувстваш като себе си? И кое ще ти даде мир – не днес, а след време?

Аз лично вярвам в вариант 1, с нюанс от вариант 3. Защото истинската любов не винаги идва в срок, но ти трябва да си здрава, цяла и будна, за да я познаеш, когато дойде. Илииии пускам нуждата от план. Просто живея. Всеки ден по избор.

Eгати, тва само докато го прочета и се уморих. Само пълно куку може да се занимава с тия, хм, работи. И тва за въглехидратите??? Ми то цедвехашпетохаш- а е въглехидрат бе алоууу! Как така ше го премахваш??
Луди хора.

Показателно е, че сама написа как е осиновила, но прави ин витро. Колкото и обидни думи да напише, това говори достатъчно и явно не е като хич да не ѝ пука за гените.
Иначе изразните средства са въпрос на възпитание.

Е, хубава работа.
Вие явно сте спорили по темата едно и също ли е да осиновиш ромче, плод на любовта между представител на десетки поколения крадци и престъпници и малолетна проститутка на субстанции, отново с традиции по темата.
Наясно съм по темата, даже с вече порасналите плодове на процеса на осиновяване и от двата вида- с добри гени и с не толкова добри.

Почини си. Не се натоварвай с информацията какво правят определени луди жени, за да изглеждат добре, това не е информация за мъжки мозъци. Те трябва да си мислят, че така изглеждат по рождение, без никакви усилия.

Иначе и в марулите и авокадото има въглехидрати.

И кое му е показателното? Искам да бъда майка. И не ме интересува дали генът е мой или не. Ако има шанс да родя, чудесно. Имам още време, сравнително млада съм. Но осиновяването винаги е било в съзнанието ми от дете и съм го искала. Щастлива съм, че и съпругът ми е на това мнение.

Обиждам не вас, а простотията. Генът със сигурност влияе на някои неща, но средата е тази, която има по-голямо значение. Ако не беше така, биологичните деца на разни професори, велики музиканти и т.н щяха да са велики и те. Но всички знаем, че не става така. Не познавате ли семейства, в които на детето е дадено всичко и то въпреки това не става човек? И говоря за биологични такива. Лесно е да се генерализира: не можело да се избяга от гена.. Докажете го. Това да се хвърлят гръмки изказвания във въздуха и да обясняваме колко много знаем е повърхностно.
Помислете дори за собствените си деца: с вашите гени, обаче отгледани от друг. Същите ли щяха да са? Генът определя външни белези, наследствени болести и разни други неща, но средата е тази, която моделира характера.

Хахаха и любимото ми: познавам осиновеното дете на еди кой си, стана пропадняк, то щото не може да избяга от гена и следователно аз съм експерт по темата и мога да изказвам. Това има толкова тежест, колкото някоя лелка пред блока да ми каже "един човек ми каза...".

Лично познавам само щастливи жени, които са осиновили дете. До момента една не е разочарована, съжалила за решението си и т.н. Децата вече са почти пълнолетни в някои от случаите. Да, може да има такива  случаи, на недоволни родители, но те не са правило.

Това, че има щастливи осиновители не променя фактът, че една от най-човешките черти е желанието да продължиш себе си чрез детето си. Не комшийката или Айшето, а себе си. Това е показателното.
Beach, нали вече СИ майка?

Да. Майка съм

Човек продължава себе си и отглеждайки дете, грижейки се,  възпитавайки.
Темата е много дълга и както винаги прераства в спор.
Мен лично ме дразни просотията,  тесногръдието, типично българската черта да знаеш ти най-много щото видиш ли еди кой си ти е казал, желанието да начукаш канчето на някой, особено видно с цитиране на по едно изречение,
извадено от контекста.. И така
Радвам се, че масово всички тук сте педали великия си ген в поколенията и той ще пребъде.

Има един. Как да го "пресее" ?

Мило момиче, спорът е напълно безсмислен, защото касае категории, които са твърде лични и задоволяват различни видове потребности.

Разбира се, че много често и "природа отдихает", включително и огромно количество хора с относително добър генетичен материал просто задоволяват инстинкта си за размножение и оставят плодовете на този инстинкт да се развиват самостоятелно в този живот, защото са твърде заети със собствения си живот, за да се занимават с възпитание и любов към децата си и прочее механизми на днешното динамично и забързано време в гонене на просперитет, кариера, любов, материално обезпечение и какво ли още не, само не и време за за въпросните деца, които така или иначе се отглеждат и възпитават в институции частни или държавни, в зависимост от материалния статус на създателите си и понякога лелката в детската ясла или градина може да е по-близка с детето, отколкото собствената му баба или майка и прекрарва повече време с него от гореописаните.

Както и още милион причини да се раждат деца, включително и с преумцията да бъдат компаньони и болногледачи на възрастните си родители, така нареченото  "раждАл съм, за да ме гледаш", което е твърде разпространено по нашите ширини.

Темата е дълга и примерите са безкрайни и в двете посоки.
Обаче е много интересна също така.

За някои хора е много важно детето да е биологично тяхно, за други не толкова. Различни сме и изпитваме различни емоции. За мен например гените винаги са били важни, но това не отменя чувствата на много други хора, които избират и дори предпочитат да осиновят. Да не говорим, че на осиновените деца също идва ред да са родители, и някои от тях искат да дарят на други деца това, което някой е дарил на тях.

Фивър, в една друга тема спорехме за гените в контекста на дарени яйцеклетки. Тогава помня, че беше възмутена, че човек може да усеща привързаност към "една клетка", независимо че тази клетка ще се превърне в дете, което ще носи неговия генетичен код. Твърдеше, че гените не били най-важното, след като детето е износено и гледано от друг. Изненада ме сегашната ти позиция.