Зависи от децата, партньорите им, дали българоговорящи баби и дядовци участват в отглеждането на децата. Знам за такива семейства, живеещи в чужбина, където и внуците говорят български.
- Публикувана: 30 юни 2025, 14:27 ч.
- Последно мнение: 20 ян. 2026, 15:28 ч.
Защо Не емигрирахте?
Сложна работа е с езиците. Аз например ако не произлизах от семейство със съвсем различен диалект и произход ( български ), и ако не бях живял и общувал със жители на България от съвсем различни краища и ( вкл. чужд, малцинствен произход ) едва ли щях да съм добре дори с българския. Даже и да имам дарба за езици която мисля че имам.
Самите чужденци са понякога много ограничени, прекарали целия си живот в един район със специфичен диалект и намират друг диалект от същия език за трудно разбираем и говорим. При положение че аз за кратко време в държавите, обикаляйки различни региони, започвам да забелязвам различните специфики на говорите им и им го казвам ( и говоря, сравнявам ).
По отношение на децата - хубаво е да се знае езика на произхода ( дали говорим за малцинства или за нас българите, тук или в чужбина ) и да не се залита към крайности, да се губи националния облик.
Но сега нещата са много раздвижени, интернационални и се променят с бързи темпове.
Самите чужденци са понякога много ограничени, прекарали целия си живот в един район със специфичен диалект и намират друг диалект от същия език за трудно разбираем и говорим. При положение че аз за кратко време в държавите, обикаляйки различни региони, започвам да забелязвам различните специфики на говорите им и им го казвам ( и говоря, сравнявам ).
По отношение на децата - хубаво е да се знае езика на произхода ( дали говорим за малцинства или за нас българите, тук или в чужбина ) и да не се залита към крайности, да се губи националния облик.
Но сега нещата са много раздвижени, интернационални и се променят с бързи темпове.
Не всичко с езиците е на всяка цена. Особено при малки деца. И това го пиша като човек, който освен български, говори три чужди езика, плюс четвърти руски, който не искам да ползвам, но знам.
Скрит текст:
Както писах в предишен пост, дъщеря ми проговори много рано на езика на държавата, в която живеем. При една ваканция в България, когато беше на около на две и половина, майка ми въоръжена с един картитен буквар я преследваше по цял ден с кажи бабо слонче, това бабо е катеричка, влакче и т.н. По едно време съвсем спокойното ми и приказливо дете започна да има един тик с ръчичката като почесване и колкото повече и обръщахме внимание да не го прави, толкова тя продължаваше да се пипа. Няма да ви казвам, че изчетох интернета и с какво я диагностицирах, но като се прибрахме след месец, веднага я заведох при детски невропсихиатър (нали сме в темата за емиграцията и много хора твърдят, че на запад нямало достъп до специалисти, за два дни си намерих частен преглед).
Лекарят в продължение на три часа си говори с мен като през това време наблюдаваше дъщеря ми как си играе в кабинета му. Извод - бил виждал хиляди деца, на моето нищо му нямало, само дето му беше дошло много всичкото това свръх очакване от страна на майка ми, че детето ми трябва да проговори на български на две и половина. Каза ми да не правя нищо, да се успокоя и да не обръщам внимание и след няма и седмица след прегледа почесването изчезна и от тогава не се е появило повече. Сега освен езика на страната, в която е родена, се справя отлично за нейната възраст на английски и знам, че разбира и ако иска може да си каже какво иска и на български.
Лекарят в продължение на три часа си говори с мен като през това време наблюдаваше дъщеря ми как си играе в кабинета му. Извод - бил виждал хиляди деца, на моето нищо му нямало, само дето му беше дошло много всичкото това свръх очакване от страна на майка ми, че детето ми трябва да проговори на български на две и половина. Каза ми да не правя нищо, да се успокоя и да не обръщам внимание и след няма и седмица след прегледа почесването изчезна и от тогава не се е появило повече. Сега освен езика на страната, в която е родена, се справя отлично за нейната възраст на английски и знам, че разбира и ако иска може да си каже какво иска и на български.
Аз проблем с езиците никога не съм виждала.
В моето семейство се говорят няколко, заради смесени бракове назад в семейството. При съпругът ми се говорят 2. Самите ние говорим по няколко. Големите ни деца са родени в съвсем друга страна и си изкараха там ранното детство. После учиха друг език и живеят там, където се говори,вкл. едната е омъжена за местен. Внучката ми в момента е двуезична. За мен всеки език е богатство, независимо дали е само разбираем и говорим или е перфектен.
В моето семейство се говорят няколко, заради смесени бракове назад в семейството. При съпругът ми се говорят 2. Самите ние говорим по няколко. Големите ни деца са родени в съвсем друга страна и си изкараха там ранното детство. После учиха друг език и живеят там, където се говори,вкл. едната е омъжена за местен. Внучката ми в момента е двуезична. За мен всеки език е богатство, независимо дали е само разбираем и говорим или е перфектен.
Един въпрос, който ми изникна: Децата живеещи в чужбина и научени на български, ще предадат ли на следващото поколение този език?
Зависи от децата, партньорите им, дали българоговорящи баби и дядовци участват в отглеждането на децата. Знам за такива семейства, живеещи в чужбина, където и внуците говорят български.
...
Аз не емигрирам по няколко причини и не съм си помислял. През 2013-2016, когато изкарвах под средното за София нямах решителност да правя големи крачки. Аз направо пред 2013-2016 съм толкова различен от сега, че все едно говоря за друг човек. Исках да отида някъде, но нямах нито план, нито цели, нито посока. Така че едва ли държавата , в която живея ми беше проблемът. И второто, с английският все не успявам да се справя. Мога да говоря, да се оправя да кажа всичко, но като ми говорят, не разбирам. така е и с италианския.
Сега сериозно. Много често отношението на другите е отражение на ниско самочувствие. Ако ти се смяташ за различен и втора ръка човек, и другите ще те възприемат по този начин. Аз имам самочувствие на “успял” човек, защото си работя по специалността, имам хубаво семейство и уютен дом. На работа ме ценят и не се чувствам не на мястото си. Точно тук ми е мястото. Малко в опозиция на заглавието на темата, по-скоро написах защо емигрирах, но държа да поясня, че не всички емигрирали българи мият чинии или берат ягоди. Или ако работят това, което са учили ги пренебрегват.
Много точно казано, подкрепям с две ръце! И да добавя, че съм забелязала, че източно европейците като цяло сме едни от най-неуверените и най-неориентираните емигранти. Дори филипинците имат по-голямо самочувствие от нас. Държави като САЩ и Канада, за мен буквално няма местни, всеки е дошъл от някъде, или той или родителите му или баби/дядовци. И всеки се опитва да се впише в живота тук, някои успяват, други не. Личните ми наблюдения са, че голяма част от хората, които се връщат, не могат да се впишат в обществото и се чувстват аутсайдери (дори на пръв поглед да не е така, това е в главите им, но не се чувстват на мястото си хората). В България мърморят и се оплакват, тук като дойдат имат нереалистични очаквания и съответно оплакването става на n-та степен и все някой друг им е виновен.
Има и други причини - не им се учи чужд език, емигрирали са заради грешните причини (видяли, че съседа или братовчеда емигрирал, и дай и аз), заради децата си - без да осъзнават, че децата им ще са щастливи, където и родителите сa щастливи. Не им допадат дисциплина, правила и рутина, а това са буквално емблемите на западните общества. Ние сме свикнали да си правим каквото искаме, не сме дисциплинирани и като си на 30-50 е трудно да се променяш. И в комбинация към това липсата на роднини и помощ, и доста хора не издържат на натоварването.
Това са моите лични наблюдения. Не осъждам никой и съм “за” хората да живеят където се чувстват добре и щастливи.
Да, и аз чета и се чудя. Моята дъщеря е с три езика. С баба си и приятелките си в България, говори на развален български, другите два са на билингуално ниво. Кои шеги, (които трябва да се разбират), не се разбират? Особено пък сред младите, които са силно американизирани и си прехвърлят на английски, ако, и когато трябва. За справка - поредната поп тема за чуждиците, превземащи езика ни.
Според мен, “емиграцията” е въпрос на светоусещане, формирано още в детството. Аз съм израстнала до две съседни държави. Баба ми и дядо ми говореха чужд език, английски учех от американски филми по чужда телевизия преди да падне Берлинската стена. Как ли пък няма да ми хареса емиграцията, и вайс върса, за тези, които пък обратно, са пропити с “българското”.
Според мен, “емиграцията” е въпрос на светоусещане, формирано още в детството. Аз съм израстнала до две съседни държави. Баба ми и дядо ми говореха чужд език, английски учех от американски филми по чужда телевизия преди да падне Берлинската стена. Как ли пък няма да ми хареса емиграцията, и вайс върса, за тези, които пък обратно, са пропити с “българското”.
Мога да твърдя, че и двамата ми сина (българи, живеещи в България, с родители българи) са с отлично ниво на английския точно от гледане на филми, игри, четене на книги на езика. Очевидно имат усет към езиците, защото не всички са така, а големият пък отделно учи сам японски.
Ама партизанин? Френски? Никога! Най-много руски. Ама то руският май не е език, щото нали го кенсълнахме.
От там може да заучиш готови фрази, но владеене на езика.
Мога да дам пример. Става друма за група във вайбър, драма клас на английски. Има деца с основен английски, както и българчета с отличен английски от филмите и игрите. Кореспонденцията е на английски. Инструкторът дава насоки и англоезичните отговарят с “yes sir”. Коментарът на отлично говорещ английски “ защо му отговаряш така, да не си в армията”. Англоезичните просто го игнорираха.
Един въпрос, който ми изникна: Децата живеещи в чужбина и научени на български, ще предадат ли на следващото поколение този език?
Изкара целия курс на неделното българско училище(за съжаление есинствения подобен случай от както е създадено) Говори без акцент, речниковия и запас на български със сигурност е доста по ограничен от връстниците и в България.
Винаги е споделяла българските традиции с приятелки/и
В нейния университет има още един българин и двамата ограмотяват състудентите си от към български традиции. Мартеници, Великденски яйца...Правят си купони с българска кухня, а младежът с когото излиза дори беше правил лютеница за Коледа.Не му се беше получило, но важен е жеста.
Това лято са и поръчали да им донесе монети и банкноти , защото левът вече ще изчезне и децата искат да го имат
Винаги казва, че един ден иска децата и да познават българските традиции и култура и да се справят добре майчиния и език.
Мисля, че не е важно кой на колко години е дошъл, а дали иска да съхрани корена си.
Един въпрос, който ми изникна: Децата живеещи в чужбина и научени на български, ще предадат ли на следващото поколение този език?
Изкара целия курс на неделното българско училище(за съжаление есинствения подобен случай от както е създадено) Говори без акцент, речниковия и запас на български със сигурност е доста по ограничен от връстниците и в България.
Винаги е споделяла българските традиции с приятелки/и
В нейния университет има още един българин и двамата ограмотяват състудентите си от към български традиции. Мартеници, Великденски яйца...Правят си купони с българска кухня, а младежът с когото излиза дори беше правил лютеница за Коледа.Не му се беше получило, но важен е жеста.
Това лято са и поръчали да им донесе монети и банкноти , защото левът вече ще изчезне и децата искат да го имат
Винаги казва, че един ден иска децата и да познават българските традиции и култура и да се справят добре майчиния и език.
Мисля, че не е важно кой на колко години е дошъл, а дали иска да съхрани корена си.
Съмненията ми са заради средата, в която ще бъдат. Смятам, че рано или късно езика ни ще бъде асимилиран от местния. Визирам внуци, правнуци... израстнали и живеещи в чужбина. Не нашите деца, а внуците и правнуците дали ще говорят български? Единици може да има, безспорно, но повечето?
Колкото внуците на кубинци, виетнамци и руснаци, трето поколение в България. Колкото внуци и правнуци на емигранти в САЩ.
Ако се живее в капсулирана общност, тип китайски квартал, където си заобиколен само от емигранти от същата страна като теб, в магазини и ресторанти се говори на китайски, да, има шанс децата на децата ти да са двуезични. С нищо не сме по-различни.
Но освен ако не е супер голяма и много силна общност, в която има достатъчно различие, хора от всякакви черги, мнението ми за капсулирани общности е негативно.
Срещам понякога хора, живеещи в Англия от много години, но така капсулирани - в емигрантски квартал, работят за българи - че никога не научават езика, не се интегрират добре. Децата им вероятно ще са интегрирани, защото посещават местни училища, но дали това е цел, която човек да иска? Да живее в малка, несамодостатъчна, но все пак капсулирана общност?
За контраст, например ромското население в България - т.к. общността им е голяма, сплотена и като цяло, има в нея всичко, децата и внуците и прапраправнуците - всички говорят ромски. Но дали е добре да живее човек така капсулирано в своята си общност само, е спорно.
Ако се живее в капсулирана общност, тип китайски квартал, където си заобиколен само от емигранти от същата страна като теб, в магазини и ресторанти се говори на китайски, да, има шанс децата на децата ти да са двуезични. С нищо не сме по-различни.
Но освен ако не е супер голяма и много силна общност, в която има достатъчно различие, хора от всякакви черги, мнението ми за капсулирани общности е негативно.
Срещам понякога хора, живеещи в Англия от много години, но така капсулирани - в емигрантски квартал, работят за българи - че никога не научават езика, не се интегрират добре. Децата им вероятно ще са интегрирани, защото посещават местни училища, но дали това е цел, която човек да иска? Да живее в малка, несамодостатъчна, но все пак капсулирана общност?
За контраст, например ромското население в България - т.к. общността им е голяма, сплотена и като цяло, има в нея всичко, децата и внуците и прапраправнуците - всички говорят ромски. Но дали е добре да живее човек така капсулирано в своята си общност само, е спорно.
Най-добре междинен вариант - добре интегрирани, говорещи сносно и чуждия и собствения езици ( или пък и повече ), така че нито се капсуловат, нито се претопяват, че то след поколения кое ще е българското примерно, и гордеенето с такъв произход?
Ще стане примерно като монголците - нападнали някога Китай и им казват : дошли сме да ви завладяваме. И китайците викат ми добре идвайте. И дошли да речем 20-30 000 монголци да владеят 100 млн. китайци. И ги завзели, ханът им се преквалифицирал на китайски император. Е да ама тия китайци не говорят монголски, кой да седне да ги учи сега.Трябва да се воюва и завладява още. А китайски слуги, китайски жени дето се обзавели с тях, се падат на всеки монголец по много. И те щът-нещът понаучили китайски.
След това гледат китайците имат много сложни традиции, празници, церемонии, няма как да са важни и те, а да си останат някакви конници в овчи кожуси с юрти. Взели да спазват и традициите.
Родили им се деца от китайките, взели че им наслагали и китайски имена - къде по лесно е да кажеш Ли Чун в сравнение с някакъв Наранбаатар или Биамбасурен.
И накрая бившите монголци, вече с китайски имена, говорещи китайски и спазващи китайските традиции станали по-големи китайци от оригиналните. И когато Марко Поло отива там при Великия император, заварва това.
Ще стане примерно като монголците - нападнали някога Китай и им казват : дошли сме да ви завладяваме. И китайците викат ми добре идвайте. И дошли да речем 20-30 000 монголци да владеят 100 млн. китайци. И ги завзели, ханът им се преквалифицирал на китайски император. Е да ама тия китайци не говорят монголски, кой да седне да ги учи сега.Трябва да се воюва и завладява още. А китайски слуги, китайски жени дето се обзавели с тях, се падат на всеки монголец по много. И те щът-нещът понаучили китайски.
След това гледат китайците имат много сложни традиции, празници, церемонии, няма как да са важни и те, а да си останат някакви конници в овчи кожуси с юрти. Взели да спазват и традициите.
Родили им се деца от китайките, взели че им наслагали и китайски имена - къде по лесно е да кажеш Ли Чун в сравнение с някакъв Наранбаатар или Биамбасурен.
И накрая бившите монголци, вече с китайски имена, говорещи китайски и спазващи китайските традиции станали по-големи китайци от оригиналните. И когато Марко Поло отива там при Великия император, заварва това.
За мене е по-важно идентичността на моите деца да бъде изградена върху основни ценности, а не върху географски. И разбира се, че ценностите които им предавам, ще са повлияни от културата на моята националност, със или без перфектно познаване на езика и традициите. И това е много по-важно да се предава в поколенията.
Но познавам млада българска журналистка, която основно се занимава с изучаването и запазването на българския език, и нея изобщо не мога да си я представя да емигрира. Българският език е нейната идентичност.
Но познавам млада българска журналистка, която основно се занимава с изучаването и запазването на българския език, и нея изобщо не мога да си я представя да емигрира. Българският език е нейната идентичност.
то след поколения кое ще е българското примерно, и гордеенето с такъв произход?
Като американците
)) Отиде в Италия и вика, Здравейте, сънародници, аз съм италиано-американец, преди 95 години прадядо ми е дошъл в Америка от Сицилия. Казва се Джон, италиански не говори, чупи пастата на две и я яде с кетчуп, претендира за местен. А италианците го гледат равнодушно и въобще не му се радват. И даже го поправят - ти си американец с прародители от италиански произход, но италианец не си. Много такива тъжни истории от жални американци от разнообразен произход съм чела