Здравейте, имам нужда от препоръка за психиатър, онлайн или такъв, който е в Плевен. Имам нужда да се случи много бързо, защото се разпадам. Днес говорих с психотерапевт - психиатър. Помоли ме да му напиша какви са симптомите ми и ми препоръча да потърся психиатър. Ще споделя какво му написах и бих била щастлива да чуя мнение от жени изпадали в подобна ситуация. Как се спасихте, как да отгледам детето си адекватно и то без баща? Какво да правя? 😕 Нещата са много по-сложни от това, които съм написала. Има още много, много вина и от моя страна, защото в един момент спря да ми пука как се чувства мъжа ми, а просто исках аз да се почувствам малко по-добре най-после. 
Знам, че някой ден ще съжалявам.
“ Здравейте, разбрахме се да ви пиша. Наистина не съм сигурна дали ми трябва психиатър, психотерапевт или въобще какво. Обърнах се към вас, защото видях, че сте и двете и може би ще прецените по-добре. Винаги съм била податлива на депресивни състояния за щяло и нещяло, но откакто дъщеря ми се роди нещата се влошиха многократно. Тя се роди месец и половина по-рано, в Англия, бяхме абсолютно сами. На около годинка се прибрахме в България, заживяхме при на мъжа ми родителите, започнахме и собствен бизнес. Детето откакто се роди и до ден днешен е изключително неспокойно, не спираше да плаче, мразеше да стои където и да е освен залепена за мен. Мъжа ми беше абсолютно неспособен да ми помогне както и да е, защото не понасяше реването и. Има проблеми със слуха и това още повече отежни положението, а тя крещи с адски децибели. Изпадала е в истерии по 3-4 часа нощем, денем за какво ли не. И във всичко се чувствах адски сама и неспособна да се справя. Не можех да казвам името на детето си поне до 2,5 години. Майка му и баща му се държаха безобразно, защото за всеки рев на ден по 10 пъти се казваше какво пак му правите на детето и още какво ли не. Не знам до колко трябва да навлизам в подробности в обясненията си. Там нямах приятели, не бях излизала 2-3 години сама, докато не се занимавах с нея работех постоянно и забравих за какво съм жива, намразих мъжа си от дъното на душата си, че не направи нищо за да не стигна до тук..Адско чувство за вина, че не се справям с детето си, че не мога да кажа какво искам, как се чувствам. С мъжа ми толкова лоши станаха отношенията ни заради мен, че от вчера вече не сме заедно, а колкото и да го обвинявам за всичко знам, че имам огромна вина от неадекватност и неговорене. Започнах да мисля непрекъснато как искам да изчезна, да умра, просто да не ме е имало, това е може би от половин година всеки ден.. Чакам да дойде време просто да си легна и не искам да се събуждам. Не мога вече да работя адекватно, да мисля, не мога да почувствам нищо за нищо, дори когато мъжа ми ми каза край аз не знам какво почувствах… Спрях от години да изпитвам нужда да се поддържам външно, имам много бяла коса, супер рядко я боядисвам. Имам хубава къдрава коса, която стои постоянно вързана, мия я на 2 седмици. Нямам желание да вляза да се изкъпя. Оставям кочина вкъщи. Неадекватна съм в мислите си какво да правя и как ще се справя, дори не мога да мисля за това. Година живяхме аз в моя роден град, той в неговия. Когато съм си в Плевен и някак избягам от проблемите се чувствам по-добре. Просто защото бягам. И отново никакво желание за нищо, никакво вземаме на решение какво да правя с мъжа си и всичко… Ще експлодирам, неспособна съм да говоря с него от години, когато се заговори за проблеми тотално изключвам. Агресивна съм, към себе си специално. Когато се изнервя удрям с всичка сила каквото е до мен. Стена, шкаф.. Винаги съм била против някой да си бие детето, но от година и половина може би стигам до там от безпомощност да и удрям шамар. Не повече. Опитах да говоря с психолог, но тя ме накара да чувствам още по-голяма вина за всичко. За детето си не мога да кажа, че не я обичам. Обичам я, но чувствам, че направих грешка, защото не мога да се справя с нея и стигнах до тук… Слушам за майки, които казват, че не знаят за какво са било живо преди да се роди детето им. Аз не знам за какво съм жива откакто се роди моето. И включително съм адски емоционален човек, до толкова, че рева от реклами, ако видя някой възрастен човек, който е зле на улицата и дори неща, които не разбирам защо съм ревнала. В същото време, когато мъжа ми ми каза, че се разделяме не съм сигурна дали ревах. Просто за всичко, депресирам се от всичко, изключително негативно настроена за всичко… Нямам нищо общо с човека, който бях някога и никакво желание да променя нещо, а само да изчезна за да се свърши. Имаше много странични влияния детето да изпада в такива състояния, защото в последствие разбрахме, че има много непоносимости към страшно много храни и кожата и ставаше червена до рани. Това е играло голяма роля, както и моето състояние. Водила съм я на места, ходи и на логопед, защото не говори добре за възрастта си, но вече не е това, което беше. Вече изнервянията и са нормалните, когато не получи нещо и т.н. Тогава реагира остро, най-вероятно, защото вижда аз как реагирам в ситуации.”
Знам, че някой ден ще съжалявам. “ Здравейте, разбрахме се да ви пиша. Наистина не съм сигурна дали ми трябва психиатър, психотерапевт или въобще какво. Обърнах се към вас, защото видях, че сте и двете и може би ще прецените по-добре. Винаги съм била податлива на депресивни състояния за щяло и нещяло, но откакто дъщеря ми се роди нещата се влошиха многократно. Тя се роди месец и половина по-рано, в Англия, бяхме абсолютно сами. На около годинка се прибрахме в България, заживяхме при на мъжа ми родителите, започнахме и собствен бизнес. Детето откакто се роди и до ден днешен е изключително неспокойно, не спираше да плаче, мразеше да стои където и да е освен залепена за мен. Мъжа ми беше абсолютно неспособен да ми помогне както и да е, защото не понасяше реването и. Има проблеми със слуха и това още повече отежни положението, а тя крещи с адски децибели. Изпадала е в истерии по 3-4 часа нощем, денем за какво ли не. И във всичко се чувствах адски сама и неспособна да се справя. Не можех да казвам името на детето си поне до 2,5 години. Майка му и баща му се държаха безобразно, защото за всеки рев на ден по 10 пъти се казваше какво пак му правите на детето и още какво ли не. Не знам до колко трябва да навлизам в подробности в обясненията си. Там нямах приятели, не бях излизала 2-3 години сама, докато не се занимавах с нея работех постоянно и забравих за какво съм жива, намразих мъжа си от дъното на душата си, че не направи нищо за да не стигна до тук..Адско чувство за вина, че не се справям с детето си, че не мога да кажа какво искам, как се чувствам. С мъжа ми толкова лоши станаха отношенията ни заради мен, че от вчера вече не сме заедно, а колкото и да го обвинявам за всичко знам, че имам огромна вина от неадекватност и неговорене. Започнах да мисля непрекъснато как искам да изчезна, да умра, просто да не ме е имало, това е може би от половин година всеки ден.. Чакам да дойде време просто да си легна и не искам да се събуждам. Не мога вече да работя адекватно, да мисля, не мога да почувствам нищо за нищо, дори когато мъжа ми ми каза край аз не знам какво почувствах… Спрях от години да изпитвам нужда да се поддържам външно, имам много бяла коса, супер рядко я боядисвам. Имам хубава къдрава коса, която стои постоянно вързана, мия я на 2 седмици. Нямам желание да вляза да се изкъпя. Оставям кочина вкъщи. Неадекватна съм в мислите си какво да правя и как ще се справя, дори не мога да мисля за това. Година живяхме аз в моя роден град, той в неговия. Когато съм си в Плевен и някак избягам от проблемите се чувствам по-добре. Просто защото бягам. И отново никакво желание за нищо, никакво вземаме на решение какво да правя с мъжа си и всичко… Ще експлодирам, неспособна съм да говоря с него от години, когато се заговори за проблеми тотално изключвам. Агресивна съм, към себе си специално. Когато се изнервя удрям с всичка сила каквото е до мен. Стена, шкаф.. Винаги съм била против някой да си бие детето, но от година и половина може би стигам до там от безпомощност да и удрям шамар. Не повече. Опитах да говоря с психолог, но тя ме накара да чувствам още по-голяма вина за всичко. За детето си не мога да кажа, че не я обичам. Обичам я, но чувствам, че направих грешка, защото не мога да се справя с нея и стигнах до тук… Слушам за майки, които казват, че не знаят за какво са било живо преди да се роди детето им. Аз не знам за какво съм жива откакто се роди моето. И включително съм адски емоционален човек, до толкова, че рева от реклами, ако видя някой възрастен човек, който е зле на улицата и дори неща, които не разбирам защо съм ревнала. В същото време, когато мъжа ми ми каза, че се разделяме не съм сигурна дали ревах. Просто за всичко, депресирам се от всичко, изключително негативно настроена за всичко… Нямам нищо общо с човека, който бях някога и никакво желание да променя нещо, а само да изчезна за да се свърши. Имаше много странични влияния детето да изпада в такива състояния, защото в последствие разбрахме, че има много непоносимости към страшно много храни и кожата и ставаше червена до рани. Това е играло голяма роля, както и моето състояние. Водила съм я на места, ходи и на логопед, защото не говори добре за възрастта си, но вече не е това, което беше. Вече изнервянията и са нормалните, когато не получи нещо и т.н. Тогава реагира остро, най-вероятно, защото вижда аз как реагирам в ситуации.”
