Забавни, смешни или куриозни случки на път в чужбина

Връщахме се от Куба. Декември месец, студ и сняг в София. Ние по чехли /аз с къса рокля, ММ с къси панталонки/. В чуденка сме дали да викаме такси или някой познат. Срещу нас бърза един човечец, застава пред нас и започва да вдига ръце нагоре, да ги сваля на долу и приклекнал да крещи: Абе, вие луди ли сте, беее? Откъде идвате, бее?
Не беше груб, просто изумен и много забавен.
На летището в Куба подобно. Носим палта, обути с ботуши. Имаше групичка местни хлапета, които си умираха от смях.

Летим за Брюксел, зимата. Влизаме почти последни в самолета. Моето място заето. Една майка ме гледа с насълзени очи и ми вика-дъщеря ми пътува за пръв път в самолет може ли да седим една до друга. Девойката на видима възраст около 20 г, боядисана коса, бойни краски на лицето и предизвикателен тоалет. Посвидило им се е платят за места и ми плетат душераздирателни истории. Аз й отговарям - ние сме 4-ма човека, съпругът ми и двете ми деца са разхвърлени по целия самолет, но верно че не летим за пръв път. Не ми разбраха хумора.

Последните години на предното хилядолетие. Трейнспотинг 1 (преди втория на гара Подуене ), отивам за пръв път с влак Лондон - Единбург. Късна есен е. Малко преди да влезем в града се изви такъв страшен вятър, че влакът спря за 15 мин преди да влезе. Когато слязох, се почувствах както в някаква приказка. Хълмовете, замъците, многоцветната окраска на дърветата.. И досега като отида отново (рядко), усещам полъх на нещо мистично.

Но, това което ми се запечата като случка, е свързано с покупката на разказите на Ървин Уелш в една книжарница. Плащам си и младият продавач ми връща остатъка в шотландски паунди. Аз почвам да мрънкам, че няма да ми ги вземат обратно в Англия. Той спокойно взима пета паунда от мен и ги накъсва на парченца. След което ми връчи банкнота с Елизабет. Оттогава съм наясно, колко горди са някои националности.

Книга мога да напиша, моите са основно от командировки.

Тръгваме, ще летим с австрийците. Някакво мазало станало, самолетът яко овърбукнат. Идва нашия ред за чек ин, на летището ни предлагат да вземем следващия полет и да ни дадат компенсация по 125 евро на човек. Бърза сметка показва, че няма проблем и всички естествено от групата сме навити. Предлагаме се дружно 6 човека да ни пребукнат и наум всички наместваме еврата. Гледа ни, гледа ни и каза - 3-ма от вас, но само ако обещаете да си разделите парите. Е, разделихме си ги. 

Отново съм командировка. Тръгваме, ще пътуваме с влак до летището във Франкфурт. Аз мразя от дъното на душата си да бързам и всичко да ми е в последния момент, освен това бързо пресмятане показва, че най-лесно ще е да си взема един геврек от гарата, защото на летището няма да стигне времто да се яде. Пътувам с прекия ми шеф - пълна моя противоположност - ако може да пристигне 2 мин след като е излетял самолета. Аз 3 деня преди пътуването го навивам, че не е добре да тичаме след влака, че нямаме билети и от сорта разумни доводи да сме 30-ина мин по-рано. Накрая кандисва, но понеже не е на неговата почва един звуков фон на як мрънкоч. Мен вече яко ме втриса, защото осъзнавам, че са ни запазили местата един до друг, но стискам зъби. Вземам заветния геврек, хапвам го във влака, разбира се предложих и за него да взема - не, той ще яде в самолета.
Стигаме на летището, и мен ме арестува гранична полиция със съмнение за пренасяне на бомба - съмнителен хардуер, омотан в кабели, идват двама много мили и симпатични гранични немски полицай, обясняват и аз тръгвам с тях (имам ли избор). Единият от мениджърите пътуваше с нас, веднага дотича, разбра се, че е по-скоро рутинна процедура и така. Моят шеф ли - той си би камшика, не можел с мен да се занимава (?), имал работа в дюти фрито. Трябва да кажа, че бях много силно впечатлена от младите момчета полицаи, в момента, в който видяха, че се притесних много почнаха да ме успокояват, нещо се спогледаха и единия ми каза, че ще се постараят и аз да мина през дюти фри, че имам остра нужда от шоколад след тоя стрес, дето ми го причиниха.
Виждам на пункта за проверка - поне 60 човека опашка, търпеливо чакат, няма - ама аз само да попитам, аз съм за малко и от сорта, всички гонят самолети, но търпеливо чакат. Единият граничен полицай влезе директно с моето устройство, другият остана да ме пази. След 5 мин ми върна устройството, прекара ме през някакъв служебен коридор пред най-голямото дюти фри и ми каза да си купя най-големия шоколад. Изпревариха цялата опашка, аз бях в шок. Но моите премеждия не свършиха до тук.
В този момент, взела шоколада, срещам моя пряк ръководител и останалите от групата пред дюти фрито. Моят пряк шеф беше накупил разни неща поне 7-8 кила, в това число и буре с бира, халби. Връчи ми го, щото искал да иде до ве це. Хубаво, ОК.  И зачаках аз... в този момент дойде мениджърът, отговорник на групата, заприказвахме се, шефта го нЕма. Вече почват да викат за бординг - момчето го няма. Мениджърът взе багажа и с бодра крачка се занесохме на гейта. Прекият ми шеф го няма. Изчакахме да мине опашката - багаж тук, мой пряк шеф - липсва.  Почнаха последните повиквания, мениджърът каза - качваме багажа, няма да му го дадем като се прибере в България, разгеле появи се - той, разбирате ли, понеже бил мой шеф, знаеш, че аз ТРЯБВА да го занеса и да му го кача в самолета. Нагъл до безобразие. Няма да казвам какво му чуха ушите от мeниджъра, че ще ме баннат за недотам цензурна реч.
Разгеле, качихме се в самолета. Ако си спомняте, моят пряк шеф очакваше там да закусва. И отново греда - сервираха плодово мляко от боровинки с парченца ананас. Беше насипно в някакви чашки, бяха гледали във всяка чашка да има по едно парченце ананас. Обаче, моят пряк шеф, явно карък, в неговото мляко бяха пропуснали да сложат паренце. Реши той да провери моето - ужас, шок, боНба! - цели 3 ми се бяха паднали Това включи на макс мрънкоча с начале, горе долу като във вица, че ти не си прав и майка ти не е права и т.н.
Оживях, хора, оцелях. Сега само си спомням със смях.

Още прясна ми е случката. Летим с мъжа ми към Швеция, като пристагаме малко след полунощ, а в 6,00 ч сутринта ни е бординга за вътрешен полет. Нямаме време да търсим хотел за няколко часа и решаваме, че ще спим на летището. Речено-сторено. Летището (Арланда) е огромно и празно, места за спане колкото искаш. Стратегически се разполагаме пред гейта, на който сутринта ни е самолета, в близост до тоалетна и кабинка за пушачи. Рахат отвсякъде. Лягаме на две пейки една срещу друга, аз си събувам кецовете и заспивам на секундата. По едно време чувам, че някакви хора тихичко говорят на пейката отзад, която е долепена до моята. В просъницата се ядосвам как при цяло свободно летище тези точно за мен са се лепнали да ми пречат на съня. По едно време мъжът ми лекичко ме потупва и ми казва, че вече е време да ставам, понеже след 30 мин трябва да се товарим на следващия полет. Отварям си аз едното око и какво да видя - наоколо стотици хора, седейки и чакайки кротко, докато моя милост се е опнала на цяла пейка и спи като пън. Разсъних се набързо, обух си обувките и направих място за сядане. Изводът ни беше, че шведите са много тиха и възпитана нация, за разлика от нашите сънародници, че и ние в това число.

Да, и от немци и особено от италианците бих казала.

slanchezara, този шеф звучи нетърпим. Надявам се скоро след това сте се спасила от него!

Аз за първи път летях на 23г. и си умрях от страх. Така, че възраста хич не е показателна.
Иначе имам подобна история на Irene Alis само, че летяхме за Малдивите. Слизаме на летището в Мале с дебелите якета и аз бягам към тоалетните да се преоблека (защото няма къде иначе). Лудницата беше пълна, защото целият самолет имам чувството, че се бяхме набутали в тая тоалетна да се преоблечем.
На скоро случка от Алгеро,Италия. Поръчвам си в малко крайбрежно ресторантче Кола. Обаче вместо да кажа Кока Кола, казвам просто Кола. И сервитиьора ми вика : " Ко, ко"

Сещам се за една куриозна случка преди 13г.
На студентска бригада сме в САЩ и с приятели решаваме да се наградим в края на лятото с круиз до Бахамските острови (те са си направо за без пари за американците), таа речено сторено, там сме, барове, плажчетааа и на едно от палжуването ни, най-устата ми дружка заговаря 2-ма тъмнокожи местни с джетове и те ни виждат 2-те синеоки, светлокоси и ни предлагат да ни повозят безплатно, ние се споглеждаме и решаваме да се мятаме на джетовете, влизаме навътре в океана, гледки на прекрасни вили като по филмите се виждат на брега, дават ни да управляваме джетовете кеф и по едно време моето негро ме пита на ушенце дали обичам шоколадови момченца, няма да изпадам в подрибности какво точно ми изтръпна.... взе да ми обяснява, че навътре във водата имало акустирал кораб с негови приятели, течал голям купон дали съм искала да идем там да се забавляваме, провикнах се на моята, приятелка веднага да се връщаме, те караха успоредно на нас, обясних му, че нямам интерес и че искам на брега и ни зарязаха не от където са ни взели, а на отдалечено място, та доста си повървяхме до компанията😃 Честно казано голям страх брах докато не усетих почва под краката си, сега ми е забавна историята, но тогава яко ме хвана шубето.

Да платят за място, като летят за пръв път и имат притеснения. И аз обичам мъж ми да ми държи ръката като летим, че често се случва да ми прилошава, но не го разказвам на всички. И като искам този "лукс", при ниско бюджетни полети си плащам за него.

Последния полет пък билетът ми специално е доплатен  за място на прохода за да ми е по-удобно на краката. Отивам до местото си и там седнала двойка мъж и жена и ми викат - на вас нали ви е все едно къде ще седнете. И как го решиха без да го попитат. Казвам - не, не ми е все едно. И тук настана едно фучане...

Лукс е силно казано, но да съгласна съм! Плащаш си и седиш до твоят човек като те е страх. Скоро пътувахме с детето и платихме да е до нас.

Не съм сигурен дали са толкова забавни случките, но все пак ще споделя
Разказвам две случки отпреди 3 седмици, когато бяхме на почивка с моя приятел.

Първата: Резервирали сме си нощувките, потвърдили са ни от Букинг часовете за настаняване, всичко е както трябва. Ден преди пътуването получавам във Вайбър някакво съобщение от чуждестранен непознат номер. По инерция се издразних, че отново ме оспамват отнякъде си и блокирах номера и изтрих съобщението без да си правя труда да прочета каквото и да е. Пътуваме към Гърция и аз си задавам въпроса: на място ли ще ни посрещне някой или апартамента ще бъде с код и ключ...да се свържа ли със собствениците.... в следващия момент отварям Букинг и виждам че имам съобщение от собствениците, които са ми писали преди ден във Вайбър с кода за настаняване и допълнителна информация. Голям смях падна. Хайде после се обяснявах и извинявах как "без да искам съм си изтрил всичките съобщения" и наново комуникация.

Втората: Вече е време за втората ни нощувка. Идеята беше всеки ден да бъдем в различен град (което се и случи). В Кавала сме вече, свързали сме се със собственика (този път не го блокирах ), отиваме към къщата за настаняване. Решаваме че тъй като улиците са много стръмни и не познаваме добре района, не сме наясно с паркирането къде е окей - ще паркираме просто сравнително наблизо, ще отидем пеш и ще видим къде да паркираме. Дотук добре. Обаче приятеля ми не беше преценил, че паркираме почти 2км по-далеч от въпросната къща. Тук идва и драмата: паркирахме колата на 60 градуса, надолу. Няма мърдане. Той се опитва да отиде назад, колата отива право напред към паркиралата пред нас кола. Решихме да отидем при собственика на къщата в която щяхме да се настаним и да помолим за помощ. Човекът ни се изуми колко далеч сме паркирали и ни се смя на абсурдните приключения. Слагахме камъни под гумите, звъняхме на съседите от къщите, за да питаме чия кола е тази пред нас, за да я преместят (разбира се, по закона на проклетията - никой дори не знаеше откъде се е взела колата пред нас и на кого е). С триста зора успяхме с мръсна газ да изтеглим назад, собственика ни предостави място за паркиране и казусът беше разрешен. Със сигурност бяхме запомнени.

Сещам се за едно мое пътуване по работа за ден до Германия и обратно. Само ръчен багаж имах и размерите бяха чинно споменати. Е как смятах не знам ама на място видях че багажа ми е поне двойно на допустимия размер. Пътувах си с два панталона, 5 тениски и две якета до там.

Мм отива с двама приятели във Финландия и решават авантюрно да хванат един автобус между селски и да слезнат на някаква спирка и да видят местния живот.. и хващат първия бус, слизат на някаква спирка, село с едно площадче и едно кафене..... и вижда на съседната маса... съученик от училище.

Винаги като пътувах от Европа на юг зимата си ходех облечен лятно. Едно, че от таксито до летището няма какво да ми стане, а после съм все на закрито. И второ, няма да мъкна сума зимни дрехи само за няколко минути зима...