Здравейте! Аз съм жена на 27 години и от 3 месеца и половина страдам от тревожност и депресия. Започна с безсъние, напрежение покрай работа. Впоследствие се стигна до истинска, тежка депресия, като не можех да стана от леглото. В момента пия Золофт и Тритико. Тъй като не е първата ми депресия се обърнах към лекуващия ми психиатър, според когото имам БАР тип 2, въпреки че епизоди на хипомания не съм имала не само според мен, но и според близките ми. Неговата терапия включваше Золофт, Тритико, Зикалор и Флуанксол, но се чувствах крайно неадекватна и объркана. Консултирах се с второ мнение този месец, според когото съм по-скоро с личностово разстройство и тревожност, водещи до депресия и ми остави терапия само зъз Золофт 150 мг и Тритико 150 мг. В последните 5 години не съм имала депресия и не съм пила лекарства. Първоначално беше свързано с изпити в университета и я получих три години подред, покрай тежки изпити. Едновременно с това имах приятел, който каза, че не може да бъде с мен, докато съм така. Впоследствие някак взех живота си в ръце и въпреки че много се притеснявах за нещата от живота, някак си го преодолявах. Докато не започнах нова работа преди две години. Тогава изключително много се тревожех дали се справям, дали ще успея, как ще се представя и се отрази на връзката, която имах от две години. Въпреки че бях много влюбена и мислих, че ще прекарме живота си заедно, бившият ми приятел каза, че не може да е с мен заради тази тревожност и се разделихме с панаир, като той ми посегна. Тогава получих и паник - атака. Изнесох се набързо и колкото и трудно да ми беше се събрах, някак си. Три месеца по-късно си намерих нов приятел. Тъй като си мислих, че имам БАР му го казах още в началото, а той пък от своя страна ми каза, че бившата му приятелка е имала също психичен проблем. Игнорирахме някак тези проблеми, аз си мислих че като не съм имала депреия толкова време няма да ми се случи отново и живяхме уж нормално, но преди година може би аз започнах да се тревожа адски за най-различни неща - за работа, за това дали ще ми предложи, в каква посока върви живота ми. Страхувах се много да не се повторят старите истории с бившите ми приятели, но не споделих на никого, тъй като не исках да изглеждам слаба. Така до тази година, в която получих паник атака на работа от нищото и всъщност там разбраха, че имам някакъв психичен проблем. Много се срамувам. Започна една сага с психиатри и психолози, изолирах се от света, а приятелят ми ме подкрепяше, но постоянно иска да си помогна сама. Колкото и да обяснявам на близките ми, колко ми е трудно и тежко, в момента те просто ми казват ти не си помагаш сама - не правиш нищо за себе си. А просто в момента се мразя и не знам как да си помогна, може би прекалено много чакам нещо да се случи отвън. Като изляза с приятелки или приятели не ми се говори, защото нищо друго освен това, което ми се случва не ме интересува. Дори започнах да завиждам на другите хора за живота, който имат. Приятелят ми вдигна ръце от мен и каза, че ако не се върна на работа и не се върнем към нормалния си живот просто приключваме. Трябва да се върна и на работа скоро и тази мисъл ме плаши. Та реших да пиша тук, за да потърся съмишленици, тъй като явно или близките ми не ме разбират, или аз не мога да се взема в ръце.
- Публикувана: 18 авг. 2025, 11:44 ч.
- Последно мнение: 28 авг. 2025, 23:20 ч.
Депресия
От три месеца - Золофт с постепенно покачване на дозата през 4 седмици до 150 мг, Тритико също от 3 месеца, Флуанксол пия 2x1/2 т. в момента , преди беше 3x1 и един месец Зикалор 1/2 т., но новият ми психиатър директно ги намали преди седмица заради объркаността ми и тремор, който имах. Сега не знам чия схема да следвам и дали реално съм по-зле в последната седмица. Тъй като не е имало стабилен период, в който да се чувствам добре, вече и на близките ми им дотегна, а аз просто също не проявявам голяма заинтересованост към проблема ми. Просто искам да се оправя. Имам подобрение от гледна точка, че ставам от леглото отново и мислите ми са малко по-подредени.
Съжалявам, че преминаваш през това. Депресията е ужасно нещо и понякога много трудно се преодолява. Знам.
Ръка за ръка с лекарствената терапия трябва да приложиш похвати свързани с начина ти на живот, които да ти помогнат да промениш емоционалното състояние и начина на мислене. Трябва да намериш естествени терапии, които ти действат успокоително и ти помагат да създадеш усещане за вътрешно спокойствие и баланс. Ако само седиш и чакаш лекарствата да те излекуват магически и не полагаш достатъчно усилия, за да промениш живота си, няма да имаш много успехи.
Примерно, аз за себе си установих, че когато ходя да тичам в парка и наистина се изморя, после като се прибирам към вкъщи, главата ми е абсолютно празна откъм мисли (а по принцип съм от хората, които не спират да мислят за всичко и по всяко време). И много се наслаждавах на това - една естествена, спокойна и ненарушима тишина, през която просто се наслаждавам на разходката, гледам птичките, колите, хората и не мисля за НИЩО. Слушам как сърцето му думка в ушите, ходя и се усещам в състояние на медено спокойствие и лекота.
Има научни проучвания, които са доказали, че физическото изтощение (в рамките на безопасност и разум, разбира се) допринася за утихването на мисловните маймуни. Аз го открих сама и бях изумена. Разходките в планината на хубаво време също ми се отразяват много добре, също и копаене на градината, ваене на глинени съдове, време прекарано на саме с музикален инструмент, който ми е интересен. Такива неща работят прекрасно за мен, но ти трябва да намериш своето и да го правиш редовно.
Знай, че колкото повече мислиш за теготата, толкова повече ще ти тежи. Ще се почувстваш най-добре ако си уплътняваш времето с хубави и полезни неща, които допринасят за твоето добро и доброто на околните. Направи си режим - ставаш, после правиш кафе, после закуска, после едикакво си. Имай си график и си го следвай, ще ти помогне да подредиш чувствата и да ги обработваш по-ефективно. Ума ти да е зает със следене на нещо, което нямс общо с това как се чувстваш.
Съчувствам ти и ти пожелавам успех!
Ръка за ръка с лекарствената терапия трябва да приложиш похвати свързани с начина ти на живот, които да ти помогнат да промениш емоционалното състояние и начина на мислене. Трябва да намериш естествени терапии, които ти действат успокоително и ти помагат да създадеш усещане за вътрешно спокойствие и баланс. Ако само седиш и чакаш лекарствата да те излекуват магически и не полагаш достатъчно усилия, за да промениш живота си, няма да имаш много успехи.
Примерно, аз за себе си установих, че когато ходя да тичам в парка и наистина се изморя, после като се прибирам към вкъщи, главата ми е абсолютно празна откъм мисли (а по принцип съм от хората, които не спират да мислят за всичко и по всяко време). И много се наслаждавах на това - една естествена, спокойна и ненарушима тишина, през която просто се наслаждавам на разходката, гледам птичките, колите, хората и не мисля за НИЩО. Слушам как сърцето му думка в ушите, ходя и се усещам в състояние на медено спокойствие и лекота.
Има научни проучвания, които са доказали, че физическото изтощение (в рамките на безопасност и разум, разбира се) допринася за утихването на мисловните маймуни. Аз го открих сама и бях изумена. Разходките в планината на хубаво време също ми се отразяват много добре, също и копаене на градината, ваене на глинени съдове, време прекарано на саме с музикален инструмент, който ми е интересен. Такива неща работят прекрасно за мен, но ти трябва да намериш своето и да го правиш редовно.
Знай, че колкото повече мислиш за теготата, толкова повече ще ти тежи. Ще се почувстваш най-добре ако си уплътняваш времето с хубави и полезни неща, които допринасят за твоето добро и доброто на околните. Направи си режим - ставаш, после правиш кафе, после закуска, после едикакво си. Имай си график и си го следвай, ще ти помогне да подредиш чувствата и да ги обработваш по-ефективно. Ума ти да е зает със следене на нещо, което нямс общо с това как се чувстваш.
Съчувствам ти и ти пожелавам успех!
Странна работа, ако не се върнеш на работа, приключваме. Ето това не е добре. Пий си лекарствата, ще се оправиш, още малко време се иска. Но лошото при теб е, че нямаш подкрепа.
Да, дори сега пак ми казва, че иска да се разделим и не може повече и много се тормози, и му е зле, а аз превъртам сценарий как са ме изоставяли преди и просто затъвам. Поставя въпросът все едно не съм готова да се променя, за да имаме добро бъдеще, а аз не знам как да му обясня, че давам максимума от себе си в момента. Започвам да се чудя дали изобщо съм на подходяща терапия или просто се проточи толкова дълго заради липсата на подкрепяща среда.
Мъчно ми е за теб, ако много иска да се маха, не го спирай. На теб ти трябва стабилен мъж, на който да се опреш. Много егоистично. Гледай себе си, ти да си добре, всичко полека ще се нареди. А да не говорим, че има неща, които са по-страшни и от психичните заболявания. Ужасни приказки, искал добро бъдеще.
Мило момиче, с две ръце подкрепям думите на bloombug. Най-хубавото, което можеш да направиш за себе си е да имаш някаква физическа активност, която да ти носи удоволствие и някакво друго занимание, което ти е приятно и да отвлича лошите мисли. Съжалявам, че минаваш през това и то сама. Аз изпаднах в депресивно състояние от декември месец миналата година, отключих паник атаки и знам какво е чувството да даваш максимума от себе си и пак да не е достатъчно за да излезеш от състоянието, в което се намираш и черните мисли да обземат цялото ти същество. Не стигнах до лекарства, само защото, когато бях дете, виждах майка ми в какво състояние беше, когато взимаше антидепресанти и как животът просто минаваше покрай нея, а тя не беше адекватна от тях. Затова си казах, че ще направя всичко, което зависи от мен за да не стигна до тях. Много е лесно да се каже, съвсем друго да се направи. Понякога тялото ти е изчерпало всичките налични ресурси и няма друг вариант. Като видях колко съм зле и психически, но и физически (започнах да имам световъртежи, да не се чувствам все едно съм в собственото си тяло), просто си казах "стига, виж какво можеш да направиш за себе си, дай си време и ако не стане, тогава ще мислим за лекарства като мноооого краен вариант, до който се надявам да не стигам".
Започнах да ходя на психолог от февруари, който смея да твърдя има огромна заслуга за състоянието ми сега; започнах да тренирам няколко пъти седмично (с голям зор отивах, но удовлетворението след това е огромно). В дните преди да започна да тренирам, когато се насилвах изобщо да живея, просто излизах на разходка и обикалях из квартала. Само и само да не съм вкъщи (работех хоум офис тогава и това още повече ме депресираше, та насилвах се да излизам, да ми се проветрява главата, пусках си подкаст, музика, нещо). След това дойдоха тренировките, старая се да се храня по-здравословно. Започнах да казвам 'не' на срещи с хора, за които нямах желание и като цяло започнах да подбирам хората, на които отделям времето си. Не се виждах и продължавам да не се с мрънкащи, негативни и вечно недоволни хора. Започнах да приоритизирам себе си, това какво чета, какво гледам, какво слушам.
И един непоискан съвет - човекът, който е до теб в момента, не е правилният за теб. Аз имах/м огромната подкрепа на човека до мен, а това помага ужасно много. Някой да ти дава сили и кураж, когато ти самата си ги изгубила и не знаеш откъде да намериш сили, а не те кара да се чувстваш виновна, че си в състоянието, в което си и да те насилва за неща, за които не си готова. Остави го да си отиде, ще пострадаш, но нямаш нужда от това. Махни старото и дай място на нещо ново да дойде в живота ти
И още нещо - наистина никой няма да може да ти помогне, ако сама не го направиш. Дупката, в която си в момента ще става все по-голяма и ако сама не се издърпаш от нея, който и да се опитва да го направи вместо теб, няма да успее. Обикни се (знам, че е трудно), дай на душата си спокойствие (знам, че е непосилно понякога), но с малки стъпки ще видиш промяната. Не е лесно, но просто остани сама със себе си един ден и помисли какво те радва, какво можеш да вкараш в живота си, което да ти помогне. Не стой вкъщи постоянно. Ако трябва, осинови животинче да ти прави компания и да се грижиш за нещо, също много помага. В един момент ще се обърнеш и ще си дадеш сметка, че си успяла, иначе е просто един затворен кръг, от който измъкването е много трудно, но не и невъзможно
Започнах да ходя на психолог от февруари, който смея да твърдя има огромна заслуга за състоянието ми сега; започнах да тренирам няколко пъти седмично (с голям зор отивах, но удовлетворението след това е огромно). В дните преди да започна да тренирам, когато се насилвах изобщо да живея, просто излизах на разходка и обикалях из квартала. Само и само да не съм вкъщи (работех хоум офис тогава и това още повече ме депресираше, та насилвах се да излизам, да ми се проветрява главата, пусках си подкаст, музика, нещо). След това дойдоха тренировките, старая се да се храня по-здравословно. Започнах да казвам 'не' на срещи с хора, за които нямах желание и като цяло започнах да подбирам хората, на които отделям времето си. Не се виждах и продължавам да не се с мрънкащи, негативни и вечно недоволни хора. Започнах да приоритизирам себе си, това какво чета, какво гледам, какво слушам.
И един непоискан съвет - човекът, който е до теб в момента, не е правилният за теб. Аз имах/м огромната подкрепа на човека до мен, а това помага ужасно много. Някой да ти дава сили и кураж, когато ти самата си ги изгубила и не знаеш откъде да намериш сили, а не те кара да се чувстваш виновна, че си в състоянието, в което си и да те насилва за неща, за които не си готова. Остави го да си отиде, ще пострадаш, но нямаш нужда от това. Махни старото и дай място на нещо ново да дойде в живота ти
И още нещо - наистина никой няма да може да ти помогне, ако сама не го направиш. Дупката, в която си в момента ще става все по-голяма и ако сама не се издърпаш от нея, който и да се опитва да го направи вместо теб, няма да успее. Обикни се (знам, че е трудно), дай на душата си спокойствие (знам, че е непосилно понякога), но с малки стъпки ще видиш промяната. Не е лесно, но просто остани сама със себе си един ден и помисли какво те радва, какво можеш да вкараш в живота си, което да ти помогне. Не стой вкъщи постоянно. Ако трябва, осинови животинче да ти прави компания и да се грижиш за нещо, също много помага. В един момент ще се обърнеш и ще си дадеш сметка, че си успяла, иначе е просто един затворен кръг, от който измъкването е много трудно, но не и невъзможно
Подкрепям мненията на yourleo и bloombug.
Има какво да направите за себе си, колкото и трудно и невъзможно да изглежда сега. В психотерапията има един много труден за прилагане на практика факт - че човек трябва 1во да започне да прави нещо и тогава ще се почувства по-добре, а не обратното. Няма как да се получи 1во да се почувствате добре и тогава да действате, допаминът просто не работи така. Така че - нещо малко, днес, въпреки нежеланието. И празнувате всяко малко постижение. Измила сте чиниите? Сядате сама на себе си да си кажете "браво момиче, страхотно се справи, колко по-хубаво изглежда сега, и ти го направи, браво!". Звучи ли смешно отстрани? Може би, но това е всъщност начина. И така всеки ден, стъпка по стъпка, и празнувате всяка стъпка.
Психотерапията има много възможности, и може да замести (понякога) или добре да допълни и подпомогне лекарственото лечение. Препоръчвам да опитате, за себе си го правите.
А за приятеля... не чакайте друг да ви решава проблемите. Нито трябва, нито пък е добра идея.
Има какво да направите за себе си, колкото и трудно и невъзможно да изглежда сега. В психотерапията има един много труден за прилагане на практика факт - че човек трябва 1во да започне да прави нещо и тогава ще се почувства по-добре, а не обратното. Няма как да се получи 1во да се почувствате добре и тогава да действате, допаминът просто не работи така. Така че - нещо малко, днес, въпреки нежеланието. И празнувате всяко малко постижение. Измила сте чиниите? Сядате сама на себе си да си кажете "браво момиче, страхотно се справи, колко по-хубаво изглежда сега, и ти го направи, браво!". Звучи ли смешно отстрани? Може би, но това е всъщност начина. И така всеки ден, стъпка по стъпка, и празнувате всяка стъпка.
Психотерапията има много възможности, и може да замести (понякога) или добре да допълни и подпомогне лекарственото лечение. Препоръчвам да опитате, за себе си го правите.
А за приятеля... не чакайте друг да ви решава проблемите. Нито трябва, нито пък е добра идея.
Терапията е необходимата патерица за да се изправиш. От там насетне трябва да намериш нещо свое, което те крепи.
Виж, минала съм по този път и това, което разбрах е, че никой мъж не иска да живее с тътъжно и мрънкащо същество. Всички искат около тях да пърхат енергични щастливи женички. Кофти, но това е жестоката истина. Намери нещо което да те стимулира да живееш, да забравяш тегобите от работата. Грижи се за себе си! Подкрепа не можеш да очакваш, от хора, които не са минали през това, те няма да разберат в общия случай.
Виж, минала съм по този път и това, което разбрах е, че никой мъж не иска да живее с тътъжно и мрънкащо същество. Всички искат около тях да пърхат енергични щастливи женички. Кофти, но това е жестоката истина. Намери нещо което да те стимулира да живееш, да забравяш тегобите от работата. Грижи се за себе си! Подкрепа не можеш да очакваш, от хора, които не са минали през това, те няма да разберат в общия случай.
От три месеца - Золофт с постепенно покачване на дозата през 4 седмици до 150 мг, Тритико също от 3 месеца, Флуанксол пия 2x1/2 т. в момента , преди беше 3x1 и един месец Зикалор 1/2 т.
Този, който ви е предписал тази комбинация със сигурност никога в живота си не е страдал от депресия!
Много добре сте направили, че сте го сменили! Жалко, че новият ви терапевт трябва да започва наново ...
Лекува ви по доказан във времето протокол, докато изчаква да се изчистите от Зикалора.
После, ако ефекта не е пълен, ще ви предпише SNRI със или без Тритико и ще се чувствате перфектно!
А ако приятеля ви не прояви разбиране, значи просто не е бил точният човек за вас!
Здравейте! Аз съм жена на 27 години и от 3 месеца и половина страдам от тревожност и депресия. Започна с безсъние, напрежение покрай работа. Впоследствие се стигна до истинска, тежка депресия, като не можех да стана от леглото. В момента пия Золофт и Тритико. Тъй като не е първата ми депресия се обърнах към лекуващия ми психиатър, според когото имам БАР тип 2, въпреки че епизоди на хипомания не съм имала не само според мен, но и според близките ми. Неговата терапия включваше Золофт, Тритико, Зикалор и Флуанксол, но се чувствах крайно неадекватна и объркана. Консултирах се с второ мнение този месец, според когото съм по-скоро с личностово разстройство и тревожност, водещи до депресия и ми остави терапия само зъз Золофт 150 мг и Тритико 150 мг. В последните 5 години не съм имала депресия и не съм пила лекарства. Първоначално беше свързано с изпити в университета и я получих три години подред, покрай тежки изпити. Едновременно с това имах приятел, който каза, че не може да бъде с мен, докато съм така. Впоследствие някак взех живота си в ръце и въпреки че много се притеснявах за нещата от живота, някак си го преодолявах. Докато не започнах нова работа преди две години. Тогава изключително много се тревожех дали се справям, дали ще успея, как ще се представя и се отрази на връзката, която имах от две години. Въпреки че бях много влюбена и мислих, че ще прекарме живота си заедно, бившият ми приятел каза, че не може да е с мен заради тази тревожност и се разделихме с панаир, като той ми посегна. Тогава получих и паник - атака. Изнесох се набързо и колкото и трудно да ми беше се събрах, някак си. Три месеца по-късно си намерих нов приятел. Тъй като си мислих, че имам БАР му го казах още в началото, а той пък от своя страна ми каза, че бившата му приятелка е имала също психичен проблем. Игнорирахме някак тези проблеми, аз си мислих че като не съм имала депреия толкова време няма да ми се случи отново и живяхме уж нормално, но преди година може би аз започнах да се тревожа адски за най-различни неща - за работа, за това дали ще ми предложи, в каква посока върви живота ми. Страхувах се много да не се повторят старите истории с бившите ми приятели, но не споделих на никого, тъй като не исках да изглеждам слаба. Така до тази година, в която получих паник атака на работа от нищото и всъщност там разбраха, че имам някакъв психичен проблем. Много се срамувам. Започна една сага с психиатри и психолози, изолирах се от света, а приятелят ми ме подкрепяше, но постоянно иска да си помогна сама. Колкото и да обяснявам на близките ми, колко ми е трудно и тежко, в момента те просто ми казват ти не си помагаш сама - не правиш нищо за себе си. А просто в момента се мразя и не знам как да си помогна, може би прекалено много чакам нещо да се случи отвън. Като изляза с приятелки или приятели не ми се говори, защото нищо друго освен това, което ми се случва не ме интересува. Дори започнах да завиждам на другите хора за живота, който имат. Приятелят ми вдигна ръце от мен и каза, че ако не се върна на работа и не се върнем към нормалния си живот просто приключваме. Трябва да се върна и на работа скоро и тази мисъл ме плаши. Та реших да пиша тук, за да потърся съмишленици, тъй като явно или близките ми не ме разбират, или аз не мога да се взема в ръце.
Само с хапчета трудно ще ти мине. Заобиколила си се от хиени и е време да приоритизираш себе си. Особено с мъжете в живота ти, които при най-малката пречка те зарязват. За какво ти е изобщо партньор, който не ти е никакъв партньор… Терапията при психолог е жизненоважна, дори да се върнеш на работата, която ти е стресирваща, за да можеш да си плащаш сеснсите, ще имаш повече полза, защото терапевтът ще ти даде светлина върху всички проблеми, които имаш и как да ги решиш. Особено важно на психологическо ниво да можеш да навигираш живота и решенията си по-правилно без толкова притеснения и overthink-ване.