Трудно дете на 6

Каква наглост, високопарност, убеденост в правотата си и най-вече каква назидателност. Не се хабете, момичета, няма смисъл. Насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш, знаете нали?

Chocolate1987, трудностите с изразяването имат връзка със социалната адаптация на детето, а тя пък се свързва с фустрацията. Детето се върти в омагьосания кръг да иска да бъде прието, но да не умее да  общува наравно с другите и да бъде прието от тях. Няма авторитет и това е доста опасно, защото рискувате в един момент да бъде привлечено от компания, в която ще използват наивността му и желанието му да бъде прието по начин, който не бихте искали. Бунтът срещу вас като налагащи границите ще се засили, ще бъде и подстрекаван от "приятелителите". Агресивните прояви ще направят невъзможно приемането на детето от така наречената нормална среда и ще го тласнат към другата, в която това поведение ще бъде насърчавано. Жизнено важно е един от вас поне да има някакъв контрол над детето, но трябва вие да намерите подхода, копчето, което да ви даде този контрол. Няма рецепта за това. Тръгването в първи клас ще бъде предизвикателство. Следващото ще е като навлезе в пубертета, т.е около 11-12 годишна възраст.
Не го казвам да ви плаша, искаш истории от хора, преминали през това - не са за публичното пространство, повярвай ми.
Не знам дали ще ме послушаш, но ще ти споделя моя опит, това, което не направих и сега съжалявам - не записах детето си в малко училище, с малка сграда, малко ученици и малки класове. Не преместих детето си, два пъти бях готова и исках, но то отказа, а аз се уплаших да не стане по-зле, ако го направя без съгласието на детето си. А то се уплаши от промяната и предпочете познатото. 7 години булинг, мобинг и каквото се сетиш. Много пъти нещата бяха преиначавани, много пъти бяха крити, детето е било заплашвано да мълчи, защото ако се оплаче ще стане по-зле за нея. Тези, които трябваше да осигурят спокойна среда, адаптация, приемане, социализация бяха взели страха на детето ми, втълпявали са му, че трябва да мълчи, че никой няма да го защити. И много неща научих в последствие и все още научавам на час по лъжичка.
И през цялото време се боря с предизвикателното поведение, боря се да вкарам нещата в приемливи граници, да възпитам, да изуча, да дам бъдеще.
Дай на детето си възможност за изява, да стане център на позитивно внимание, защото рискът да търси всякакво внимание, дори негативно е огромен.

В първия пост пишете, че сте отчаяни, във втория, че категорично отказвате обследване на детето.
Отговарят ви майки, които са извървяли вече вашия път и обясняват, кое е най-доброто, което да се направи и то навреме да се направи.
Не знам защо приехте като назидание и критика, желанието на майки, изживяли това, което вие изживявате сега , да ви помогнат, като нещо толкова отрицателно. А то не е, само полезни съвети до момента.
Да се помогне на детето, за да е то добре, че да сте добре и вие като родители.
Това е едничката цел на всички коментари до момента.
Жалко, че не разбрахте. Но сблъсъкът с учиищната система няма да ви бъде никак лесен и трудното тепърва предстои. Опитахме се да ви улесним, не да ви четем лекции.

От къде стигнахте до извода, че смятам, че това са незначителни неща или не са сериозни проблеми ? От къде достигнахте до това заключение? Дори и да имате някаква правота в думите си, не ми харесва начина по който ги поднасяте и не го приемам. Аз не съм на пет години да стоите и виртуално да ми размахвате пръст. Не искам и успокоение, а някакво по-нормално човешко отношение,ако ме разбирате. Ако възможностите ви не достигат до там, съжалявам, но това което търся не е това.
Бихте ли могла да ми посочите къде настоявам върху тезата, че съм права? Това, че вашата истина е истина за вас, не значи, че е истина за мен и обратно. Наистина не искам и не търся да влизам в конфликти с други хора. Не разбирам защо толкова строго бях нападната, но пак казвам, не това е нещото, което търся, така че не ме интересува. Бъдете малко по-мили и толерантни бе хора. Не е толкова трудно и не изисква големи усилия. Като цяло забелязвам този синдром в българина- да хули, винаги той да държи правотата и да е крайно недружелюбен към другите. Разбирам, че тук има някакво подкрепящо се общество , за което много се радвам, но бъдете малко "по - търпеливи" към останалите. Благодаря!

Ама вие продължавате... Грам не сте отбрали от това, което ви дадоха като информация и съвети, а те са ценни, защото са лично изстрадани. Нали разбирате, че никой тук не е длъжен да разголва душата си за проблемите, през които е минал, нито да излага на показ толкова лични неща, но го правят за да ви помогнат, понеже са минали през това. А вие вирите виртуално нос, виждате размахани пръсти и високомерно обяснявате как нямаме право да ви говорим така или начинът на изразяване не ви харесва. Ами заключвайте темата тогава. Вие не желаете помощ, вие желаете да оркестрирате какво да се пише тук и то да ви е угодно, в синхрон с вашето мнение. Да не се окаже накрая, че голяма част от проблемите на детето идват от вашето поведение, че тогава ще стане интересно.

А само да ми кажете вие с какво точно "помогнахте"? Освен да затвърдите написаното от мен в предния коментар цитиран към вас. На никой не съм опряла нож в шията да разкаже историята си. Всеки е свободен ако желае да сподели, ако ли не - да подмине. Не съм тук за да влизам в конфликти, пак казвам. В един коментар единствено намерих нещо полезно и това донякъде оправдава целта на темата. Благодаря за последен път и приключвам с диалозите. Лека вечер!

Ние, всички, още от споменаването, че обследването е недопустимо, разбрахме какво търсите. Успокоение. Вие не търсите решение, а успокоение. С човешко отношение. Ако не ви се дава успокоение (такова няма. Никой не желае да ви лъже, дори ако това за вас е проява на отрицателно отношение), ако с вас не се съгласяват  -  то е равносилно на "нечовешки" действия, на обида и размахване на пръст.
А) Казах, че не мога да ви дам успокоение, защото целият подход на работа с детето трябва да се промени за да се случи нещо. Обаче вашето  поведение в случая е знак, че не го желаете. Вие желаете някой да ви гарантира промяна, но паралелно желаете да запазите старите условия (терапия, подходи, възприятие). Когато ви казват, че подходът трябва да се смени и успокоение няма - вие се ядосвате.
Б) Очевидно желаете да запазите старите условия, защото не осъзнавате доколко са сериозни нещата ( и преди мен беше казано , обяснено, аргументирано, но някак моите писания удариха последния гвоздей). Какво ви се казва от специалистите ви не знам, но инстинктът ви за самосъхранение и родителство  вече трябва да ви казва че тези хора и техните виждания, методи подходи във вашия случай  са се изчерпали.
В) Фокусът ви е напълно изместен върху  вас и вашите преживявания в момента (някой оспорва вашата схема и не ви дава знак за положителен развой, смее да ви чете "лекции" по детско развитие) по начин, по който съвсем забравяте че някой друг е по-важен като тема на обсъждане. Това е вашето дете.

Ако вас ви боли глава, а след дълго лечение при един и същ специалист , с различни схеми ,  нямате подобрение-  сменяте лекаря. И с него сменяте неговото възприятие по проблема и неговите постъпки за лечението. Понякога дори стигате до неконвенционални методи. В момента, искате някой да ви успокои, че главата ще ви мине. Със същия лекар, неговото възприятие за проблема и неговите лечения. Щом го искате, значи не допускате че може проблемът да е нещо различно, и решението  на проблема да е различно решение. И  не смятате, че главоболието всъщност е толкова сериозно, че да си заслужава подобни драстични мерки. А щом е така, то значи и ние няма с какво да ви помогнем. Но и да ви лъжем не можем. Дори ако лъжата за вас в проява на човешки отношение. Така, че успокоение от нас не можете да намерите.

Препоръчвам книгата "Как да говорим така, че малкото дете да ни слуша" на Джоана Фабер.
Страхотно попадение се оказа, надявам се и на вас да помогне.
Пожелавам успех!

Ще се включа и аз по темата с директен отговор на въпроса.
Синът ми, в момента 3та група в градината, на 5 годинки, проговори късно. До 3 годинки казваше много малко думи и общуваше основно със жестомимики (разбирайте, че можеше да изиграе театър, за да покаже, че навън вали или че иска нещо). Думичките в речника му иначе бяха много малко.
След консултация с логопед, ни беше обяснено, да изчакаме до 3.5 годинки и пак да се върнем ако дотогава няма напредък. Сега знам, че ще получа критики за това, което ще напиша, но ще го напиша. Буквално 2 семици след като детето стана на 3.5 годинки, пътувайки към планината, за да се спускаме на сняг, синът ми зяпайки през прозореца на колата започна да назовава подред предмети, покрай които минаваме ("перка, поле, път, шейна, сняг и тнт). В следващите 6 месеца речникът му буквално се взриви и започна да говори вече с кратки изречения. Все още има да изчистваме някои неща, но те са най-вече за пробелми при произнасянето на някои звуци. Дотук за говора.
През годините, в които не говореше, беше доста буен и в един момент се стигна до това да удря, скубе, хапе, рита и тнт, ако е афектиран по някакъв начин. Най-вече това беше насочено към мен и баща му обаче. През цялото това време обаче в градината и яслата имаше безупречна дисциплина. Това продължи немалко време, защото аз се мъчих с методи като "gentle hands". Когато нещата вече ескалираха, седнах и потърсих информация в чужди форуми и от тук малко от там малко, започнах да работя първо над себе си и своите реакции и вече след това и над неговите. За по-малко от месец всякакъв вид физическо посягане спря. Детето се научи да обяснава, защо се е ядосало и съответно намерихме начин да се успокояваме. Някъде из темите бях писала малко по-подробно за конкретните стъпки, които ние следвахме. Ако искате може да потърсите.
Към днешна дата проблеми с агресия нямаме никакви.
В момента на дневен ред е да се справим с тръшкането когато не може да свърши нещо или не му се получава, защото тогава се фрустрира много и става голяма драма.
Не мога да кажа дали вашият случай е подобен, защото не съм специалист. Само споделям моя опит с дете, което проговори късно, имаше изблици на агресия и трудно контролираше емоциите.
Всъщност сега на 5 е доста разбран и чак ми е кеф да си прекарвам времето с него. Разбира се, има още много над какво да се работи и да се надгражда и развива. Не знам как ще сме в 1ви клас, защото заради късното проговаряне и проблемното поведение малко забавихме нещата с цифри, букви, писане и тнт. Сега вече ги учим с неособено голямо желание и виждам, че ще е предизвикателно, но пък напредваме бавно и славно.

Описаното е чудесно, адмирации. Така е, защото  своевременно са вземани мерки ,  съобразени с конкретното дете. При което именно късното проговаряне в случая  е било причина за неадекватното поведение. Класически случай, в който, когато детето усвои инструменти да взаимодейства и започне да се обяснява по какъвто и да е начин според възможностите си, неприемливото поведение силно се редуцира или дори секва.
Но за всяко дете трябва конкретно да се дефинира причина и следствие. Защото както казах има причини, които диктуват паралелно  и неадекватно поведение И късното проговаря, а не,  че второто води след себе си първото. Затова, в случая се говори за проблемите на дете в 3 група в минало време.  Докато запитването на авторката на темата касае  дете на 6 г.,  за което проблемите са в настояще време. И не само ги е имало, но продължава да ги има в същия интензитет, независимо, че според авторката е предприета подходяща за детето терапия. Но тя не е поведенческа. А именно от там е трябвало да се тръгне.
В случая можем да говорим за възможности на всяко дете и че в единия случай то е имало капацитета да се подобри, а в другия случай няма. Но не смятам че това е така. Една погрешно виждане за това къде са в дълбочина проблемите , и съответно нефокусраната натам терапия, може да попречи на детето да се справи с конкретния проблем, защото не се работи по него а по нещо друго, съпъстващо. Т.е. говорът ще се подобрява но не и поведението. Защото второто не е следствие на първото.

Вие терапевт ли сте, ако бих могла да попитам?

Въпросът трябва да изразява възмущение и да ме накара да се чувствам неудобно но уви... Притежавам магистърска степен в областта на работа с деца с развитийни нарушения, разбирам от проблематиката защото съм и майка пораснало дете с развитийни отклонения. Консултирам от години  деца, родители на напълно доброволни начала. Търсят ме отново и отново, значи демонстрирам адекватност и опит. Поведенческата теория  не ми е специализация, но винаги ми е била интересна, знам много, чета много, занимавам се преводи на книги по темата (разпространявам ги също безплатно)... била съм и котерапевт на поведенчески терапевт при работа с моето дете. Детето е ваше, решенията са  ваши.Вие живеете с тях. Никой не ви отказва натиск, защото ние сме само случайни минувачи  по пътя ви.

За съжаление този "сеир" дето я съветва последната потребителка да гледа, не само ще го гледа авторката, ами ще участва 24/7 в представлението. И то няма да е много далеч това време.
Наистина ако авторката е така отчаяна както пише в началото на поста още, ще премисли по-хубаво всички дадени мнения до момента. Вярвам, че ще си направи изводите за себе си. Щом е пробвала всичко от години 4 пъти седмично, да пробва да смени специалистите. Може би тези не са достатъчно ефективни или нов поглед над нещата би довело до някакъв пробив. Говорът не трябва да е единствената ви цел. Детето няма ли разбиране, сами се сещате какви ще са резултатите. И тези граници дето са ви казали, че тества...то не е постоянно състояние. Все понякога би трябвало да е в границата и да спазва правилата или да чува вашата дума.
Никой родител не иска детето му да е различно, но колкото по-рано се приеме тази възможност, толкова по-реалистични ще станат нещата. На този етап успокояването би отложило само събитията. Няма да ги оправи или премахне.
Успех с детенцето!

Моето дете ходеше на специалисти, които хем работеха, хем ме успокояваха, че нищо й няма и с времето ще навакса. Обаче докато разберем какво точно има загубихме ценно време. Питали са ме защо искам да знам, защо искам да му има нещо на детето, какво ще се промени, ако знам точно какво му има. Установяването на причината за проблема ми даде разбирането какво точно има, защо детето ми е такава каквото е, как мога да работя с него, какво да очаквам като резултат и ми помогна точно в приемането. Аз имах нужда да знам какво точно се случва с детето, за да знам как да действам и какво да очаквам.

Според мен като, родител, също е изключително важно да се знае реалната диагноза, за да се приеме и да се работи в правилна посока.
Мога да дам личен пример от друг характер, но все пак показателен. Моето дете имаше чисто медицински здравословен проблем и в началото, докато се лутахме между специалистите и решенията аз се свързах с много родители с подобна диагноза. Търсех успокоение и примери как всичко е минало без "страшната операция" и как децата са си добре и така. Естествено имаше такива, но някак не намирах пълно успокоение за себе си и детето, защото дори една и съща диагноза, може да се развие различно при две различни деца. След множество терзания и мнения от различни специалисти взех "най-тежкото" ми решение към онзи момент - да направим операцията (сложна и тежка операция, но не задължителна в определени случаи). Към днешна дата това е било най-доброто ми решение вземано някога за детето!
Изключително трудно ми беше да приема диагнозата, да взема решението за операция, но усещах, че и без операцията, диагнозата си е факт и нищо няма да променя ако отложа нещата, дори напротив. Трябваше ми време да мина през отричането на проблема, гнева защо точно на моето сладко детенце и приемането на ситуацията.
Майчината тревога винаги ще си я има, но ние сме длъжни да направим всичко по силите си, за да дадем по-добър и равен старт на децата си, защото животът и без някакви проблеми си е изпитание за децата/хората в норма, какво остава за нетипичните.