- Публикувана: 23 ноем. 2025, 20:14 ч.
- Последно мнение: 13 ян. 2026, 01:14 ч.
🌊 ТОВА МОРЕ ЩЕ ПРЕЛЕЕ/Taşacak Bu Deniz 🌊Teмa 2
Здравейте, момичета!
Бях на кратко пътуване и едва снощи изгледах серията.Тази серия предизвика противоречиви чувства в мен.
Първо- решението на Есме да не казва на Адил, че Елени е тяхното дете.
От човешка гледна точка то е напълно разбираемо. Есме познава Адил не само като любящ мъж, а и като човек на крайни реакции, когато става дума за заплаха към семейството и честта. Тя вече е видяла докъде може да стигне гневът му и в свят без съд, без защита, знае, че истината може да се превърне в присъда, а не в освобождение. Страхът и не е страх за себе си, а по-скоро за живота на Адил и за избухването на нова, неконтролируема вълна от насилие.
Разбиром решението и, майчинско е- инстинктът и казва първо да пази, но от морална гледна точка това е доста опасен избор.Едно такова мълчание повтаря в известна степен същия модел на лъжи, който вече е съсипал живота им и
отнема на Адил правото да бъде баща наистина, а не само по инстинкт.
В тази серия се зарадвах за Есме, за щастието и да прегърне дъщеря си, но и ми стана тъжно за нея, защото тя продължава да плаща за грехове, които не са нейни и отново пое цялата тежест сама. Тя избра да не сподели щастието си, вместо да рискува гнева на мъжа, когото обича.
Само дано това отлагане на истината, не се превърне в бомба със закъснител.
Шериф- той вече не действа от ревност или наранена гордост, той действа от паника. Разводът за него не е загуба на любов, а загуба на контрол. И когато контролът се изплъзва, образът преминава от „манипулатор“ в терорист. Това не е изблик на ярост, а нещо по-страшто - пълна дехуманизация.
Той гледаше как кръвта изтича от тялото на Илве, без афект, без грам колебание. И това беше само прелюдия към това, което последва- да застреля жена в главата, в присъствието на други хора, дори на дете!
Според мен тук сериалът навлезе в много тъмна зона. Ще кажете, че е реална, да, така е. За съжаление, такива фигури съществуват и извън екрана, в контекста на домашно насилие, военни конфликти, терористични действия. Крайната жестокост не е художествена измислица, а реалност, когато виждаме как някой решава, че има право над живота на другите.
Но образът на Шериф стана много краен, дори шокиращ. Надявам се да е съзнателно докаран до тази крайност, не защото сценаристите са „прекалили“, а защото искат да покажат как изглежда човек, когато остане без контрол.
В този момент, според мен, сериалът наистина премина границата на поносимото. Не толкова като количество насилие, а като качеството му. До този епизод жестокостта имаше драматургична функция- вражда, заплахи, напрежение, морален конфликт. Тук обаче действа като шок за зрителя. И за първи път не съм съгласна с мнението на младия вълк.
Изобщо не става дума за това кой и какъв герой е убитият, в единия случай е само предположение, в другия случай е реално събитие, което не може да остане без реакция.
В този момент напрежението за мен не беше емоционално, а физически тежко за понасяне.
Историята започна да ме натиска, вместо да ми разказва.
И проблемът не е, че такова зло не съществува. Съществува.
Проблемът е, че когато го покажеш толкова директно и без пауза за дишане, рискуваш да обезсилиш поетичните линии (като песента, връзката майка–дъщеря, вътрешните избори).
Мисля, че сериалът рискува да направи Шериф толкова краен, че да стане еднопланов, да „засенчи“ всички други конфликти и да превърне фината история за любов, вина и прошка в някакъв трилър на оцеляването.
По-късно ще пиша и за Оруч.
Бях на кратко пътуване и едва снощи изгледах серията.Тази серия предизвика противоречиви чувства в мен.
Първо- решението на Есме да не казва на Адил, че Елени е тяхното дете.
От човешка гледна точка то е напълно разбираемо. Есме познава Адил не само като любящ мъж, а и като човек на крайни реакции, когато става дума за заплаха към семейството и честта. Тя вече е видяла докъде може да стигне гневът му и в свят без съд, без защита, знае, че истината може да се превърне в присъда, а не в освобождение. Страхът и не е страх за себе си, а по-скоро за живота на Адил и за избухването на нова, неконтролируема вълна от насилие.
Разбиром решението и, майчинско е- инстинктът и казва първо да пази, но от морална гледна точка това е доста опасен избор.Едно такова мълчание повтаря в известна степен същия модел на лъжи, който вече е съсипал живота им и
отнема на Адил правото да бъде баща наистина, а не само по инстинкт.
В тази серия се зарадвах за Есме, за щастието и да прегърне дъщеря си, но и ми стана тъжно за нея, защото тя продължава да плаща за грехове, които не са нейни и отново пое цялата тежест сама. Тя избра да не сподели щастието си, вместо да рискува гнева на мъжа, когото обича.
Само дано това отлагане на истината, не се превърне в бомба със закъснител.
Шериф- той вече не действа от ревност или наранена гордост, той действа от паника. Разводът за него не е загуба на любов, а загуба на контрол. И когато контролът се изплъзва, образът преминава от „манипулатор“ в терорист. Това не е изблик на ярост, а нещо по-страшто - пълна дехуманизация.
Той гледаше как кръвта изтича от тялото на Илве, без афект, без грам колебание. И това беше само прелюдия към това, което последва- да застреля жена в главата, в присъствието на други хора, дори на дете!
Според мен тук сериалът навлезе в много тъмна зона. Ще кажете, че е реална, да, така е. За съжаление, такива фигури съществуват и извън екрана, в контекста на домашно насилие, военни конфликти, терористични действия. Крайната жестокост не е художествена измислица, а реалност, когато виждаме как някой решава, че има право над живота на другите.
Но образът на Шериф стана много краен, дори шокиращ. Надявам се да е съзнателно докаран до тази крайност, не защото сценаристите са „прекалили“, а защото искат да покажат как изглежда човек, когато остане без контрол.
В този момент, според мен, сериалът наистина премина границата на поносимото. Не толкова като количество насилие, а като качеството му. До този епизод жестокостта имаше драматургична функция- вражда, заплахи, напрежение, морален конфликт. Тук обаче действа като шок за зрителя. И за първи път не съм съгласна с мнението на младия вълк.
Изобщо не става дума за това кой и какъв герой е убитият, в единия случай е само предположение, в другия случай е реално събитие, което не може да остане без реакция.
В този момент напрежението за мен не беше емоционално, а физически тежко за понасяне.
Историята започна да ме натиска, вместо да ми разказва.
И проблемът не е, че такова зло не съществува. Съществува.
Проблемът е, че когато го покажеш толкова директно и без пауза за дишане, рискуваш да обезсилиш поетичните линии (като песента, връзката майка–дъщеря, вътрешните избори).
Мисля, че сериалът рискува да направи Шериф толкова краен, че да стане еднопланов, да „засенчи“ всички други конфликти и да превърне фината история за любов, вина и прошка в някакъв трилър на оцеляването.
По-късно ще пиша и за Оруч.
Шериф винаги е бил представян като толкова краен.
В една от сериите бе казано, че той е изстрелял в тялото на бащата на Адил и Фадиме 6-7 куршума, това не прилича на убийство заради кръвна вражда, а именно на краен психопат.
Даде заповед да убият Елени и ако не бе в затвора може би самия той щеше да извърши убийството.
После радостта му, от фалшивото съобщение, че Елени е мъртва.
Той реално не веднъж й издаде смъртна присъда.
Взривяването на камионите без да се съобразява, че в кабините са шофьорите.
Отравянето на цяло стадо... За мен като върл любител на животните бе изключително брутално. Но това някак си мина и замина, без особено възмущение.
Безскрупулното отвличане на Атакан.
Безчувственото наблюдаване на Илве как й изтича кръвта.
И накрая убийството на Балъ.
Така че Шериф още от самото начало ни е представян като краен психопат.
Адил какво беше казал на Елени, че те живеят така от хиляди години, стремят се да не убиват и да не бъдат убити.
Това е техния начин на живот и той няма да засенчи любовните линии. Защото техния автентичен начин на живот е живот за оцеляване.
В една от сериите бе казано, че той е изстрелял в тялото на бащата на Адил и Фадиме 6-7 куршума, това не прилича на убийство заради кръвна вражда, а именно на краен психопат.
Даде заповед да убият Елени и ако не бе в затвора може би самия той щеше да извърши убийството.
После радостта му, от фалшивото съобщение, че Елени е мъртва.
Той реално не веднъж й издаде смъртна присъда.
Взривяването на камионите без да се съобразява, че в кабините са шофьорите.
Отравянето на цяло стадо... За мен като върл любител на животните бе изключително брутално. Но това някак си мина и замина, без особено възмущение.
Безскрупулното отвличане на Атакан.
Безчувственото наблюдаване на Илве как й изтича кръвта.
И накрая убийството на Балъ.
Така че Шериф още от самото начало ни е представян като краен психопат.
Адил какво беше казал на Елени, че те живеят така от хиляди години, стремят се да не убиват и да не бъдат убити.
Това е техния начин на живот и той няма да засенчи любовните линии. Защото техния автентичен начин на живот е живот за оцеляване.
Съгласна съм с написаното от Нези. Аз като зрител имам предел, до който мога да търпя лошотии и ако не последва промяна просто спирам да гледам. Надявам се Шериф да не е поредния, заради който ще се откажа от сериал, който харесвам. Да го пращат в затвора, в изгнание, някъде, където по-малко ще се мярка.
Уважавам мнението ти, Цвети, просто аз виждам нещата по този начин.
За мен сега Шериф е по-краен образ, и то не просто „по-лош“, а качествено променен.
Преди той беше краен в рамките на една система- родова вражда, кодекс, йерархия, „чест“. Насилието му имаше граници,колкото и жестоки да бяха те. Имаше усещане, че той контролира злото, което упражнява.(поне за мен)
Сега обаче тази рамка се е разпаднала. Шериф вече не контролира насилието, а насилието контролира него. Това го прави по-краен. В смисъл, че преди убиваше, за да постигне нещо.Сега убива, за да не изгуби себе си като власт.Това е огромна разлика.
Преди имаше „адресат“- Кочари.
Сега адресатът е всеки, който се опитва да излезе от орбитата му.
Насилието вече е по-демонстративно.
Преди за мен той не беше еднопластов герой, опитвах се да разгадая действията му, да си ги обясня. Сега не се питам „защо“, а само „кога ще бъде спрян".
Преди действията му, колкото и жестоки да бяха, имаха външна логика.Те бяха оправдавани с родовата вражда,насилието беше насочено „навън“ - срещу Кочари.
Дори когато убиваше или заплашваше, го правеше стратегически, с цел надмощие.
Тогава Шериф беше участник във вражда- опасен, но „рационален“ в собствената си изкривена система.
Сега вече Шериф не действа като човек във вражда, а като човек, който губи идентичност, ако изгуби контрола. Разводът го лишава не от съпруга, а от власт. И затова реагира не с омраза, а с паника.
Тук аз виждам насилие и спрямо Есме, защото насилието му вече не е заради рода, а заради личната му обсесия от нея.
И той не подбира средства.
За мен сега Шериф е по-краен образ, и то не просто „по-лош“, а качествено променен.
Преди той беше краен в рамките на една система- родова вражда, кодекс, йерархия, „чест“. Насилието му имаше граници,колкото и жестоки да бяха те. Имаше усещане, че той контролира злото, което упражнява.(поне за мен)
Сега обаче тази рамка се е разпаднала. Шериф вече не контролира насилието, а насилието контролира него. Това го прави по-краен. В смисъл, че преди убиваше, за да постигне нещо.Сега убива, за да не изгуби себе си като власт.Това е огромна разлика.
Преди имаше „адресат“- Кочари.
Сега адресатът е всеки, който се опитва да излезе от орбитата му.
Насилието вече е по-демонстративно.
Преди за мен той не беше еднопластов герой, опитвах се да разгадая действията му, да си ги обясня. Сега не се питам „защо“, а само „кога ще бъде спрян".
Преди действията му, колкото и жестоки да бяха, имаха външна логика.Те бяха оправдавани с родовата вражда,насилието беше насочено „навън“ - срещу Кочари.
Дори когато убиваше или заплашваше, го правеше стратегически, с цел надмощие.
Тогава Шериф беше участник във вражда- опасен, но „рационален“ в собствената си изкривена система.
Сега вече Шериф не действа като човек във вражда, а като човек, който губи идентичност, ако изгуби контрола. Разводът го лишава не от съпруга, а от власт. И затова реагира не с омраза, а с паника.
Тук аз виждам насилие и спрямо Есме, защото насилието му вече не е заради рода, а заради личната му обсесия от нея.
И той не подбира средства.
Момичета, Шериф е основният антагонист в сериала. Няма как да не сме омерзени от него. Но е необходим герой, такава а историята, която гледаме. Надявам се все пак поне в края на сезона до го занулят. И, разбира се, ще дойде друг.
А дали е много насилието в Морето- според мен не повече от много други сериали
А дали е много насилието в Морето- според мен не повече от много други сериали
Здравейте, момичета! 
Зародил се е спор, което е чудесно, защото провокира размишления.
Ето и моите. Предупреждавам, че ще е по-дълъг пост, но и проблемите, които сте поставили са повечко от един.
1. По поста на Младия вълк.
Признавам, че и аз открих противоречия в него и първата ми реакция беше несъгласие - най-малкото защото Балъ не е значителен герой в историята. А и реакцията срещу ескалиращото насилие идва след натрупване, според мен.
Но Младият вълк е прав в едно нещо - той/тя говори за реакция към "емоционално предпочитан герой", "любима жена", "емоционална привързаност към нея" от страна на публиката. Цитатът на Ницше за естетическите критерии на морала (който съм срещала само в мрежите...) и според мен е неуместен. Младият вълк обаче е уловил една скрита тенденция - реакцията на публиката е въпрос на идентификация с тази героиня. Тогава избликва възмущението. Балъ е обикновено момиче от село, борило с несгодите по свой си начин, но готово да помогне да се спаси едно дете. Ами събира симпатиите, още повече - никого не е излъгала за разлика от Илве.
2. По поста на NEZ за противоречивите чувства, породени от последния епизод.
Според мен, те идват от разглеждане на събитията от две противопоставени гледни точки: човешката и моралната. Но (!) моралът като система от правила не е нещо абстрактно и отделено от човешкото. Той възниква, за да регулира точно човешките взаимоотношения - Азът към себе си (съвест, например); Азът към Другия(любов, приятелство); Азът към другите, с които живее (семейство, разл. общности, като представените в сериала, общество). Човек може да реагира морално - "Отнасяй се към всеки човек, в свое лице и в лицето на всеки друг винаги като цел, никога като средство" И.Кант (което означава развиващ се, самоусъвъшенстващ се човек, в т.ч. и Адил е такъв, виждаме го как реагира, когато Елени му се противопостави), може да реагира и инстинктивно, от страх да не се случи по-лошото, от съжаление към Ширин, или от някаква заблуда. Есме, според мен взе решение, водена от вторите мотиви, което задълбочава конфликта, не го тушира. А трябваше да говори и да се довери на Адил, щото той си е нормален, не е психопат.
И 3. по въпроса за Шериф. От това, което аз виждам до сега, Шериф се ръководи от страстта да притежава Есме и да контролира семейството си и всички във Фуртуна. Някаква душевна борба, съмнения, терзания, въобще много пластове досега аз не съм видяла. Код на честта, достойнство, дълг към хората от селото - всичко това са средствата му, не и целите му. Да, първо манипулираше, сега направо убива, защото манипулациите му бяха разкрити и вече се крие.
Да убиеш, или да контролираш убийците е по-голямото зло? Моят отговор е еднозначен - да властваш над убийци, подхвърляйки им пари или прехвърляш своята вина върху другите - това е тоталната дехуманизация на човека.
И накрая, съгласна съм, че всеки си има граници на търпимост към насилието. Един ще спре да гледа, друг ще изкрещи като Младия вълк. Истината обаче е, че насилие съществува в реалния живот и художествената му интерпретация е начин да съпреживеем нещо, което хора преживяват, а ние може би няма да срещнем... Дай Боже!
Зародил се е спор, което е чудесно, защото провокира размишления.
Ето и моите. Предупреждавам, че ще е по-дълъг пост, но и проблемите, които сте поставили са повечко от един.
1. По поста на Младия вълк.
Признавам, че и аз открих противоречия в него и първата ми реакция беше несъгласие - най-малкото защото Балъ не е значителен герой в историята. А и реакцията срещу ескалиращото насилие идва след натрупване, според мен.
Но Младият вълк е прав в едно нещо - той/тя говори за реакция към "емоционално предпочитан герой", "любима жена", "емоционална привързаност към нея" от страна на публиката. Цитатът на Ницше за естетическите критерии на морала (който съм срещала само в мрежите...) и според мен е неуместен. Младият вълк обаче е уловил една скрита тенденция - реакцията на публиката е въпрос на идентификация с тази героиня. Тогава избликва възмущението. Балъ е обикновено момиче от село, борило с несгодите по свой си начин, но готово да помогне да се спаси едно дете. Ами събира симпатиите, още повече - никого не е излъгала за разлика от Илве.
2. По поста на NEZ за противоречивите чувства, породени от последния епизод.
Според мен, те идват от разглеждане на събитията от две противопоставени гледни точки: човешката и моралната. Но (!) моралът като система от правила не е нещо абстрактно и отделено от човешкото. Той възниква, за да регулира точно човешките взаимоотношения - Азът към себе си (съвест, например); Азът към Другия(любов, приятелство); Азът към другите, с които живее (семейство, разл. общности, като представените в сериала, общество). Човек може да реагира морално - "Отнасяй се към всеки човек, в свое лице и в лицето на всеки друг винаги като цел, никога като средство" И.Кант (което означава развиващ се, самоусъвъшенстващ се човек, в т.ч. и Адил е такъв, виждаме го как реагира, когато Елени му се противопостави), може да реагира и инстинктивно, от страх да не се случи по-лошото, от съжаление към Ширин, или от някаква заблуда. Есме, според мен взе решение, водена от вторите мотиви, което задълбочава конфликта, не го тушира. А трябваше да говори и да се довери на Адил, щото той си е нормален, не е психопат.
И 3. по въпроса за Шериф. От това, което аз виждам до сега, Шериф се ръководи от страстта да притежава Есме и да контролира семейството си и всички във Фуртуна. Някаква душевна борба, съмнения, терзания, въобще много пластове досега аз не съм видяла. Код на честта, достойнство, дълг към хората от селото - всичко това са средствата му, не и целите му. Да, първо манипулираше, сега направо убива, защото манипулациите му бяха разкрити и вече се крие.
Да убиеш, или да контролираш убийците е по-голямото зло? Моят отговор е еднозначен - да властваш над убийци, подхвърляйки им пари или прехвърляш своята вина върху другите - това е тоталната дехуманизация на човека.
И накрая, съгласна съм, че всеки си има граници на търпимост към насилието. Един ще спре да гледа, друг ще изкрещи като Младия вълк. Истината обаче е, че насилие съществува в реалния живот и художествената му интерпретация е начин да съпреживеем нещо, което хора преживяват, а ние може би няма да срещнем... Дай Боже!
Излязоха промо снимки към новата серия, качвам някои.
Предполагам някой ще донесе озета на български.
Аз го срещнах на други езици.
Харесва ми, че Есме се бори заедно с адил имомичетата срещу Шериф. Ще решат въпроса с пистолета, обаче все си мисля, че Шериф ще измисли друго препятствие пред развода и ще го забави. Дано не съм права. На финала на серията ще стане ясно. Аз съм на купон утре вечер, така че направо фрага за новата серия ще сваря.
Предполагам някой ще донесе озета на български.
Аз го срещнах на други езици. Харесва ми, че Есме се бори заедно с адил имомичетата срещу Шериф. Ще решат въпроса с пистолета, обаче все си мисля, че Шериф ще измисли друго препятствие пред развода и ще го забави. Дано не съм права. На финала на серията ще стане ясно. Аз съм на купон утре вечер, така че направо фрага за новата серия ще сваря.
Резюме на епизод 11
Шериф заплашва Есме, казвайки, че ще натопи Адил за убийството на Балъ в съда, ако тя се разведе с него. Есме е решена да не се поддаде на тази заплаха и да не мълчи. Оруч докладва на Адил за взривяването на имението и Адил е арестуван. Само два дни преди изслушването за развод, Есме, заедно с Фадиме и Елени, се впуска в надпревара с времето, за да спаси мъжа, когото обича. Решаващото решение на Елени идва като огромна изненада за всички. Междувременно Оруч е поел контрола и е обявил война на чичо си. Приготовленията за сватба, протичащи пред очите ѝ, подлудяват Елени. Тя също е отегчена от това, което се случва с Адил и Есме. Тя решава да наложи първото си голямо наказание и разкрива тайните на Севджан по време на нощта с къна. Действията на Шериф също вбесяват Адил, но Есме е решена. Този път те ще се борят заедно. Както е казала на Мелина, която искала да ѝ отнеме дъщеря, тя се е заклела да превърне този ад в рай. Ще успее ли Есме?
/автоматичен превод/
Шериф заплашва Есме, казвайки, че ще натопи Адил за убийството на Балъ в съда, ако тя се разведе с него. Есме е решена да не се поддаде на тази заплаха и да не мълчи. Оруч докладва на Адил за взривяването на имението и Адил е арестуван. Само два дни преди изслушването за развод, Есме, заедно с Фадиме и Елени, се впуска в надпревара с времето, за да спаси мъжа, когото обича. Решаващото решение на Елени идва като огромна изненада за всички. Междувременно Оруч е поел контрола и е обявил война на чичо си. Приготовленията за сватба, протичащи пред очите ѝ, подлудяват Елени. Тя също е отегчена от това, което се случва с Адил и Есме. Тя решава да наложи първото си голямо наказание и разкрива тайните на Севджан по време на нощта с къна. Действията на Шериф също вбесяват Адил, но Есме е решена. Този път те ще се борят заедно. Както е казала на Мелина, която искала да ѝ отнеме дъщеря, тя се е заклела да превърне този ад в рай. Ще успее ли Есме?
/автоматичен превод/
Изгледах епизода най-сетне...дълго се колебах
Не заради неговия финал,а за това,че като цяло,сериалът започна да ме напряга
Малко ми идват в повече виковете,мигновените действия на отмъщение и нескончаемата война между тези хора там
Идва ми и в повече мрънкането на Елени.Не знам защо така са решили сценаристите,но никога не съм хъресвала мяукащи гласове
Разбира се,мое лично мнение,не ангажирам никого с него
Иначе,играта на всички е на много високо ниво,благодаря за това на тези прекрасни артисти
Не заради неговия финал,а за това,че като цяло,сериалът започна да ме напряга
Малко ми идват в повече виковете,мигновените действия на отмъщение и нескончаемата война между тези хора там
Идва ми и в повече мрънкането на Елени.Не знам защо така са решили сценаристите,но никога не съм хъресвала мяукащи гласове
Разбира се,мое лично мнение,не ангажирам никого с него
Иначе,играта на всички е на много високо ниво,благодаря за това на тези прекрасни артисти
Излезе откъс от 11 епизод- сцената на Есме и Адил.
https://videa.hu/videok/film-animacio/.-11-3-8yOZLI9nTvjFgP71
Алекс, благодаря за превода!
Да, намери се перфектната техника за справяне с гнева за Адил! 
Достатъчно е Есме да му пее, тогава дори няма да се налага да брои до 10. Не че броенето много му помагаше.
Яяяя, колко бързо Адил може да бъде усмирен.
Достатъчно е Есме да му пее, тогава дори няма да се налага да брои до 10. Не че броенето много му помагаше.
Поредната статия от Младия вълк, този път за 10-ти епизод.
Дениз Байсал като Есме в „Taşacak Bu Deniz“ Епизод 10: „Стабилен като биещия барабан“
от МЛАДИЯ ВЪЛК
Дениз Байсал като Есме в „Taşacak Bu Deniz“ Епизод 10: Стабилна като биещия барабан. Написано от Младия вълк. Стабилността рядко е кинематографична. Тя не блести. Не крещи. Не съблазнява камерата както яростта. Яростта пристига с огън, със скорост, с удовлетворението от непосредствеността. Стабилността пристига като пулс, който забелязваш едва когато осъзнаеш, че те е държала жив. И затова Епизод 10 ме удари по начина, по който ме удари: не като сюжет, а като темпо. На една жена, която разбира, че ако не зададе ритъма сега, селото ще продължи да танцува под стария барабан - този, който винаги е водил хората към гробовете.
Есме, в ръцете на Дениз Байсал, се превръща в редкия герой, чиято сила не е доминация, а калибриране. Епизодът започва с горене, но това, което остава в съзнанието ми, не е самият бум, дори не неизбежният спектакъл на възмездието, а начинът, по който тялото на Есме регистрира колко струва един живот, когато е поставен в праведността на мъжа. Когато я издърпват от къщата, наранена и зашеметена, тя изглежда като някой, за кратко изтрит. В шока се случва едно изпразване, отсъствие, което е по-истинско от всеки монолог - и Байсал го играе с такава сдържаност, че се усеща интимно, почти неприлично за гледане. И тогава се появява Елени и сякаш душата се връща в тялото с едно движение. Есме не „решава“ да бъде майка в тази прегръдка. Тя просто е. Не като идея, а като инстинкт - автоматичен, свиреп, древен. В тази прегръдка усетих как нещо си идва на мястото: историята винаги е била за насилие, но историята на Есме е за оцеляване без смисъл. Сега смисълът пристига и пристига под формата на момиче, треперещо в дима.
Това, което ме порази, е колко бързо майчинството се превръща не в чувство, а в отговорност. Есме разпознава страха на Елени веднага, страха на наследяване на апокалипсис, на това да бъдеш обвързан с баща, който говори в пророчества за изчезване. И Есме чува това, защото е говорила една версия на себе си в продължение на двадесет години. Тя разбира яростта на Адил, защото е и нейна.
Това е разграничението, което епизодът отказва да опрости: Есме не е позиционирана като „цивилизован“ контрапункт на дивак. Тя е позиционирана като жена, която познава насилствения импулс в себе си и съзнателно избира да го постави зад нещо друго. Това е моментът, в който „стабилна като биещия барабан“ става нещо повече от титла в съзнанието ми. Барабанът не слага край на хаоса; той придава на хаоса структура. Есме не гаси огъня на Адил. Тя се опитва да му даде темпо, което той не може да унищожи. Тя не отрича отмъщението като емоция. Тя го отрича като резултат. А това е далеч по-трудна форма на сила, защото изисква да живееш с болката от сдържаност. Изисква да носиш неудовлетвореното желание да изгориш света и все пак да избереш да не драскаш клечката кибрит.
Сутрешната сцена, колкото и малка да е, се усещаше като личен ритуал на прераждане. Разплетената коса не е просто естетика. Тя ми се струва като жена, която премахва физическата архитектура на траура си. Плитките са дисциплина; те са сдържане; те са видим навик от живот, прекаран под контрола на семейните правила, от очите на селото, от заплахата, че едно грешно движение ще предизвика наказание. Когато Есме пуска косата си да падне свободно, не виждам романтика. Виждам кислород. Виждам жена, която си спомня, че е не само оцелял, но и човек. Червеният шал е великолепно противоречие - червеното е живот, червеното е кръв, червеното е любов, червеното е предупреждение. Тя го носи като клетва: Жива съм и тъй като съм жива, съм опасна по нов начин. Не опасна като мъжете, не опасна в зрелището, но опасна в намеренията си. Тя започва да иска нещо отвъд издръжливостта. Тя започва да иска бъдеще.
И тогава епизодът прави нещо, което намирам за дълбоко вярно за скръбта: прави реалността реална само когато някой друг я изрече. Да каже Есме „Елени е моя дъщеря“ е едно; Да чуеш отговора на Оруч без отричане е съвсем друго. Този втори глас има значение. Истината напуска тялото ѝ и става част от света. Това вече не е личен ужас или лична надежда; то е външно изразено, потвърдено, необратимо. Харесва ми как Байсал играе този момент като жена, която е задържала дъха си двадесет години и изведнъж осъзнава, че въздухът всъщност е там. Емоцията не е театрална. Тя е сдържана, но можете да я усетите как се притиска към ребрата ѝ.
Сцената с приспивна песен с два гласа е мястото, където епизодът става почти митичен за мен. Не защото е „криволичещ“, а защото е духовен в своите последици. Мелодията, пресичаща езици, е вид символ, който може да работи само когато актьорът го разбира като нещо повече от сюжетна точка. Тя се превръща в доказателство, че връзката между майка и дете не е просто социална; тя е клетъчна. Светът може да открадне години, имена, география, език, но не може напълно да заличи ехото на майчиния глас. Опустошително и странно утешително е да осъзнаеш, че любовта може да оцелее във фрагменти: мелодия, ритъм, начин, по който тялото се успокоява, когато чуе определена поредица от ноти. В този момент сериалът подсказва, че дори когато майчинството е прекъснато, то все пак оставя следи в душата на детето.
И тогава идва разкритието за кърменето, което, независимо колко модерен и светски може да е зрителят, има културна и психологическа сила. Връзката с млякото не е просто традиция; тя е екзистенциално твърдение: това дете някога е било държано за тялото ви, хранено от вас, успокоявано от вас, привързано към вас по най-първичния начин. Това, което унищожава Есме, не е само нежността на това знание; това е жестокостта, вложена в него. Тя е отгледала дъщеря си, без да ѝ е позволено да знае, че я е отгледала. Тя е извършила свещения акт, но смисълът е бил откраднат. Това е видът кражба, която се усеща по-лошо от отсъствието. Отсъствие, за което можете да скърбите. Това е присъствие, превърнато в неразпознат призрак.
Наведената глава на Ширин по време на всичко това е едно от най-тихите осъждания в епизода. Срамът тук не е реч. Това е поза. Това е невъзможността да се погледне нагоре. Страданието на Есме никога не е било случайно. То е било възможно. То е било наблюдавано. Беше рационализирано в името на никога прекратяване на конфликта. И това е частта, която непрекъснато ми се връща: колко лесно общностите преименуват жестокостта на необходимост, когато се очаква жертвата да мълчи.
Текстът на песента „барут и огън“ сякаш ни четеше Есме и Адил обратно. Не като любовници в мелодрама, а като химични елементи. Те не могат да стоят близо една до друга, без да реагират. Любовта им не е успокояваща; тя е каталитична. Две луди души една до друга не е романтичен език; това е предупредителен етикет. И все пак, това, което прави Епизод 10 изключителен, е, че отказва да третира това предупреждение като съдба. Есме чува текста и разпознава себе си в него - желанието да изгори всеки, който ѝ е навредил, скръбта като тъмен облак, способен да прекоси планини, любовта, толкова огромна, че може да прелее морето. Но сега тя чува този текст през призмата на майчинството. А майчинството не заличава желанието за изгаряне; то дава цена на изгарянето.
следва продължение...
Дениз Байсал като Есме в „Taşacak Bu Deniz“ Епизод 10: „Стабилен като биещия барабан“
от МЛАДИЯ ВЪЛК
Дениз Байсал като Есме в „Taşacak Bu Deniz“ Епизод 10: Стабилна като биещия барабан. Написано от Младия вълк. Стабилността рядко е кинематографична. Тя не блести. Не крещи. Не съблазнява камерата както яростта. Яростта пристига с огън, със скорост, с удовлетворението от непосредствеността. Стабилността пристига като пулс, който забелязваш едва когато осъзнаеш, че те е държала жив. И затова Епизод 10 ме удари по начина, по който ме удари: не като сюжет, а като темпо. На една жена, която разбира, че ако не зададе ритъма сега, селото ще продължи да танцува под стария барабан - този, който винаги е водил хората към гробовете.
Есме, в ръцете на Дениз Байсал, се превръща в редкия герой, чиято сила не е доминация, а калибриране. Епизодът започва с горене, но това, което остава в съзнанието ми, не е самият бум, дори не неизбежният спектакъл на възмездието, а начинът, по който тялото на Есме регистрира колко струва един живот, когато е поставен в праведността на мъжа. Когато я издърпват от къщата, наранена и зашеметена, тя изглежда като някой, за кратко изтрит. В шока се случва едно изпразване, отсъствие, което е по-истинско от всеки монолог - и Байсал го играе с такава сдържаност, че се усеща интимно, почти неприлично за гледане. И тогава се появява Елени и сякаш душата се връща в тялото с едно движение. Есме не „решава“ да бъде майка в тази прегръдка. Тя просто е. Не като идея, а като инстинкт - автоматичен, свиреп, древен. В тази прегръдка усетих как нещо си идва на мястото: историята винаги е била за насилие, но историята на Есме е за оцеляване без смисъл. Сега смисълът пристига и пристига под формата на момиче, треперещо в дима.
Това, което ме порази, е колко бързо майчинството се превръща не в чувство, а в отговорност. Есме разпознава страха на Елени веднага, страха на наследяване на апокалипсис, на това да бъдеш обвързан с баща, който говори в пророчества за изчезване. И Есме чува това, защото е говорила една версия на себе си в продължение на двадесет години. Тя разбира яростта на Адил, защото е и нейна.
Това е разграничението, което епизодът отказва да опрости: Есме не е позиционирана като „цивилизован“ контрапункт на дивак. Тя е позиционирана като жена, която познава насилствения импулс в себе си и съзнателно избира да го постави зад нещо друго. Това е моментът, в който „стабилна като биещия барабан“ става нещо повече от титла в съзнанието ми. Барабанът не слага край на хаоса; той придава на хаоса структура. Есме не гаси огъня на Адил. Тя се опитва да му даде темпо, което той не може да унищожи. Тя не отрича отмъщението като емоция. Тя го отрича като резултат. А това е далеч по-трудна форма на сила, защото изисква да живееш с болката от сдържаност. Изисква да носиш неудовлетвореното желание да изгориш света и все пак да избереш да не драскаш клечката кибрит.
Сутрешната сцена, колкото и малка да е, се усещаше като личен ритуал на прераждане. Разплетената коса не е просто естетика. Тя ми се струва като жена, която премахва физическата архитектура на траура си. Плитките са дисциплина; те са сдържане; те са видим навик от живот, прекаран под контрола на семейните правила, от очите на селото, от заплахата, че едно грешно движение ще предизвика наказание. Когато Есме пуска косата си да падне свободно, не виждам романтика. Виждам кислород. Виждам жена, която си спомня, че е не само оцелял, но и човек. Червеният шал е великолепно противоречие - червеното е живот, червеното е кръв, червеното е любов, червеното е предупреждение. Тя го носи като клетва: Жива съм и тъй като съм жива, съм опасна по нов начин. Не опасна като мъжете, не опасна в зрелището, но опасна в намеренията си. Тя започва да иска нещо отвъд издръжливостта. Тя започва да иска бъдеще.
И тогава епизодът прави нещо, което намирам за дълбоко вярно за скръбта: прави реалността реална само когато някой друг я изрече. Да каже Есме „Елени е моя дъщеря“ е едно; Да чуеш отговора на Оруч без отричане е съвсем друго. Този втори глас има значение. Истината напуска тялото ѝ и става част от света. Това вече не е личен ужас или лична надежда; то е външно изразено, потвърдено, необратимо. Харесва ми как Байсал играе този момент като жена, която е задържала дъха си двадесет години и изведнъж осъзнава, че въздухът всъщност е там. Емоцията не е театрална. Тя е сдържана, но можете да я усетите как се притиска към ребрата ѝ.
Сцената с приспивна песен с два гласа е мястото, където епизодът става почти митичен за мен. Не защото е „криволичещ“, а защото е духовен в своите последици. Мелодията, пресичаща езици, е вид символ, който може да работи само когато актьорът го разбира като нещо повече от сюжетна точка. Тя се превръща в доказателство, че връзката между майка и дете не е просто социална; тя е клетъчна. Светът може да открадне години, имена, география, език, но не може напълно да заличи ехото на майчиния глас. Опустошително и странно утешително е да осъзнаеш, че любовта може да оцелее във фрагменти: мелодия, ритъм, начин, по който тялото се успокоява, когато чуе определена поредица от ноти. В този момент сериалът подсказва, че дори когато майчинството е прекъснато, то все пак оставя следи в душата на детето.
И тогава идва разкритието за кърменето, което, независимо колко модерен и светски може да е зрителят, има културна и психологическа сила. Връзката с млякото не е просто традиция; тя е екзистенциално твърдение: това дете някога е било държано за тялото ви, хранено от вас, успокоявано от вас, привързано към вас по най-първичния начин. Това, което унищожава Есме, не е само нежността на това знание; това е жестокостта, вложена в него. Тя е отгледала дъщеря си, без да ѝ е позволено да знае, че я е отгледала. Тя е извършила свещения акт, но смисълът е бил откраднат. Това е видът кражба, която се усеща по-лошо от отсъствието. Отсъствие, за което можете да скърбите. Това е присъствие, превърнато в неразпознат призрак.
Наведената глава на Ширин по време на всичко това е едно от най-тихите осъждания в епизода. Срамът тук не е реч. Това е поза. Това е невъзможността да се погледне нагоре. Страданието на Есме никога не е било случайно. То е било възможно. То е било наблюдавано. Беше рационализирано в името на никога прекратяване на конфликта. И това е частта, която непрекъснато ми се връща: колко лесно общностите преименуват жестокостта на необходимост, когато се очаква жертвата да мълчи.
Текстът на песента „барут и огън“ сякаш ни четеше Есме и Адил обратно. Не като любовници в мелодрама, а като химични елементи. Те не могат да стоят близо една до друга, без да реагират. Любовта им не е успокояваща; тя е каталитична. Две луди души една до друга не е романтичен език; това е предупредителен етикет. И все пак, това, което прави Епизод 10 изключителен, е, че отказва да третира това предупреждение като съдба. Есме чува текста и разпознава себе си в него - желанието да изгори всеки, който ѝ е навредил, скръбта като тъмен облак, способен да прекоси планини, любовта, толкова огромна, че може да прелее морето. Но сега тя чува този текст през призмата на майчинството. А майчинството не заличава желанието за изгаряне; то дава цена на изгарянето.
следва продължение...
Цвети, много благодаря за статията на Младия вълк!
Страницата на сериала акцентира върху паралела с това, което се е случило преди 21 години.
Пак същото място, пак същата заплаха. Слава богу, сега Есме не е толкова слаба и безпомощна. Есме и Адил действат заедно и черпят сила един от друг. И друга важна разлика от събиитята преди 21 години- не са сами. Имат подкрепата не само на близките на Адил, но и на две вече пораснали момичета, едната от които е собствената им дъщеря със свръхвисок IQ. И Нико да не забравим.
Страницата на сериала акцентира върху паралела с това, което се е случило преди 21 години.
Пак същото място, пак същата заплаха. Слава богу, сега Есме не е толкова слаба и безпомощна. Есме и Адил действат заедно и черпят сила един от друг. И друга важна разлика от събиитята преди 21 години- не са сами. Имат подкрепата не само на близките на Адил, но и на две вече пораснали момичета, едната от които е собствената им дъщеря със свръхвисок IQ.
И Нико да не забравим. Препоръчани теми