- Публикувана: 23 ноем. 2025, 20:14 ч.
- Последно мнение: 13 ян. 2026, 01:14 ч.
🌊 ТОВА МОРЕ ЩЕ ПРЕЛЕЕ/Taşacak Bu Deniz 🌊Teмa 2
последната част от статията на Младия Вълк.
Това е моралният завършек на епизода: Есме не става изведнъж светица. Тя все още иска да застане до Адил и да подпали света. Признава го. Притежава го. Но сега, когато държи дъщеря си за първи път, тя усеща стъклени парчета в ръцете си - буквални останки от насилието, което Адил избра. Този образ е почти непоносимо съвършен. Любов в едната ръка, разрушение в другата. Майчината прегръдка, замърсена от възмездието на бащата. И в това замърсяване Есме взема решение, което се усеща като късно, но със сила, настъпване на зряла възраст: никой не им краде още двадесет години. Нито Фуртуна. Нито Шериф. Нито гневът на Адил. Дори и собствената ѝ ярост.
Когато казва, че няма да позволи на Кочари да се самоизгори, докато изгаря света, аз го възприемам като най-интимното определение на любовта: да защитава някого не само от врагове, но и от самите него. Тук „стабилна като биещия барабан“ се превръща в идентичността на Есме. Тя не избира между Кочари и Фуртуна. Тя избира между войната и живота. И затова плаши този свят повече от всяко оръжие. Жена, която избира живота на място, пристрастено към войната, е истинското разрушение.
Решението ѝ да скрие истината от Адил не е измама в морален смисъл; това е триаж. Това е майка, която взема най-острия предмет в стаята и го поставя извън обсега му, докато не се увери, че никой няма да прокърви. Тя разбира какво ще му причини разкритието. Не защото той е по своята същност насилствен, а защото насилието му е подхранвано от нещо, което се усеща като „праведно“. Той не иска да убива, защото е празен; иска да убива, защото вярва, че убийството е единственият език, който почита загубата му. Това е трагедията на моралния кодекс на Адил: той е изграден върху идеята, че справедливостта трябва да бъде удовлетворена чрез унищожение. Есме се опитва да пренапише този кодекс, без да го унижава, без да го сломява, без да предизвиква самата катастрофа, от която се страхува.
И ми харесва, че епизодът не прави това пренаписване подредено. Той поставя Есме и Адил в кавга, която сякаш цялата им връзка е кондензирана в един разговор: ирония като обич, обиди като интимност, гняв като признание. Езикът на любовта им не е мекота; той е триене. Те се провокират взаимно, защото провокацията е начинът, по който проверяват дали другият човек все още е там. Когато Есме се подиграва на неговия „перфектен план“ да убие Шериф, да отиде в затвора и да го нарече мир – тя не е просто саркастична. Тя го моли да си представи бъдещето, което най-накрая си позволява да иска. Когато пита: „Ами Елени?“, това не е риторично. Това е барабанният ритъм, към който тя непрекъснато се връща: детето е мярката сега. Детето е границата, отвъд която „справедливостта“ се превръща в друг вид кражба.
Това, което разбива сърцето ми в този спор, е колко очевидно Адил все още скърби за двадесетте години, които е пропуснал, докато Есме вече скърби за двадесетте години, които все още биха могли да загубят. Той е в капан в ретроспективна агония; тя се бори с бъдещо бедствие. Те гледат на една и съща рана от различни посоки. И непоколебимостта на Есме е именно в това: тя отказва да позволи на миналото да погълне бъдещето. Тя отказва да позволи на скръбта да се превърне в начин на живот.
Най-пронизващият момент за мен е, когато Адил казва „дъщеря ни“, без да знае истината, а Есме го чува като камбана в гърдите си. Това е езиково лапсус, който се превръща в пророчество. Това е вселената, която се подиграва с нея. И можете да видите как Байсал се сдържа, сдържайки истината по начина, по който сдържате ридание, по начина, по който сдържате вик. Защото тя знае: ако я изпусне в неподходящия момент, тя ще експлодира в ръцете на Адил.
Насред цялата тази тежест, епизодът ни дарява хумор - не като пълнител, а като доказателство за възможност. Сцената „Елени е влюбена“ работи, защото за кратко позволява на семейството да съществува извън враждата. За момент драмата е обикновена: баща, който побеснява заради влюбеността в дъщеря си, майка, която се закача, момиче, засрамено. Това е комедийно облекчение, да, но е и видение. За това се бори Есме - не абстрактен мир, а живот, в който най-големият проблем е любовното признание, а не изстрелът. И комедийният тайминг на Дениз Байсал е важен тук, защото показва еластичността на Есме. Тя може да носи огромна скръб и все пак да се смее. Това не е непоследователност, а устойчивост.
И тогава се връщаме към темата, която продължава да определя Есме: саможертвата като форма на лидерство. Когато мъжете залавят Исо и искат да преговарят, използвайки логиката на заложниците, Есме се съюзява с Елени срещу това - не защото внезапно е станала „прощаваща“, а защото разбира ескалацията като капан. Епизодът непрекъснато настоява за това: мъжете мислят, че контролират враждата; враждата контролира тях. Отказът на Есме е единственият истински акт на действие. Сцената, в която майка и дъщеря се заключват далеч от Адил, за мен се чете като декларация: няма да бъдем привлечени към твоята мъжественост на отмъщението. Няма да станем оправдание за твоето унищожение.
Елени, която се предлага в замяна, е сърцераздирателна именно защото отразява живота на Есме: жените плащат цената, за да могат мъжете да запазят своите кодекси. Но тук жертвата е избрана не за да поддържа враждата, а за да я разруши. Все още е болезнено. Все още е несправедливо. И все пак това е и знак, че нещо се е променило: жените вече не просто оцеляват във враждата; те се опитват да я прекратят. Ето защо, когато мисля за Есме в Епизод 10, не мисля за нея като за „спокойна“. Спокойствие е твърде малка дума.
Мисля за нея като за структурирана. Като ритмична. Като някой, който е намерил начин да превърне емоцията в архитектура.
Тя е непоколебима като биещия барабан, защото разбира, че мирът не е чувство. Мирът е труд. Мирът е стратегия. Мирът е готовността да бъдеш неразбрана от онези, които разпознават насилието само като любов. Есме знае, че ще бъде обвинена в слабост, в предателство, в мекота. И го приема, защото вече не живее за репутация. Живее за времето.
Времето е истинската валута на този епизод. Двадесет години кражба. Двадесет години страх. Двадесет години внезапно въобразими.
А Есме, в центъра, е жена, която осъзнава, че отмъщението не е просто наказване на другите, а е в това колко ти струва да го носиш. Тя осъзнава, че да опожариш света е лесно в сравнение с изграждането на живот. Тя осъзнава, че най-радикалният акт в едно село, изпълнено с кръвна вражда, не е да убиеш враг, а да настояваш, че детето ти заслужава бъдеще, в което враговете не решават съдбата му. Ето защо нейното мълчание - решението ѝ да скрие истината на Елени от Адил - се усеща, парадоксално, като вид музика. Не музиката на измамата, а музиката на времето. Барабанът не бие на случаен принцип. Той бие, когато ритъмът го изисква. Есме чака момента, в който истината няма да се превърне в бензин.
Постоянна като биещия барабан, Есме се превръща в моралния метроном на епизода. Тя не премахва бурята от небето. Тя държи ръката си на пулса ѝ, настоявайки, че гръмотевицата вече няма да задава темпото. Ще го направи. И докато я наблюдавах, се замислих, че може би това е истинското обещание на сериала: не че любовта ще заличи насилието, а че любовта може да научи насилието да спре да се преструва, че е съдба.
Това е моралният завършек на епизода: Есме не става изведнъж светица. Тя все още иска да застане до Адил и да подпали света. Признава го. Притежава го. Но сега, когато държи дъщеря си за първи път, тя усеща стъклени парчета в ръцете си - буквални останки от насилието, което Адил избра. Този образ е почти непоносимо съвършен. Любов в едната ръка, разрушение в другата. Майчината прегръдка, замърсена от възмездието на бащата. И в това замърсяване Есме взема решение, което се усеща като късно, но със сила, настъпване на зряла възраст: никой не им краде още двадесет години. Нито Фуртуна. Нито Шериф. Нито гневът на Адил. Дори и собствената ѝ ярост.
Когато казва, че няма да позволи на Кочари да се самоизгори, докато изгаря света, аз го възприемам като най-интимното определение на любовта: да защитава някого не само от врагове, но и от самите него. Тук „стабилна като биещия барабан“ се превръща в идентичността на Есме. Тя не избира между Кочари и Фуртуна. Тя избира между войната и живота. И затова плаши този свят повече от всяко оръжие. Жена, която избира живота на място, пристрастено към войната, е истинското разрушение.
Решението ѝ да скрие истината от Адил не е измама в морален смисъл; това е триаж. Това е майка, която взема най-острия предмет в стаята и го поставя извън обсега му, докато не се увери, че никой няма да прокърви. Тя разбира какво ще му причини разкритието. Не защото той е по своята същност насилствен, а защото насилието му е подхранвано от нещо, което се усеща като „праведно“. Той не иска да убива, защото е празен; иска да убива, защото вярва, че убийството е единственият език, който почита загубата му. Това е трагедията на моралния кодекс на Адил: той е изграден върху идеята, че справедливостта трябва да бъде удовлетворена чрез унищожение. Есме се опитва да пренапише този кодекс, без да го унижава, без да го сломява, без да предизвиква самата катастрофа, от която се страхува.
И ми харесва, че епизодът не прави това пренаписване подредено. Той поставя Есме и Адил в кавга, която сякаш цялата им връзка е кондензирана в един разговор: ирония като обич, обиди като интимност, гняв като признание. Езикът на любовта им не е мекота; той е триене. Те се провокират взаимно, защото провокацията е начинът, по който проверяват дали другият човек все още е там. Когато Есме се подиграва на неговия „перфектен план“ да убие Шериф, да отиде в затвора и да го нарече мир – тя не е просто саркастична. Тя го моли да си представи бъдещето, което най-накрая си позволява да иска. Когато пита: „Ами Елени?“, това не е риторично. Това е барабанният ритъм, към който тя непрекъснато се връща: детето е мярката сега. Детето е границата, отвъд която „справедливостта“ се превръща в друг вид кражба.
Това, което разбива сърцето ми в този спор, е колко очевидно Адил все още скърби за двадесетте години, които е пропуснал, докато Есме вече скърби за двадесетте години, които все още биха могли да загубят. Той е в капан в ретроспективна агония; тя се бори с бъдещо бедствие. Те гледат на една и съща рана от различни посоки. И непоколебимостта на Есме е именно в това: тя отказва да позволи на миналото да погълне бъдещето. Тя отказва да позволи на скръбта да се превърне в начин на живот.
Най-пронизващият момент за мен е, когато Адил казва „дъщеря ни“, без да знае истината, а Есме го чува като камбана в гърдите си. Това е езиково лапсус, който се превръща в пророчество. Това е вселената, която се подиграва с нея. И можете да видите как Байсал се сдържа, сдържайки истината по начина, по който сдържате ридание, по начина, по който сдържате вик. Защото тя знае: ако я изпусне в неподходящия момент, тя ще експлодира в ръцете на Адил.
Насред цялата тази тежест, епизодът ни дарява хумор - не като пълнител, а като доказателство за възможност. Сцената „Елени е влюбена“ работи, защото за кратко позволява на семейството да съществува извън враждата. За момент драмата е обикновена: баща, който побеснява заради влюбеността в дъщеря си, майка, която се закача, момиче, засрамено. Това е комедийно облекчение, да, но е и видение. За това се бори Есме - не абстрактен мир, а живот, в който най-големият проблем е любовното признание, а не изстрелът. И комедийният тайминг на Дениз Байсал е важен тук, защото показва еластичността на Есме. Тя може да носи огромна скръб и все пак да се смее. Това не е непоследователност, а устойчивост.
И тогава се връщаме към темата, която продължава да определя Есме: саможертвата като форма на лидерство. Когато мъжете залавят Исо и искат да преговарят, използвайки логиката на заложниците, Есме се съюзява с Елени срещу това - не защото внезапно е станала „прощаваща“, а защото разбира ескалацията като капан. Епизодът непрекъснато настоява за това: мъжете мислят, че контролират враждата; враждата контролира тях. Отказът на Есме е единственият истински акт на действие. Сцената, в която майка и дъщеря се заключват далеч от Адил, за мен се чете като декларация: няма да бъдем привлечени към твоята мъжественост на отмъщението. Няма да станем оправдание за твоето унищожение.
Елени, която се предлага в замяна, е сърцераздирателна именно защото отразява живота на Есме: жените плащат цената, за да могат мъжете да запазят своите кодекси. Но тук жертвата е избрана не за да поддържа враждата, а за да я разруши. Все още е болезнено. Все още е несправедливо. И все пак това е и знак, че нещо се е променило: жените вече не просто оцеляват във враждата; те се опитват да я прекратят. Ето защо, когато мисля за Есме в Епизод 10, не мисля за нея като за „спокойна“. Спокойствие е твърде малка дума.
Мисля за нея като за структурирана. Като ритмична. Като някой, който е намерил начин да превърне емоцията в архитектура.
Тя е непоколебима като биещия барабан, защото разбира, че мирът не е чувство. Мирът е труд. Мирът е стратегия. Мирът е готовността да бъдеш неразбрана от онези, които разпознават насилието само като любов. Есме знае, че ще бъде обвинена в слабост, в предателство, в мекота. И го приема, защото вече не живее за репутация. Живее за времето.
Времето е истинската валута на този епизод. Двадесет години кражба. Двадесет години страх. Двадесет години внезапно въобразими.
А Есме, в центъра, е жена, която осъзнава, че отмъщението не е просто наказване на другите, а е в това колко ти струва да го носиш. Тя осъзнава, че да опожариш света е лесно в сравнение с изграждането на живот. Тя осъзнава, че най-радикалният акт в едно село, изпълнено с кръвна вражда, не е да убиеш враг, а да настояваш, че детето ти заслужава бъдеще, в което враговете не решават съдбата му. Ето защо нейното мълчание - решението ѝ да скрие истината на Елени от Адил - се усеща, парадоксално, като вид музика. Не музиката на измамата, а музиката на времето. Барабанът не бие на случаен принцип. Той бие, когато ритъмът го изисква. Есме чака момента, в който истината няма да се превърне в бензин.
Постоянна като биещия барабан, Есме се превръща в моралния метроном на епизода. Тя не премахва бурята от небето. Тя държи ръката си на пулса ѝ, настоявайки, че гръмотевицата вече няма да задава темпото. Ще го направи. И докато я наблюдавах, се замислих, че може би това е истинското обещание на сериала: не че любовта ще заличи насилието, а че любовта може да научи насилието да спре да се преструва, че е съдба.
И аз ще съм благодарна, ако който може от гледащите тази вечер момичета напише с няколко думи основното, случило се в епизода. Например- успяла ли е да се разведе Есме, Адил в крайна сметка на свобода ли е, Оруч отказа ли се от сватбата, прокурорката към кого прояви интерес. Най- важното. 
Само ако имате възможност, разбира се! Благодаря!
Само ако имате възможност, разбира се! Благодаря!
Руска онлайн озвучка
https://turkrutv.net/eto-more-perepolnitsya-11-seriya.html#onlayn_ozvuchka
Това море ще прелее руски онлайн
Приятно гледане на гледащите и много весел купон на купонджиите!!!
https://turkrutv.net/eto-more-perepolnitsya-11-seriya.html#onlayn_ozvuchka
Това море ще прелее руски онлайн
Приятно гледане на гледащите и много весел купон на купонджиите!!!
Оппааа... И прокурорката не е сама. 
Онче на твоите кратки въпроси - кратките отговори са:
Адил е на свобода, но го освободи Шериф, изненадаааа... Есме го заплаши, че ще замине и никога няма да я види повече.
Оруч видя видеото със Севджан и побесня, но ... това беше в края и развитието следващия път.
Прокурорката е много ексцентрична на пръв поглед, определено има нещо, заради което е станала прокурор. Интересът засега е към Адил.
Най-важното обаче е, че Шериф отново надигра Кочари в капаните. Разровеното се оказа касетката с песента на Есме. Ще се мъчим с тоя развод...
Цитат
успяла ли е да се разведе Есме, Адил в крайна сметка на свобода ли е, Оруч отказа ли се от сватбата, прокурорката към кого прояви интерес. Най- важното.
Адил е на свобода, но го освободи Шериф, изненадаааа... Есме го заплаши, че ще замине и никога няма да я види повече.
Оруч видя видеото със Севджан и побесня, но ... това беше в края и развитието следващия път.
Прокурорката е много ексцентрична на пръв поглед, определено има нещо, заради което е станала прокурор. Интересът засега е към Адил.
Най-важното обаче е, че Шериф отново надигра Кочари в капаните. Разровеното се оказа касетката с песента на Есме. Ще се мъчим с тоя развод...
Прокурорката не се разбра към кого ще прояви интерес.
Адил го освободиха. Шериф го спаси в съда.
Развод още няма, ама и в другата серия едва ли ще има.
Оруч още не е казал последната си дума.
Илве заведе Атакан при баща му и ще се връща да помага.
Шериф направи поредния си успешен капан и така завърши епизода.
Зарифе разбра, че Оруч е много безнадеждно влюбен в Елени. Самия Оруч си призна.
Исо бе много сладък в този епизод. Чак фен му станах.
Адил го освободиха. Шериф го спаси в съда.
Развод още няма, ама и в другата серия едва ли ще има.
Оруч още не е казал последната си дума.
Илве заведе Атакан при баща му и ще се връща да помага.
Шериф направи поредния си успешен капан и така завърши епизода.
Зарифе разбра, че Оруч е много безнадеждно влюбен в Елени. Самия Оруч си призна.
Исо бе много сладък в този епизод. Чак фен му станах.
Тъкмо се чудих къде ще се обърка нещо, че епизода вървеше много хубаво и се обърка. Адил не откри пистолета. Започвам наистина да се съмнявам че Шериф има човек сред Кочари /не е Хиджран, тя играе със Зарифе да неутрализират Шериф, че да не ѝ се пречка/
Превод на фрага
https://videa.hu/videok/film-animacio/.-12-1-KpYqhCEYbFv5KTqD
Не мисля че Ели е разбрала истината. Тя прие Адил и Есме за нейно семейство и сега просто го показва пред всички.
Не че не искам да се разбере вече... Ама...
Превод на фрага
https://videa.hu/videok/film-animacio/.-12-1-KpYqhCEYbFv5KTqD
Не мисля че Ели е разбрала истината. Тя прие Адил и Есме за нейно семейство и сега просто го показва пред всички.
Не че не искам да се разбере вече... Ама...
Честит Игнажден! Само добри гости да ви полазват домовете, момичета!
Гледах серията и много ми хареса. Не съм имала илюзии, че толкова бързо ще се разрешат нещата с Шериф. Само дето си мислех, че нещо друго ще измисли, а то било свързано с оръжието. Няма въображение този злодей.
Чудя се и аз как разбра. Алекс е заподозряла предател в Кочари. Възможно е. Аз мисля и нещо друго- Хиджран. Не и вярвам. Не е достатъчно, че братовчедка и иска да отстрани Шериф. Според мен Хиджран играе на два фронта- и със Зарифе, и с Шериф- да му пратила някакъв сигнал преди да даде телефона на Адил. Тя продължава да има интерес към Адил, видя се в един момент, зарадва се, че Шериф няма да се разведе. Както преди 21 години с глупавата си глава мисли, че ако не е с Есме има шанс Адил да е с нея.
Та възможно е да се е договорила с Шериф- за някаква тайна дума, знак или дявол знае какъв сигнал. В този сериал правят паралели и умишлено повтарят в различен нюанс някои неща. Тайната дума е нещо такова. Възможно е да имат такава договорка с Шериф. Не знам, може пък и нещо друго. Чудя се Гьокхан дали би могъл да сигнализира, засега не се сещам как. И затова остава Хиджран. То ще стане ясно. Продължавам да не и вярвам, даже заради каузата на Зарифе няма да помогне на Кочари. Пък и няма интерес Есме да се разведе. Хиджран играе собствената си игра- възможно е да се прави на съюзник и пред трите страни- Зарифе, Шериф и Кочари. Освен това не и повярвах, че и домъчня за Балъ- или поне не толкова, че да предаде Шериф.
Категорично не искам да свързват Хиджран и Гезеп, дано не тръгнат в тази посока. Даже да не е тя причината за историята с пистолета, тя не е искрена, работата и не е чиста. Видях и полуусмивчицака, когато излезе след като им даде телефона.
И хич не ми се иска да има предател в Кочари.
Въпреки че накрая на серията отново Шериф води по точки, за мен не е "празна" серия. Напротив, в емоционален план и като развитие на характерите се случиха важни неща. Есме и Адил все повече говорят и то по парещи въпроси. Есме "работи" с гнева на Адил. Не се справя напълно, но напредва. Тя и грам не се страхува от гнева му, напротив, изправя се срещу него и или с логика, или с чувство го овладява. Това е много важно.
"Мъникът" започва да прилича на баща си. Вече не прощава за всичко и на всеки. И правилно. Интересно е, че напомня да баща си когато отмъщава. Да, не го прави като него, прави го като типично Поколение Z- нестардартно и чрез AI.
Обаче беше интересно, че мястото, където бяха застанали, за да наблюдават и контролират отмъщението на Севджан, беше същото, откъдето Адил наблюдаваше веднъж. И жестовете и са като на баща и.
Есме става все повече майка, прекрасна е. И като грижа и любов, и като защита. Щеше да отнесе Мелина. Обаче оттам очаквам нов враг. Дали ще се обедини с Шериф или самостоятелно- тя се закани вече. Даже може след като занулят Шериф тя да стане основен враг- поне за известно време, преди да дойде третия син.
Много ми харесаха трите дами- голяма сила са. И Фадиме вече започва да приема Есме.
Оруч- е не мога да приема действията му. Знам, че защитава семейството си, но е подъл. Защо не се изрепчи на Адил, че той е подал оплакване преди да върне брат му? И щях да го цапардосам, като нагло каза на Есме, че някои истории не завършват щастливо, визирайки нейната с Адил. Знам, че мислеше и за своята, но беше мерзко.
Прокурорката ми е тъмна Индия. Не знам кого ще хареса, в главата и освен остър ум очевидно има доста бръмбари. Мисля, че малко прекалиха с оригиналността и, някак е не ми изглежда възможно такова поведение в точно такава институция. Не я приемам много тази героиня.
Фрагът много ми хареса. Семейството окончателно става семейство, още преди двама от тях да знаят за биологичната си връзка.
Очаквам истината за това да бъде поднесена по злобен и гаден начин- възможно е от Севджан. Иска ми се Есме да им каже, но ми се струва, че Севджан ще използва тази тайна. Или майка и, която ми е изключително черна. За разлика от Емине, която става все по-мила с Елени и се вижда как негодува от двете патици от семейството си.
Засега това се сещам да напиша, ако още нещо ми проблесне, пак ще се обадя.
Рейтингът е нормален, достатъчно висок, то не може само да се повишава. Пък и да не отпуска екипът.
Опънала съм чаршаф пак, леле!
Гледах серията и много ми хареса. Не съм имала илюзии, че толкова бързо ще се разрешат нещата с Шериф. Само дето си мислех, че нещо друго ще измисли, а то било свързано с оръжието. Няма въображение този злодей.
Чудя се и аз как разбра. Алекс е заподозряла предател в Кочари. Възможно е. Аз мисля и нещо друго- Хиджран. Не и вярвам. Не е достатъчно, че братовчедка и иска да отстрани Шериф. Според мен Хиджран играе на два фронта- и със Зарифе, и с Шериф- да му пратила някакъв сигнал преди да даде телефона на Адил. Тя продължава да има интерес към Адил, видя се в един момент, зарадва се, че Шериф няма да се разведе. Както преди 21 години с глупавата си глава мисли, че ако не е с Есме има шанс Адил да е с нея.
Та възможно е да се е договорила с Шериф- за някаква тайна дума, знак или дявол знае какъв сигнал. В този сериал правят паралели и умишлено повтарят в различен нюанс някои неща. Тайната дума е нещо такова. Възможно е да имат такава договорка с Шериф. Не знам, може пък и нещо друго. Чудя се Гьокхан дали би могъл да сигнализира, засега не се сещам как. И затова остава Хиджран. То ще стане ясно. Продължавам да не и вярвам, даже заради каузата на Зарифе няма да помогне на Кочари. Пък и няма интерес Есме да се разведе. Хиджран играе собствената си игра- възможно е да се прави на съюзник и пред трите страни- Зарифе, Шериф и Кочари. Освен това не и повярвах, че и домъчня за Балъ- или поне не толкова, че да предаде Шериф.
Категорично не искам да свързват Хиджран и Гезеп, дано не тръгнат в тази посока. Даже да не е тя причината за историята с пистолета, тя не е искрена, работата и не е чиста. Видях и полуусмивчицака, когато излезе след като им даде телефона.
И хич не ми се иска да има предател в Кочари.
Въпреки че накрая на серията отново Шериф води по точки, за мен не е "празна" серия. Напротив, в емоционален план и като развитие на характерите се случиха важни неща. Есме и Адил все повече говорят и то по парещи въпроси. Есме "работи" с гнева на Адил. Не се справя напълно, но напредва. Тя и грам не се страхува от гнева му, напротив, изправя се срещу него и или с логика, или с чувство го овладява. Това е много важно.
"Мъникът" започва да прилича на баща си. Вече не прощава за всичко и на всеки. И правилно. Интересно е, че напомня да баща си когато отмъщава. Да, не го прави като него, прави го като типично Поколение Z- нестардартно и чрез AI.
Обаче беше интересно, че мястото, където бяха застанали, за да наблюдават и контролират отмъщението на Севджан, беше същото, откъдето Адил наблюдаваше веднъж. И жестовете и са като на баща и.Есме става все повече майка, прекрасна е. И като грижа и любов, и като защита. Щеше да отнесе Мелина. Обаче оттам очаквам нов враг. Дали ще се обедини с Шериф или самостоятелно- тя се закани вече. Даже може след като занулят Шериф тя да стане основен враг- поне за известно време, преди да дойде третия син.
Много ми харесаха трите дами- голяма сила са. И Фадиме вече започва да приема Есме.
Оруч- е не мога да приема действията му. Знам, че защитава семейството си, но е подъл. Защо не се изрепчи на Адил, че той е подал оплакване преди да върне брат му? И щях да го цапардосам, като нагло каза на Есме, че някои истории не завършват щастливо, визирайки нейната с Адил. Знам, че мислеше и за своята, но беше мерзко.
Прокурорката ми е тъмна Индия. Не знам кого ще хареса, в главата и освен остър ум очевидно има доста бръмбари. Мисля, че малко прекалиха с оригиналността и, някак е не ми изглежда възможно такова поведение в точно такава институция. Не я приемам много тази героиня.
Фрагът много ми хареса. Семейството окончателно става семейство, още преди двама от тях да знаят за биологичната си връзка.
Очаквам истината за това да бъде поднесена по злобен и гаден начин- възможно е от Севджан. Иска ми се Есме да им каже, но ми се струва, че Севджан ще използва тази тайна. Или майка и, която ми е изключително черна. За разлика от Емине, която става все по-мила с Елени и се вижда как негодува от двете патици от семейството си.
Засега това се сещам да напиша, ако още нещо ми проблесне, пак ще се обадя.
Рейтингът е нормален, достатъчно висок, то не може само да се повишава. Пък и да не отпуска екипът.
Опънала съм чаршаф пак, леле!
Препоръчани теми