Когато си щастлив на работното място, трай си

Струва ми се, че си съвсем млада и неопитна.
Да, нещастните хора мразят щастливите или хайде усмихнати такива.
Ако си заобиколена от такива е хубаво да им влизаш в "тона" и да не се правиш на много щастлива, че да не ти накривят шапката.
И аз работя с вечно кисели и мрънкащи колеги - говорим си делово и с обичайните тъпи въпроси:.
"-Как си?
- Зле съм. А ти как си?
- Още по-зле съм!"
С такива хора такива разговори. И като се прибереш не мислиш вече за работата.
Работя в млад колектив. Аз съм една от най-възрастните там.
Е идея си нямаш какво мрънкане е от тези млади жени нямащи още дори 30.
Сърце не ми дава да им кажа, че животът тепърва ще ги очуква и това е само началото.

И аз съм го забелязала. При мен обикновено не е лично, просто хората имат кофти момент точно когато аз имам добър такъв.

Vili0101, изглеждаш ми млада и мисленето в посока настроение и подкрепа ми стои детинско.
Започвам от там, че дали си щастлива или нещастна в един работен колектив, като цяло, не интересува никого. В работна среда емоциите трябва да са обрани и да не се навират много на очи на останалите. Представи си хипотетично - ти чуруликаш, но не знаеш, че колегата ти например, току що е научил лоша диганоза за себе си или за близък. Или току що е разбрал, че се налага да бъде освободена от работа жена му, например.
Щастие и хубави емоции - при приятелките. В работата - обрана и професионална, това е.

Няма да се съглася с горното мнение. Да си положителен, усмихнат и щастлив не е непрофесионално. Непрофесионално е да обясняваш защо си такъв.
Отивам всеки ден с удоволствие на работа и си свирукам. Ведра съм, върша си работата, инициативна съм, не се скатавам, не ме мързи. Това е което дразни хората, а не усмивката и щастието. Колежките в един колектив са като гирлянда светещи лампички - те се държат една за друга и са свързани, но половината не работят, а някои светят по-силно от останалите.

Има и нещо друго – напоследък се налага един такъв изкуствен позитивизъм, привнесен от други култури, който трудно се прихваща на наша почва. Да не говорим и че много често граничи, та дори и преминава границата с лицемерието. Та нищо чудно, че се посреща с неприязън от околните.

А и не е много професионално непрекъснато да демонстрираш пред околните емоционалното си състояние – било то прекомерна радост, или лошо настроение. По-добре е човек да бъде по-сдържан.

Има нещо вярно в мисълта, че „щастието обича тишината“. Прекалено шумната демонстрация на „ах, колко съм щастлив/а“ навява съмнения за фалш и умишлена заблуда на околните, т.е. светва им червен сигнал. Или хората започват да се чудят: „Този/тази с какво ли се е напушил/а?“.

Наистина е изумително това с лицемерието и как усмивката се приема по нашите ширини, но това е друга тема.
За вълната от прекомерен позитивизъм съм съгласна.

Аз не живея в България и наистина правя разлика в отношението. Действително българина много често нарича това лицемерие и е много сърдит да види някой усмихнат. Основанието е обикновено, че се предпочита истина пред фалш, ама неговата истина не е моята и от там идва разминаването.
Ето, аз имам колежка, чиито мъж бе диагностициран с рак, а на нея и предстои тежка операция (това по повод как било неуместно да си щастлив, ако на друг му е тежко). Ами тази жена изплака доста сълзи с нас и всички бяхме много загрижени за нея и тя си споделяше мъката, НО тази жена не спря да се усмихва, да прави шеги и дори силно да се смее на някои шеги. Да, тя си имаше своите грижи, но не ходеше вечно унила и посърнала. Това е разликата в народопсихология и темперамент. За това не е много хубаво да отричаме неща, които не разбираме и да смятаме, че само нашето е правилно.

Личното ми мнение е че по-добре изкуствено щастлив и в добро настроение, отколкото естествено мрачен и свъсен. Аз лично не мога да вляза в тона на хората, които винаги са на 6, но не ми пречат. Пречат ми тези, които са груби, заядливи, злобни и все нещо им има.

Аз пък не съм съгласна с това,че дали си щастлив или нещастен не интересувало никого.
Хайде другите да приемам, че не ги интересува.
Трябва да интересува теб самия.
Ако аз не съм щастлива, удовлетворена на работата, а обратното никога няма да стоя там. Трябва да постави граница.
Но да запази отношенията на някакво добро, работно ниво.
Също така смятам, че колективът е много, много важен. И в лош такъв, натоварващ, неподкрепящ, тормозещ, мрънкащ и изцеждащ ме емоционално също няма да стоя.
Работя с над 60 човека. Учители, директори, друг персонал.
Настроенията са всеки ден различни, спрямо, който влезе в стаята.
Има и мрънкащи. Има и такива, които много ми споделят, които ме ползват за душевно кошче за отпадъци, много се оплакват.
Има много особени и много чешити.
Ведрите и усмихнатите са малко. Но те са много важни.
Някак правят баланса. Щото ако не са те, то ще сме във някаква вечна буря, вечно недоволство, а и работата с тях се върши по-леко и някак върви по-гладко.
Има всякакви. Това е "школовката на живота".  
Да ви кажа хич не ми е лесно понякога, обаче съм благодарна, защото на моя характер се оказа, че това е от полза.
Това ми помага да коригирам и озаптя много голямата си чувствителност.
Та, станах малко перде. Научих се с кой, как и какво може.
Според мен в един колектив всеки трябва да се чувства значим и ценен. Да се чувства добре и на мястото си.
Да, хубаво е емоцията малко да се притъпява. Много, много да не споделяш с този и онзи.
Доверие да нямаш на всеки и да си по-мълчалив и обран.
Изненадвам се, че това отношение идва от мъже, а не от жените в колектива.
Обикновено е обраното. Те се шегуват, по- отворени са, по-спокойни и са по-лесни за работа.
Няма лошо, че си ведра и положителна. Понякога хората се дразнят. Това също е нормално.
Аз винаги гледам да съм с разбиране и от помощ ако трябва за нещо.
С мрънкащите подходът ми е следния:влизам им в тона, съгласявам се с тях, позволявам им да си мрънкат, и те млъкват в един момент.
Аз съм и много съобразителна и винаги ги изслушвам. Не мога да кажа :"айде стига ми мрънка или нещо подобно".
Все го мисля, че човека може да има нужда от това. Обаче много рядко ми се отвръща със същото разбиране. И това съм го приела.
Приела съм ги каквото са, колкото и понякога са се възмущавам. Защото виждам сред не толкова добрите черти и положителните им качества.
Е, малко ми се качват на главата някои.
Въпросът е да не се натоварвам толкова много от тях.
Добре е да знаеш, че на някой човек може и да му усмихнеш деня. Хубаво е да има повече такива хора.
И аз не мога да възприема вечно положителния човек. Все ми изглежда някак неестествено.
Но пък ще го предпочета пред образа на "многострадалната Геновева".
Вечер като се прибера се чувствам понякога силно емоционално изцедена.
Но сред отрицателните емоции има и много положителни в работния ден.
И те са именно с онези ведрите и усмихнатите хора.  
Главното е, че ми е приятно с тези хора и не ми се налага толкова много да се насилвам, да си премислям поведението и да си стопирам емоциите.
Наложи ли ми се, няма да съм там.
Била съм в отровна работна среда.
И повече никога не бих позволила на никоя цена това да го преживявам всеки ден.
Ти трябва да се научиш да вирееш в тяхната среда. Някак малко да лавираш.
Отговаряш с една дума, приемаш оплакванията им, казваш им, че колко много са прави, колко много ги разбираш - те това искат.
Или с половин дума, сменяш темата.
Ще стане с времето.
Знаете ли каква огромна разлика има някой да дойде да ми се усмихне сред напрежението, да ти каже :"спокойно сега ще решим проблема", когато има такива в работния ден, с усмивка и спокойствие.
Ами то ти оправя деня.
Истината е, че станаха много мрънкачите.
И онези другите излиза, че едва ли не трябва да се съобразяват с тях, а не обратното.
Ми не трябва. Трябва да намериш начин, в който това толкова да не те товари.
Все такива ли са? Няма ли някой по-свежарка?

Мисля, че на авторката и е малко работата.
При по-сериозна ангажираност нямаше са и хрумне да анализира кой как възприема точно нейното добро настроение.

Авторката има някакви проблеми с мъжете – младите били лигльовци, по-зрелите – злобни, кисели и заядливи.
Надявам се в следващата ѝ тема да се изясни цялата картина.

Чудо.

Интересно, аз пък наблюдавам точно обратното. Като съм в добро настроение (често се случва), то става заразно. И на хората им е приятно с мен. Аз изпитвам същото, много ми е приятно да си общувам с усмихнати, позитивни и ведри хора. Прихващам от тяхната енергия.
Даже и не разбирам логиката на другото.

Не, няма такова нещо. Много подценяваш значението си за настроението на другите и значението си изобщо. Всъщност на света не му пука особено за твоето щастие, то си е твое, радвай му се. Ако някой започне да се дразни, не е защото ти желае злото, а вероятно защото си започнала твърде много да си навираш ведрината и еуфорията в очите на околните. Не са приятни хора мрънкащи, кисели и занимаващи света с нещастието си, но по-трудно е да се сетиш, че това важи и за хора пренавити, лигави и "позитивни". Изобщо тези неща се пазят за интимен и приятелски кръг. В работата, бъди убедена, никой не живее, за да ти разваля супер-дупер настроението, това е инфантилно мислене.

Това си е цяла компания сюнгери за енергия.
Не всички са така, има хора с много строги граници и просто трябва са се съобразиш с това.