Туба Бюйюкюстюн, "Запленяваща сърцето" и проектите преди и след това - тема 262

- служебни и не само. А като награда бях и на концерта на Тони Димитрова на 10.01 по случай рожденния й ден в НДК. Уникален концерт, уникална Тони. Заредени с прекрасни емоции се прибрахме по домовете си.

В малко градче в Колумбия, където къщите сякаш са направени от кал и надежда, живеело момче на име Елиан.
То било на осем години и откакто се научило да ходи, избягвало  да говори с хората.
Не бил срамежлив, нито непокорен.
Просто не можал да намери думи
достойни за хората.
С кучетата обаче общуването създавало
друга история.
Родителите му го гледали как играе с „Мастило“ - бездомно куче, което го следвало навсякъде. Детето шепнело в ухото му , и му казвало неща, които никой не разберал.
И най-странното:  кучето отговаряло
с жестове, погледи, къси и кратки излайвания.. Общували с свободно, по свой начин. Разбирали се удивително добре и това плашело хората от селото.
" - Той не казва и дума в училище, но с това куче изглежда сякаш чете лекции", - казала веднъж  учителката на родителите му.
Хората започнали да го наричат Детето - куче, понякога с нежност, понякога със  закачки.
Но той не изглеждал разстроен.
Вървял из града със своята малка с глутница: Мастило, Сводник, Хъни и едно куче ,което  нямало  име,  но имало счупен крак.
Всичко се променило за една сутрин.
Група държавни работници дошли в града, за да направят преброяване и да открият случаи на „специални деца. ” Забелязали Елиан.
"  Детето има нужда от интервенция"  -  заявил психологът.
"  - Може да е аутизъм, може и друго, но трябва да го вземем и да се погрижим за него."
Родителите му, смирени, но мъдри, отказали:
" - Той не е болен! Чува само неща, които вие момчета не чувате." - защитила го майката.
Властите настояли и тогава се намесил
Дон Иларио - народният пастор който бил 70-годишен мъж, с повече побеляла коса, отколкото вяра, но със сърце, което знаело
как да различава святото от ежедневието.
" - Нека говоря с него" - предложил той.
Седнал до Елиан и продължение на доста време нищо не казал. Просто гледал.
Изведнъж извадил сух хляб от джоба си
и го счупил на две.
" -Елиан, знаеш ли, че Сан Роке говорил с кучета?" - попитал той детето
"- Казвали, че е луд. Но кучетата го следвали
из цяла Италия. Човека дори излекувал раните си, когато никой друг не се приближавал до него.  Мислиш ли, че е бил луд или е бил избран , защото е специален, различен?"
" -  Избран" прошепнал Елиан, за първи
път на глас на някой, който не е бил част от глутницата му.
Дон Хилари мъдро се  усмихнал:
"- А може би и ти си точно такъв! Като него."
От този ден нататък пасторът станал негов съучастник. Завел го на църквата -
не за да се моли, а за да му чете книги за светци, животни, странни деца, които били специални. Той го научил, че чувствителността не е слабост, а дарба и богатство.
Хората започнали  да го виждат различен.
Годините минали.
Елиан пораснал, завършил като  ветеринарен лекар благодарение на стипендия,  с която самият дон Иларио го подкрепил.  
Получи с писма и молби да  ръководи приют
за животни в Кали днес.
Първата му татуировка бил  силуетът на  кучето Мастило.
Втората татуировка  било надпис който направил на ръката си със присъдата
на своя живот :
"Понякога тези, които говорят най-малко,
са тези, които слушат най-много. "
/ от мрежата /