Животът днес тече бързо. Толкова бързо, че рядко спираме, за да го погледнем отвън. Личният и професионалният ни свят са изпълнени с процеси, правила и задължения, които следваме почти автоматично. Приели сме за нормално да бъдем постоянно заети.
Но нека за момент спрем и пресметнем.
Един средностатистически човек живее около 70 години. Първите 10 от тях не помни. Около 22 години прекарва в сън. Приблизително 13 години отиват в работа. Още 15 години се разтварят в ежедневни дейности – хранене, хигиена, придвижване, гледане на телевизия, чакане.
Сметката е проста: над 60 години от живота ни са предварително заети.
И тогава идва въпросът, който рядко си позволяваме да зададем: колко време ни остава за самия живот? За размисъл, за търсене на смисъл, за въпросите, които не могат да бъдат отметнати в списък със задачи.
Свободното време не е празно време. То е пространството, в което човек става личност, а не функция. Без него животът се превръща в изпълнение на роли – работещ, потребител, изпълнител на задължения – но не и в осъзнато съществуване.
И тук проблемът не е само личен. Той е системен.
Съвременните институции често работят бавно, тромаво и усложнено. Правила се натрупват върху правила, закони върху закони, без да се пита дали първоначалната логика все още служи на човека. Вместо да освобождават време, системите го поглъщат. Вместо да улесняват живота, те го запълват с формалности.
Защо не се използва експертният ресурс – учени, професори, специалисти – за да се преразгледат тези процеси? Защо рядко се пита не какво още да добавим, а какво можем да опростим? Всяка спестена процедура е спечелено човешко време. А времето е единственият ресурс, който не може да бъде възстановен.
Това не е обвинение. Не е протест. Не е заповед.
Това е покана.
Покана да се замислим дали искаме животът ни да продължи да бъде запълнен, или искаме да бъде преживян. Дали ще приемем заетостта за съдба, или ще започнем да търсим смисъл отвъд нея.
Защото времето не се губи само когато бездействаме.
То се губи и когато живеем по инерция.
Когато приемаме сложното за неизбежно и заетостта за смисъл.
Най-голямата илюзия на съвременния човек е, че няма избор.
А всъщност изборът започва в мига, в който спрем да питаме „как да смогна“
и започнем да питаме „защо живея така“.
Животът не е списък със задължения, които трябва да бъдат отметнати.
Той не е чакане между две крайни дати.
Той е времето, в което мислим, осъзнаваме и избираме.
И ако не си върнем това време –
няма значение колко години ще живеем.
Защото най-страшното не е да нямаме време.
Най-страшното е да разберем твърде късно,
че сме били заети…
вместо да бъдем живи.
Но нека за момент спрем и пресметнем.
Един средностатистически човек живее около 70 години. Първите 10 от тях не помни. Около 22 години прекарва в сън. Приблизително 13 години отиват в работа. Още 15 години се разтварят в ежедневни дейности – хранене, хигиена, придвижване, гледане на телевизия, чакане.
Сметката е проста: над 60 години от живота ни са предварително заети.
И тогава идва въпросът, който рядко си позволяваме да зададем: колко време ни остава за самия живот? За размисъл, за търсене на смисъл, за въпросите, които не могат да бъдат отметнати в списък със задачи.
Свободното време не е празно време. То е пространството, в което човек става личност, а не функция. Без него животът се превръща в изпълнение на роли – работещ, потребител, изпълнител на задължения – но не и в осъзнато съществуване.
И тук проблемът не е само личен. Той е системен.
Съвременните институции често работят бавно, тромаво и усложнено. Правила се натрупват върху правила, закони върху закони, без да се пита дали първоначалната логика все още служи на човека. Вместо да освобождават време, системите го поглъщат. Вместо да улесняват живота, те го запълват с формалности.
Защо не се използва експертният ресурс – учени, професори, специалисти – за да се преразгледат тези процеси? Защо рядко се пита не какво още да добавим, а какво можем да опростим? Всяка спестена процедура е спечелено човешко време. А времето е единственият ресурс, който не може да бъде възстановен.
Това не е обвинение. Не е протест. Не е заповед.
Това е покана.
Покана да се замислим дали искаме животът ни да продължи да бъде запълнен, или искаме да бъде преживян. Дали ще приемем заетостта за съдба, или ще започнем да търсим смисъл отвъд нея.
Защото времето не се губи само когато бездействаме.
То се губи и когато живеем по инерция.
Когато приемаме сложното за неизбежно и заетостта за смисъл.
Най-голямата илюзия на съвременния човек е, че няма избор.
А всъщност изборът започва в мига, в който спрем да питаме „как да смогна“
и започнем да питаме „защо живея така“.
Животът не е списък със задължения, които трябва да бъдат отметнати.
Той не е чакане между две крайни дати.
Той е времето, в което мислим, осъзнаваме и избираме.
И ако не си върнем това време –
няма значение колко години ще живеем.
Защото най-страшното не е да нямаме време.
Най-страшното е да разберем твърде късно,
че сме били заети…
вместо да бъдем живи.
Мъка, мъка и накрая това....
