САЩ нападна Венецуела

Защото в едната държава трябва първо да се изгради инфраструктура, която струва поне 100 милиарда, а в другата - не.
И защото в едната държава вече има предистория в това отношение, а в другата - не.

А и сигурно ще трябва да пратят частна армия да им охранява инвестициите.

Има ли нефт – лесно ще се изгради инфраструктура. Знаете ли,че Лукойл-Бургас още от 90-те години изхвърли и предаде за скраб цялата си съветска техника и я замени с американска,немска,швейцарска?

Не съм сигурна. Ако се опитваш да се правиш на морален, поне показваш, че моралът има някакво значение.

Тръмпакът заяви, че международното право не го интересува,.защото той работа според собствения си морал. В такъв случай каква е стойността на този морал?
Чудно ми е и друго. На какво отгоре бай Данчо нарича петрола на Венецуела "американски". Това не е американска територия. Това е като да отидеш в чужд дом, да си харесаш най-скъпарския телевизор, да го вземеш и да кажеш, че е твой

Много е лесно, да. Да се харчат чужди пари. Значи едни поне 100 милиарда инвестиции трябва да се направят, ще отнеме време, и не се знае дали пак няма да се смени режима след някоя и друга година и фирмите пак да се изгонят без да са си възвърнали вложеното. Тръмп защо не похарчи от собствените си крипто пари да инвестира във Венецуела и да изгради инфраструктурата щом е толкова лесно и сигурно? Колко милиарда спечели той от корупция и крипто сделки. Защо иска фирмите да похарчат от собствените си пари и да поемат риска вместо него? Те не са глупави. Те са забогатели, защото знаят как да печелят пари. И виждат, че тук няма пари за печелене, защото рискът е прекалено голям. Тръмп се държи все едно ще живее още 50 години и ще е президент на САЩ. Милиардерите обаче знаят по-добре.

Както винаги изопачаваш думите на Тръмп. Той каза:"Нямам нужда от международно право. Властта ми се ограничава само от собствения ми морал,от моя ум."

Важно уточнение. Не съществува един морал,а най-различни морали. За Тръмп като републиканец е морално да е патриот и защитава интересите и ценностите на САЩ така,както той ги разбира. За демократите е морално да неглижират патриотизма и да следват "либералните" си интереси и ценности.

Със сигурност Тръмп ще намери компании,които да инвестират във венецуелския нефт,който впрочем е американски...

Много е рано за инвестиции. В Ирак едва ли са инвестирали една седмица след началото на военната операция, която освен всичко друго беше консенсусна. Тук Тръмп просто отвлече един диктатор защото има достъп до най-мощната армия в света. Не
се знае ще има ли смяна на режима, не се знае колко ще устиска самия Тръмп. Въобще като цяло Тръмп е много рисков и създава огромна несигурност за бизнеса. За това на сериозните компании, които печелят от нещо различно от спекула не им до игричките на Тръмп. Инвестиция в добив на на петрол би имала смисъл в една по- стабилна и предвидима среда, сега е много неясно како ще се случи.

Какъв републиканец е Тръмп. Та до неотдавна той беше демократ, пръв приятел с Клинтън.

Какво ще стане, ако всеки се ограничава само от собствения си морал? Хаос, анархия, беззаконие.
Законите са общи правила, които сме се съгласили да спазваме, за да има ред и сигурност и обществото да се развива.
Те важат и за Тръмп, независимо дали му харесват или не. Ако не му харесват, да ги промени по надлежния и законен ред, а дотогава е длъжен да ги спазва.

Продажният Върховен Съд досега му свири по свирката, но Конгресът започва да му се опъва.

Венецуелският нефт не е американски, а венецуелски.

Да се разчита на морала на Тръмп е доста рисково начинание.Такъв просто няма.И за ума му е спорно също.

Настаниха се всякакви петролни компании – това си е световна практика. Държавата дава концесии и петролните компании се борят да ги спечелят. След това компаниите инвестират собствени средства и поемат задължението да се занимават с добива на нефт, а държавата взима договорен дял от приходите или печалбата от продажбата на нефта, без да поема основния инвестиционен и оперативен риск. Всичко това става чрез договаряне и договори. Не може хем едната страна да спазва договора, хем да „краде“. В този смисъл национализацията на Чавес си е чиста кражба на активи.
Сега за разликата с Венецуела. Във Венецуела нефтът е концентриран основно в два района. Единият е около езерото Маракаибо, там залежите са открити още през 20-те години на XX век и оттогава се експлоатират. Благодарение на тези залежи Венецуела се превръща от бедна селскостопанска страна в една от най-богатите държави в региона. Към днешна дата обаче тези залежи са в голяма степен изчерпани.
Другите огромни залежи са в района на река Ориноко (Orinoco Oil Belt). Те са известни още от 30-те години, но за разлика от нефта в района на Маракаибо, тук нефтът е свръхтежък и изключително вискозен. Консистенцията му е между мед и битум. В продължение на десетилетия практически не се правят реални опити за промишлен добив, тъй като при тогавашните технологии и цени на петрола това е икономически и технически нерентабилно. Едва през 80-те години започват първите по-сериозни, но все още ограничени по мащаб проекти, насочени към експериментален и пилотен добив и към разработване на технологии за извличане и подобряване на този свръхтежък нефт. С две думи не тече като онзи в Ирак и не става просто да го изпомпваш с класическите сонди, които всички са виждали, тези с „клатушкащата се кобилица“. В Ориноко добивът представлява цял промишлен комплекс със сложни технологии за извличане.
За разлика от сондажа в Ирак, където е нужна първоначална инвестиция за сондиране и инсталиране на помпата, а след това сравнително ниски оперативни разходи и ограничен брой персонал, във Венецуела е необходима много по-голяма първоначална инвестиция. Освен това, за да работи системата, се изискват постоянни високи капитални и оперативни разходи, както и добре обучени специалисти, които да управляват целия процес.
За да извадиш тази гъста маса изпод земята, в зависимост от конкретното находище, се използват методи като инжектиране на разредители (нафта, кондензат, синтетични разтворители) или термични методи (пара), с цел да се намали вискозитета на нефта и да стане възможно той да тече към повърхността и по тръбопроводите. Дори след извличането му обаче това все още не е нефт, който можеш директно да продадеш на азара. Суровината трябва да бъде транспортирана до т.нар. ъпгрейдери и миксери, които по същество са специализирани инсталации, подобни на малки рафинерии. Там свръхтежкият нефт се обработва /ъпгрейдва се/  намалява се съдържанието на сяра и въглерод, извършва се химическа преработка и се получава продукт, който вече е годен за транспортиране с танкери и за последващо рафиниране.
След като вече си го обработил и натоварил на танкер, трябва да намериш рафинерия, която изобщо може да го преработва. Най-много такива рафинерии – пригодени за тежък, кисел (високосерен) нефт има в САЩ, основно по крайбрежието на Мексиканския залив. В Европа почти няма такива рафинерии. Малко са и в Китай и Индия.
Всички тези операции сложният добив, разреждането, транспортът, upgrading-ът, ограничените пазари, вдигат себестойността на венецуелския нефт до порядъка на 30–45 долара за барел при нормално функционираща индустрия. След десетилетия разруха, корупция, недостиг на инвестиции и загуба на квалифициран персонал тази себестойност вероятно е още по-висока. Това е в рязък контраст с иракския нефт, при който себестойността е около 5–10 долара за барел и със саудитския, където тя е приблизително 3–8 долара за барел.
И за финал, с всичко това на масата и перспективата за спад на глобалното търсене, никоя петролна компания не е толкова безразсъдна, че да се опита да „открадне“ венецуелския нефт слагайки си таралеж в гащите.

Факт е, че венецуелският нефт от Ориноко е свръхтежък, скъп за добив и изисква сложна инфраструктура. Но от това не следва,че никой не го иска, а следва само, че не всеки може да си го позволи. САЩ десетилетия наред внасяха венецуелски тежък нефт именно защото имат рафинерии, пригодени точно за такъв тип суровина по Мексиканския залив. Тоест ресурсът е труден, но стратегически ценен. Второ ще кажа, че национализацията не е кражба по дефиниция. Това е политическа оценка, не факт. Десетки държави са национализирали природни ресурси от Саудитска Арабия до Мексико и Норвегия. В международното право ключовият въпрос е компенсацията, не това дали една държава има право да си вземе стратегическия сектор под контрол. Може да не харесваш Чавес, но това не прави автоматично всяка национализация кражба, ами не е. Трето, ти свеждаш мотивацията на САЩ само до евтин и лесен нефт. Това е грешка. Геополитиката никога не се върти само около себестойността на барела. Венецуела е държава с огромни ресурси, антиамериканско ръководство, близки отношения с Русия, Китай и Иран и стратегическо положение в Латинска Америка регион, в който САЩ традиционно не търпят непослушни режими. Това е достатъчен мотив за намеса, дори без да броим петрола.
И накрая ще добавя фактът, че даден ресурс когато е труден и скъп за добив, не отменя желанието да се контролира. Колкото по-ограничен и сложен е ресурса, толкова по-важен става въпросът кой го притежава.
Така че аргументът никой не би искал да го краде, защото е труден за добив е логически слаб. Същите компании и държави, които инвестират милиарди в шистов добив, дълбоководни платформи и арктически проекти, със сигурност не се плашат от вискозитета на венецуелския нефт! Плашат се само от правителства, които не им играят по правилата.

Разбирам какво казваш за стратегическата стойност, но в моя пост разглеждам комерсиалното мислене на бизнеса, което не е задължително да съвпада с геополитическите интереси на държавата.
Компаниите гледат на Венецуелския нефт от гледна точка на рентабилност и управляем риск. Държавата може да има мотив да контролира ресурса за стратегически цели, да се противопоставя на други държави или да демонстрира влияние. Компаниите обаче инвестират само когато могат да предвидят печалба. Затова бизнесът на практика се дърпа, дори ако ресурсът е ценен стратегически.
Роснефт и китайската CNPC са държавни и трябваше да се подчиняват на държавата независимо от рентабилността на проектите. Всъщност те там не бяха с някакви дългосрочни планове, а за да помагат на Венецуела да връща с петрол дълговете, които е натрупала към Китай и Русия.

А Мадуро какво правеше с добития петрол, имаше ли за държавата, за народа?

При Мадуро вече нямаше откъде.
Чавес беше този, който оплеска нещата и при това в години на рекордно високи цени на петрола. Вместо да инвестира в поддръжка, технологии и диверсификация, той раздаваше петродоларите наляво и надясно под формата на социални програми, политическа лоялност и геополитически жестове. Това купи популярност, но унищожи капацитета на държавата да произвежда.
На Чавес по-простите венецуелци му държат по домовете си портрета като някаква икона, а мадуро го мислят за некадърник, който е опропастил хубавата система. Истината е, че дори Чавес да беше останал жив, резултатът щеше да е същият.
Чавес построи мит. Мадуро просто наследи сметката.