Съпруга ми не желае още едно дете

Малко хора се навиват при свои деца да вземат половинка с деца,че да не делят после децата им с тях. Камо ли да осиновят и то с цялото чакане, проучване,доказване, посещения от социалните, следене под лупа и изстрел на сляпо какво дете ще им дадат по отношение на здраве, психика, генетика и т.н.
Пак се чудя как изобщо на авторката ѝ е хрумнало да предложи осиновяване на човек, който си има 2 деца и не иска да има повече.

Е, как какво, нейното желание, упоритост и сигурността, че всичко постига. Но ударила на камък и сега драма, и мъжът лош.

Е, жената нека си каже желанието – то не е лошо и срамно.

Познавам едно семейство, което има едно свое биологично и едно осиновено дете с повече от 10 години разлика между тях. Осиновеното дете е по-малкото. Семейството никога не си е делило децата. Децата вече са зрели хора, със свои семейства. Бащата вече почина, но не млад. Дочака и внук.

Имаме и познати, които имат осиновена дъщеря, няколко години след това им се ражда и собствена. Също никога не са си делили децата откъм грижи и внимание и вече са зрели хора, със свои семейства. Родителите също дочакаха внуци.

И още едно познато семейство – имат едно осиновено дете, защото нямат собствено. Няколко години след осиновяването взеха и своята малолетна тогава племенница в дома си, защото майка й починала млада, бащата не изявявал желание да я гледа – родителите били разведени, и така ги отгледаха двете деца заедно – роднинското и осиновеното. Вече са над 30-годишни.

Но трябва да е съвместно желание и на двамата родители. В разказаните случаи семействата са стабилни, с добър подход към децата. Справиха се.

Не е невъзможно.

При желание няма невъзможни неща.
При нежелание, рядко стават възможни.

Не мисли емоционално, мисли рационално. Аз сега съм в цялата вихрушка с едно на почти 5г и половина и едно на почти 2г. Второто просто ни спира батериите, а сме още в 30-те си с мъжа ми. Рев, крещене, инат, все още не спи напълно спокойно. Преди това зъби, колики. Сега с почването на ясла - боледуване, което ни минава всички, понякога по няколко пъти. И честно казано сега ми е в пъти по-тегаво и изтормозващо да търча след детето, психически съм на ръба с постоянно обикаляне по прегледи, лекари, лекарства, да се чудим все като станем дали няма да сме с някой нов вирус в нас….
Тепърва се почва всичкото с училища, допълнителни занимания, търчане и водене по уроци, спорт (това вече го има с голямото).  Този ритъм е изключително натоварващ, едно е на 30-35, друго след 10+ години пак. Разбирам го напълно мъжа ви, че не желае да преминава за пореден път през всичките тези преживявания и вече желае да забави темпо.

А помислете и като това дете стане на възраст за собствено семейство. Или няма да може да разчита на вас и за 1 час, или може въобще да не доживеете да видите внуци от това дете, или ще се налага да гледа възрастни родители + собствени деца. Хубаво е да имаме желания, но когато засягат нечий друг живот е добре да се погледнат нещата и от другата гледна точка.

И аз като повечето тук смятам, че мъжа ви е напълно прав. Не е разумно да се правят деца на тази възраст във вашата ситуация.
Имам познати 20+ годишни с родители 70+ и ще опитам накратко да опиша различните периоди от живота:

В бебешкия период на 50 се скъсваш от нерви - колики, памперси, зъби, безсънни нощи, следродилна депресия, ревове, прохождане, адаптация в ясла, кризата на "лошите" 3 години...

На 55-60 се налага да имаш безгранична енергия да караш ролери/скейт/колело в парка, да строиш лего, да направиш снежен човек, да измайсториш шейна от дъски и да тичаш в снега, дърпайки детето в шейната, да търчиш като такси по разни занимания/спорт/танци/друго, да си припомниш таблицата за умножение...

На 65 тийнейджъра го е срам от родителите си, които не могат да се мерят нито по външен вид, нито като манталитет с 45 годишните "готини" майки на съучениците, които го питат "това баба ти ли е". И да, гадно звучи, но факт е че повечето деца са изключително жестоки, първични и повърхностни. Особени тийнейджъри, гонещи разни моди и течения и искащи да се впишат и да бъдат "вървежни", "готини" и т.н.

На 65 обикновено хората се пенсионират и доходите им спадат, малко хора са в достатъчно добро здраве, за да продължат да работят усилено и малко хора имат достатъчно добри пасивни доходи. Предстои бал, кандидатстване, разходи... а на 70 с пенсия да издържаш студент в друг град на квартира ми се вижда непосилно за средностатистическия българин, и дори студента да поработва за джобни в повечето случаи не е напълно самостоятелен и не може да покрива всичките си разходи.

На 75 детето вече не е дете, а стяга сватба и иска да изтегли кредит и да се задоми, и има нужда от една последна "финансова инжекция" от родителите си... но няма как да разчита на помощ. Защото реалността е че на тази възраст на много родители се налага те да разчитат на децата си и финансово, и за помощ в ежедневието.

На 80 когато се появят внуците младото семейство няма и един час почивка, няма близък, на когото да разчита да ги отмени за кратко, заради вече влошеното здраве, затруднения в паметта и подвижността и т.н... ако въобще доживеете до внуците.

Порастналите по-големи деца пък (т.е. брат/сестра, но с 15-20 години разлика) отдавна са на друга вълна, отгледали собствените си семейства. Никога не сте били близки с тях, вие сте от две различни поколения и никога не сте имали пресечна точка в етапите на живота. Братовчедите също не са близки - едните тийн/студенти, другите бебета.

Този живот ми изглежда тъжен и труден. Казвам го като страничен наблюдател, защото това си е съвсем реално описание на живота на реални хора около мен.

Май нито един плюс не мога да се сетя в подкрепа на късното създаване на деца (45+).

Направо е обречено на доживотно нещастие детето на родители 45+.

Не е обречено.

Обречени са насила родените деца.
Тези, правени с любов и желание им личи. И от родители на 50.

Проблемът не е във възрастта на жената, а в това, че мъжът й не иска още едно дете.
А това как ви хрумна:
Познавам достатъчно деца с възрастни родители и нито едно не е срамувало от възрастта им. Напротив даже се гордеят. Обикновено по-възрастните родители са по-напреднали в кариерата, с по-голям житейски опит. Да, досадно им е, като някой каже "бабата ти, дядо ти" да обясняват за фертилната възраст и бързо-бързо спират да го правят (още в детската градина).
А външният вид на родителите (в сравнение с други родители) може би има значение за някои кифли и кифльовци.

Независимо от възрастта на родителите си, децата се срамуват от тях по съвсем различни причини. А добре възпитаните деца изобщо не се срамуват от родителите си, защото са разбрали, че и родителят е човек със своите положителни и не толкова положителни черти.

Личи им, да. Ама вече родителите не им са сред живите и много страдат от това. Средната продължителност на живота в България е около 75 години. Имам познати дето мъжът стана за първи път родител на 49 години и после на 51 години второ дете. Едвам издържа 2 деца с малка разлика. От нерви предпочиташе на работа повече да стои, защото повечето му авери са с пораснали деца и всеки беше на различна вълна. Като децата станаха на по 26 и 28 години съответно баща им почина от инфаркт, въпреки че беше поддържан мъж. Много тежко го изживяват все още. Нека говорим реалистично каква е картината. Колко и да се "обичаме" кой ще се навие на дете на близо 50 години?

Те и някои млади мъже трудно издържат да са около децата си и седят на работа или излизат сприятели да пият. Това точно не зависи от възрастта.
Други са проблемите на авторката, най-вече нейни и е хубаво да потърси начин да си ги реши. Но няма да стане с имането на бебе. А по отношение на осиновяването, говори страшни клишета и според мен изобщо не се е замисляла сериозно и задълбочено.

Преобладават младите хора, които се развеждат с обяснение, че не им издържат нервите да се справят със семейство и деца и хукват по чуждо.
Късните родители обикновено не го правят, заради външни фактори тип "време ми е", "нашите искат внуци", "приятелите ни и те така правят" и т.н. а пък случайно забременяване клони към 0. Обикновено късните деца са много по-осмислени, желани, обгрижвани и финансово осигурени.
Ако обаче са желани от двамата си родители.
И определено не са толкова енергоемки, отново когато са желани и обмислени.
Това със срама е само в очите на разни хора с предразсъдъци, които обичат да подшушват на техния Петкнчо, че родителите на Иванчо са стари. Всъщност децата виждат като стари всички, дори 20-годишните. При добро възпитание на Иванчо не му пука, защото той знае какви са родителите му и бързо се усеща, че не е добре да общува с Петканчин, понеже не е най-добрата среда за него.
Иначе доста деца остават сираци и при млади родители. Ред за Оня свят няма. Пък и при родител на 75 това означава дете над 20, което определено е възрастен човек. И на 20, и на 50 да загубиш родител все боли. Ако си на 50 нима ти е по-малко тежко!?
Големи клишета, голямо чудо.

Брат на баба ми, стар ерген, се ожени на 52 и тогава му се роди дете. Всички жалееха по това как детето ще расте без баща, а младата му съпруга почина, когато дъщеря му беше в гимназията. Той наскоро стана на 94 и вече има почти пълнолетен внук. Никой не може да предвиди съдбата на хората. По-вероятно е мъжете да живеят по-кратко, по-възрастния да си отиде пръв, като правиш деца след определена възраст да има риск да не ги доотгледаш, но познаваме и много други варианти. И 45 не е 75, човек има още 30-40 години пред себе си, принципно.

О, божееее.... Какви са тези математики!
Дете, родено от родител на 52 има всички шансове да го загуби, когато е на 40+, ако ... Ако... Какво смятаме и пресмятаме ние!
Но това няма общо в темата. Не твърдим, че ако жената роди трето дете на 45, няма да има сили, желание и пари да го отгледат заедно. Тук идеята е, че тя го иска, а мъжът й не.
Този въпрос може да стои и пред 20-годишни, и пред 25-годишни. Притеснителното не е, че няма да успеят да го отгледат, а че в двойката има голямо разминаване, което може да я съсипе.

Именно. Просто темата тръгна в тази посока и исках да отбележа, че хора умират на всякаква възраст, разболяват се на всякаква възраст, а пък някои са във форма и до 100. Това изобщо е излишно да се коментира. Тук мъжът не иска дете и точка. Разбираемо, авторката няма да ражда и гледа сама, трябва да се погрижи да го преодолее.