Ама близък, далечен, случаен, съсед - тичах напред-назад като луда. Давала съм си последните пари назаем, учила съм по цяла нощ, защото през деня съм се занимавала с чужди ангажименти, висяла съм по автогари да пращам и посрещам пратки по шофьорите, а колко страници с упътвания за употреба на уреди съм превела безплатно - не искам да си спомням. Започнах да се усещам в един момент, защото бях на ръба да изпуша, а и разни събития с "добри приятелки" ми показаха, че май-май се раздавам напразно. Отне ми известно време да се науча да отказвам категорично, но веднъж усетила свободата да се разпореждам със собствените си време и финанси, вече нямаше връщане назад
С годините се научих да отсявам истинската нужда от използвачеството. С появата на мъжа ми и децата приоритетите ми съвсем се пренаредиха. В момента няма сила, която да ме принуди да направя нещо, което не искам. Както и не се сърдя, когато на мен ми откажат нещо. Това са съвсем нормални неща. Но и доста отдавна не ми се е случвало някой да ми влиза нетактично в пространството.