Моето време, моите ангажименти, моите финанси

В много ранната си младост, до към 25 годишна бях като линейка - кой каквото поиска, веднага, сега Ама близък, далечен, случаен, съсед - тичах напред-назад като луда. Давала съм си последните пари назаем, учила съм по цяла нощ, защото през деня съм се занимавала с чужди ангажименти, висяла съм по автогари да пращам и посрещам пратки по шофьорите, а колко страници с упътвания за употреба на уреди съм превела безплатно - не искам да си спомням.   

Започнах да се усещам в един момент, защото бях на ръба да изпуша, а и разни събития с "добри приятелки" ми показаха, че май-май се раздавам напразно. Отне ми известно време да се науча да отказвам категорично, но веднъж усетила свободата да се разпореждам със собствените си време и финанси, вече нямаше връщане назад С годините се научих да отсявам истинската нужда от използвачеството. С появата на мъжа ми и децата приоритетите ми съвсем се пренаредиха. В момента няма сила, която да ме принуди да направя нещо, което не искам. Както и не се сърдя, когато на мен ми откажат нещо. Това са съвсем нормални неща. Но и доста отдавна не ми се е случвало някой да ми влиза нетактично в пространството.

Преди ми се е случвало и точно заради това прекратих повечето контакти.Едно е да имаш нужда от помощ,защото животът постоянно те изненадва,друго е когато искаш,за да се улесниш.Който прави разлика между двете неща,разбира.Например:имах приятелка,която постоянно искаше някой друг да изхвърля боклука,защото тя все не се чувствала добре,но да отиде в кафенето за клюки не се чувстваше зле.Разчиташе на снаха й да дундурка сина й,да върти домакинството,тя го правеше в началото,но после видя,че е сама във всичко и когато спря,се наслушах каква егоистка е,лека жена,проста чистачка със никаква заплатка,дружала с леки жени.Аз познавам снаха й,не е такава за каквато я представя и спрях да общувам с нея.Първо:не понасям клюки и интриги.Второ:тръгна да ми пробутва нейният син,който не е лошо момче,но на моменти има много инфантилно поведение,аз съм обвързана,а после да съм й била взела боклука на излизане(идвала съм на гости за по кафе).Други си позволяват да ме разпитват ние с мъжа ми защо нямаме деца,ама щастливи ли сме.Били сме странна двойка,защото през почивните дни си седим вкъщи и гледаме филми.Лятото ходим на почивка за седмица.Спокойно ни е един с друг,оттам е щастието.Да не казвам голяма дума,дано успеем да се запазим в сегашното си положение.Трети пък са отишли в друга крайност,започнаха да ми налагат как трябвало да се молим и благодарим на Вселената,да визуализиране и нещата щяли да се подредят.Ако имаме трудности,ние сме си били виновни.Ако бяхме направили така по онова време,щяло да бъде друго сега.Почти не останаха нормални хора,с които да ти е приятно да поговориш и да отидете на разходка в планината,на театър,на кино от време на време или на някоя тренировка,някоя уикендова екскурзия,която не е задължително да включва лукс.Бягайте далече от такива,но продължавайте да търсите и да подбирате.Не се знае кого и къде можем да срещнем.

Правя такива услуги само за децата, като специално с дъщерята са напълно реципрочни - и тя ми върши разни работи. Брат ми е абсолютна душичка и прави твърде много неща за мен.
През останалото време аз и само аз съм си шеф. В свободното ми време мога да се размазвам от леглото на дивана цял ден, ако желая.

Изпълнявам поръчки - да купя някакво лекарство от странство. Винаги с охота изпълнявам такива задачи. Странно или не, друго не ми искат. Ясно, че не става дума за децата ми - на тях изпълнявам всякакви поръчки, като килимче се постилам, дето се вика.

Мъжът ми обаче е по услугите. Прави всякакви услуги, той е над нещата и не му тежи изобщо. Ако обаче този му алтруизъм започне да отнема сериозно от моето време с него, започвам да протестирам, разбираемо.

Не ми се случва и не ми се е случвало преди. Винаги са любезни хората към мен и аз към тях. Но виж ми се е случвало, роднини на мъжът ми и техни приятелки да си мислят, че аз трябва да правя безвъзмездно всичко за тях и да не искам нищо в замяна, с обяснението че така правело "семейството".

В младостта ми бях в услуга на всички, благодарност нулева, сега вече не. Само в рамките на семейството взаимно си правим услуги и разчитаме един на друг. Изобщо не ми е проблем да отказвам.