Здравейте, пиша това, не за да получа мнения(защото знам, че масово ще бъдат негативни), а по-скоро да разбера дали има хора, които са изпитвали и минали през това, което аз преминавам. Ще се опитам да го обясня правилно, че да мога да бъда разбрана..
Преди 5 години, когато влязох в сериозна връзка за първи път изпитах някакъв силен стрес, който се разви тежко. От силното главоболие и напрежение, прочетох в интернет, че може да е породено от "психично разстройство", при което аз се изплаших много и го приех, все едно че аз съм психично болна. Тогава стигнах до психиатър, който ми изписа антидепресанти, които пия и до днес. Бях нещастна във връзката си и то заради това, което ми се случва. Бях се затворила в себе си. Спомням си, че тогава обвиних тогавашния ми приятел за това нещо и се разделихме. Чувствах се добре след раздялата, някакси свободна и щастлива. След това започнах нова връзка(2 годишна), при което се случи абсолютно същото. Искам да отблежа, че товага отново посетих психиатър, ходих 3 пъти и на терапевт, но споменавах, че ме е страх от това, че съм луда или че полудявам. Аз отново бях скиптична към тогавашната ми връзка, момчето което беше до мен ми помагаше доста, не ме е остявял, идваше с мен на лекар и беше интелигентен, но като че ли като се замисля аз забравям да отстоявам себе си, когато съм във връзка и намирам някакъв негатив в нея. Разделих се и с него. Преди 6 месеца влязох в нова връзка, при която аз към това момче имах симпатии известно време. В първия месец всичко беше наред, тогава мислех, че най-накрая съм открила човека, който е за мен и ще бъдем заедно до края. Заживяхме бързо заедно. Бях много щастлива, единственото нещо, което ме притесняваше тогава беше това, че работим на едно място и там позициите са йерархични, като аз съм най-отдолу, а той е доста над мен и чувах много негативни неща в работата относно мен и отношението рязко се промени от колетите спрямо мен, но някакси го преглътнах. Още в началото усещах своята ревност към него и всички неща, които ми е споделял ги ползвах срещу него(относно бивши отношение и постъпки). Той държи на мен и е с мен. В момент в който бях щастлива и добре му споделих, че приемам антидепресанти и му разказах сигуацията си, при което той го прие, защото не е имало признаци. След това съм имала моменти на мисли и ситуации, при които може би той би си казал "тая е откачена, не е добре, явно затова приема лекарства" и че ще свърза с това някакви мои действия и размисли, но не съм го показвала, държала съм се. Месец след нашата връзка, докато си почивахме отворихме някаква тема относно география, история, математика и той показа доста знания, при което започва да ме препитва и мен.. аз лично не съч учила много, защото от много малка работя(тъй като ми се е налагало, за да мога да си позволявам това което искам) и като цяло не съм ученолюбива. Не показах много знания и тогава усетих някакво чувство на страх и притеснение. Изключих, дори се разплаках. Минаваха ми мисли от сорта, че той ме смята за глупава, че вече няма да комуникира за важни неща с мен, защото ме има за такава и ще си мисли, че аз няма да му помогна.. това беше доста силно, че отключи отново тревожността в мен, започнах да анализирам много силно абсолютно всичко, затова, че не съм достатъчна, че съм глупава и че ме мога да се изразявам правилно. От това нещо спрях да говоря много, мислех всяко едно мое изречение, какво ще кажа сега, как ще прозвучи. Случваше ми се често да бъркам думите и дори да ползвам думи, които не съществуват. Това нещо доведе и до съмнения към него. Започнах да си мисля, че с бившата му приятелка му е било по-добре, мислех за нея, обяинявах го и то защото се сещах за неща, които ми е разказвал. Плачех всеки ден в продължение на месец. На работата нямах настроение, всеки забелязваше, че нещо ми има. Спрях да общувам толкова много. Всеки ме дразнеше, намирах нещо негативно във всеки. Отново се затворих в себе си. Имахме разговори с моят приятел и ми беше трудно да изразя себе си, казвах му, че аз не го заслужавам, че не съм добре и че трябва да си намери някоя друга, за да бъде щастлив, при което той ми е казвал, че е до мен и заедно ще се справим. Но като че ли аз не мога са го проумея това и във всеки наш разговор аз му го казвам и то от страх за това, че аз съм прекалена и той няма да издържи с мен.
От месец вече съм минала пък на друга фаза, при която аз го упреквам и виня във всичко. Аз не се чувствам щастлива във тази връзка и то не, защото той е грешния, а аз. Постоянно имам задни мисли, отделечена съм от него, но в същото време обвинявам, че той е отделечен. Като например, че не е както в началото да ми обръща постоянно внимание, следя всяко негово действие което прави и не прави към мен и го анализирам. Чувствам се така, че съм изгубила чувствата и емоциите към него, което много ми тежи. Затворила съм се и мисля за това всеки ден. Вчера отново се сдърпахме, отново заради моито упреквания относно него, при което му признах всичко това и му казах за 100тен път, че трябва да се разделим, колкото и да не искам, при което той се ядоса и каза тръгвай си тогава и аз направо тръгнах, той ме издърпа и каза "как може да ти е толкова лесно, обвини ме, че за него това е много обидно и се разплака, защото в мен не трепна нищо, аз дори не можех да отговоря нищо, просто гледах в една точка и знаех, че съм прекалена и само провалям връзката. Обвинявах себе си и ме е страх да не ме намрази. Казах му, че тези мисли много ме потискат и че не искам, дори когато се оправя той вече да ме е намразил и да няма чувства към мен. Повтори ми отново, че през това ще минем заедно. Знам, че аз трябва да работя върху себе си, но ми е болно и тежко, че нямам емоции и чувства към него и че тези мисли ме карат да се отдръпвам и постоянно да го виня и ненавиждам за постъпките му. И това не само влияе във връзката ми, а в целия ми живот, нямам желание за нищо, спряла съм да общувам с хората от страх, че не мога да комуникирам правилно и постоянно се анализирам и анализирам хората около мен. Гледам как говорят свободно, а аз не мога. Потисната съм.
Преди 5 години, когато влязох в сериозна връзка за първи път изпитах някакъв силен стрес, който се разви тежко. От силното главоболие и напрежение, прочетох в интернет, че може да е породено от "психично разстройство", при което аз се изплаших много и го приех, все едно че аз съм психично болна. Тогава стигнах до психиатър, който ми изписа антидепресанти, които пия и до днес. Бях нещастна във връзката си и то заради това, което ми се случва. Бях се затворила в себе си. Спомням си, че тогава обвиних тогавашния ми приятел за това нещо и се разделихме. Чувствах се добре след раздялата, някакси свободна и щастлива. След това започнах нова връзка(2 годишна), при което се случи абсолютно същото. Искам да отблежа, че товага отново посетих психиатър, ходих 3 пъти и на терапевт, но споменавах, че ме е страх от това, че съм луда или че полудявам. Аз отново бях скиптична към тогавашната ми връзка, момчето което беше до мен ми помагаше доста, не ме е остявял, идваше с мен на лекар и беше интелигентен, но като че ли като се замисля аз забравям да отстоявам себе си, когато съм във връзка и намирам някакъв негатив в нея. Разделих се и с него. Преди 6 месеца влязох в нова връзка, при която аз към това момче имах симпатии известно време. В първия месец всичко беше наред, тогава мислех, че най-накрая съм открила човека, който е за мен и ще бъдем заедно до края. Заживяхме бързо заедно. Бях много щастлива, единственото нещо, което ме притесняваше тогава беше това, че работим на едно място и там позициите са йерархични, като аз съм най-отдолу, а той е доста над мен и чувах много негативни неща в работата относно мен и отношението рязко се промени от колетите спрямо мен, но някакси го преглътнах. Още в началото усещах своята ревност към него и всички неща, които ми е споделял ги ползвах срещу него(относно бивши отношение и постъпки). Той държи на мен и е с мен. В момент в който бях щастлива и добре му споделих, че приемам антидепресанти и му разказах сигуацията си, при което той го прие, защото не е имало признаци. След това съм имала моменти на мисли и ситуации, при които може би той би си казал "тая е откачена, не е добре, явно затова приема лекарства" и че ще свърза с това някакви мои действия и размисли, но не съм го показвала, държала съм се. Месец след нашата връзка, докато си почивахме отворихме някаква тема относно география, история, математика и той показа доста знания, при което започва да ме препитва и мен.. аз лично не съч учила много, защото от много малка работя(тъй като ми се е налагало, за да мога да си позволявам това което искам) и като цяло не съм ученолюбива. Не показах много знания и тогава усетих някакво чувство на страх и притеснение. Изключих, дори се разплаках. Минаваха ми мисли от сорта, че той ме смята за глупава, че вече няма да комуникира за важни неща с мен, защото ме има за такава и ще си мисли, че аз няма да му помогна.. това беше доста силно, че отключи отново тревожността в мен, започнах да анализирам много силно абсолютно всичко, затова, че не съм достатъчна, че съм глупава и че ме мога да се изразявам правилно. От това нещо спрях да говоря много, мислех всяко едно мое изречение, какво ще кажа сега, как ще прозвучи. Случваше ми се често да бъркам думите и дори да ползвам думи, които не съществуват. Това нещо доведе и до съмнения към него. Започнах да си мисля, че с бившата му приятелка му е било по-добре, мислех за нея, обяинявах го и то защото се сещах за неща, които ми е разказвал. Плачех всеки ден в продължение на месец. На работата нямах настроение, всеки забелязваше, че нещо ми има. Спрях да общувам толкова много. Всеки ме дразнеше, намирах нещо негативно във всеки. Отново се затворих в себе си. Имахме разговори с моят приятел и ми беше трудно да изразя себе си, казвах му, че аз не го заслужавам, че не съм добре и че трябва да си намери някоя друга, за да бъде щастлив, при което той ми е казвал, че е до мен и заедно ще се справим. Но като че ли аз не мога са го проумея това и във всеки наш разговор аз му го казвам и то от страх за това, че аз съм прекалена и той няма да издържи с мен.
От месец вече съм минала пък на друга фаза, при която аз го упреквам и виня във всичко. Аз не се чувствам щастлива във тази връзка и то не, защото той е грешния, а аз. Постоянно имам задни мисли, отделечена съм от него, но в същото време обвинявам, че той е отделечен. Като например, че не е както в началото да ми обръща постоянно внимание, следя всяко негово действие което прави и не прави към мен и го анализирам. Чувствам се така, че съм изгубила чувствата и емоциите към него, което много ми тежи. Затворила съм се и мисля за това всеки ден. Вчера отново се сдърпахме, отново заради моито упреквания относно него, при което му признах всичко това и му казах за 100тен път, че трябва да се разделим, колкото и да не искам, при което той се ядоса и каза тръгвай си тогава и аз направо тръгнах, той ме издърпа и каза "как може да ти е толкова лесно, обвини ме, че за него това е много обидно и се разплака, защото в мен не трепна нищо, аз дори не можех да отговоря нищо, просто гледах в една точка и знаех, че съм прекалена и само провалям връзката. Обвинявах себе си и ме е страх да не ме намрази. Казах му, че тези мисли много ме потискат и че не искам, дори когато се оправя той вече да ме е намразил и да няма чувства към мен. Повтори ми отново, че през това ще минем заедно. Знам, че аз трябва да работя върху себе си, но ми е болно и тежко, че нямам емоции и чувства към него и че тези мисли ме карат да се отдръпвам и постоянно да го виня и ненавиждам за постъпките му. И това не само влияе във връзката ми, а в целия ми живот, нямам желание за нищо, спряла съм да общувам с хората от страх, че не мога да комуникирам правилно и постоянно се анализирам и анализирам хората около мен. Гледам как говорят свободно, а аз не мога. Потисната съм.
Той обаче има много знания и умения (!)в други области, в някои от които аз пък съм много зле. И въпреки всичко това сме заедно от 40 години, 36 от които в брак, тази година стават 37. Защото най-важните качества, които свързват хората, са съвсем други. Обвиненията и ненавистта определено не са от тях.