От една страна, се изтъква доводът „не познавам А. Русев и не съм го следила, затова не го коментирам“. В същото време обаче, същите хора не спират да поставят диагнози и присъди на Калушев и групата. Тях също не ги познават, а и те вече не могат да се защитят. Русев е жив, обикаля студията и реакциите му са публични и лесни за анализ.
От друга страна, се призовава „да не гледаме нещата от наша гледна точка и през нашите емоции“, а в същото време не спира да се задава емоционално наситеният въпрос: „Вие бихте ли си оставили децата при чичаци в гората и нормално ли е това?“.
Виждам също, че масово се обобщава как силно травмираният човек задължително се „заключва“ и не показва емоции. И това изобщо не е така. Живях със силно травмиран от майка си човек и той до последния си дъх изпитваше микс от емоции в момента, в който я видеше или чуеше, като изобщо не успяваше да ги скрие. Хората и травмите не влизат в калъпи.
Последно – ще съдим ли по фактите и еднакво ли ще мерим за всички, или ще прилагаме двоен стандарт според личните си симпатии?
