В момента чета ... 99

Изключителна, разтърсваща, ужасяваща книга. Не съм чела нищо по-добро за холокоста, ВСВ, фашизма.

Прочетох “Закуска в Тифани” и продължавам с още малко Капоти.
Книгата е някак носталгична, романтична и различна от филма. Хареса ми.
P.S. Одри Хепбърн страхотно пасва на Холи.

Разтърсваща  е много точно определение за тази книга.  Главният герой не съжалява за нищо, което е направил и нагледно показва , че високата култура и интелекта не са защита срещу злото, то не е някаква аномалия , а лесно достъпна възможност. Книгата показва и как модерната държава  може да индустриализира убийството, превръщайки го в обикновен работен график. Когато хората се избиват с хиляди по конвейерен метод , смъртта губи своята тежест и става досадна рутина , фон на работния ден. Точно това прави книгата на Лител разтърсваща, той показва, че най - страшното не е крещящия зловещ садизъм, а в хладнокръвното отегчено безразличие, с което се извършват големите престъпления.
В момента чета "Магът" на Джон Фаулз. Щом приключа книгата , ще дам мнение за нея.

Че те всички модерни държави са индустриализирали убийствата ....

Сега се сетих за тоя сериал Дълбоката държава, та от Владетелят на Макиевали до днес няма никакви промени по Върховете...
Като казахте Хейли, че се сетих за Живот по върховете - една от добрите му.

Ами, прочетох го демона и мнението ми се затвърди - 10/10 ми е. Другата ще я започна още следващата седмица, но шрифта определено ме притеснява, дано да нямам проблем.
Сгигнах до извода, че колкото и да ми се иска да чета някои книги на хартия, няма да ми е ОК - исках "Ана Каренина", "Братя Карамазови"...ами трудно ще се държат тези книги. По стечение на обстоятелствата прочетох демона за около 3 дни, но останах без ръце, тежка си е. Исках да си взема нецензурираната ли беше, пълната ли беше версия на "Портретът на Дориан Грей", тази на Колибри - добре, че я разгледах в книжарницата 🤦‍♀️ Отново стигам до извода, че си предпочитам четеца.

Аз няма да завърша „Медноглавия демон“, всяка следваща страница ме дразни повече. Зад всяка дума на главния герой прозира гласът на авторката. Няма начин дете отраснало в тези условия да има такъв речник и начин на изразяване. Чета уж детски мисли, а в главата ми се материализира заможна бяла жена, която от уюта на дома си ми размахва пръст и ме обвинява лично за всички беди в американското общество. Чели сме и други книги за деца отраснали в мизерия и с безотговорни родители (примерно автобиографичната "Стъкленият замък" на Джанет Уолс), но тук  докъдето стигнах, героят си остава просто пасивна жертва. А аз не мога да изпитам съчувствие към персонаж, който просто се влачи по течението, без да направи опит да промени съдбата си.

И аз не можах да я завърша, поради същите причини.

Аз видях различни неща в книгата. През цялото време бях с едно преждевременно пораснало дете без детство. Възрастен, който осъзнава, че трябва да има промяна, но пречката "от утре" е прекалено голяма. Познавах едно такова "дете" и може би затова не се самообвинявах, по простата причина, че и героят не обвинява, а трябва - системата, бездушието, морални или религиозни предразсъдъци...Да вървиш по надолнището е много лесно, особено ако си и побутван отзад от хора, които обичаш, възхищаваш им се, или уважаваш.

"Пандора" на Сюзън Стоукс-Чапман (ориг.2022)
Всъщност, започнах за нея в предишен пост с един абзац.
Оказва се, че това е дебютният роман на Сюзън С-Ч и той е добре приет (печели награди за проза и за роман - присъдени от журита). Самата тя описва проучванията си за джорджианския Лондон, за антиките, древните митове, тогавашните методи за датиране. И обозначава отклоненията си от историята - но цялостния дух на четивото наистина те отнасят в тия сфери и заслугата е на нейния изказ и подреждане на фабулата. До края няма да се разбере дали има действащо проклятие (двама от основните ни герои са на точно противоположни мнения), но достатъчно изкушаващо е, ако си помислиш, че самия Зевс наблюдава разкриването на мистерията.
Бележките под линия визират истински хора и факти и успешно подклаждат усещането, че историята може да е криминале, почиващо на документални артефакти и реставрирана епоха.
Всичко започва от една голяма елинска ваза, питос. Изкопана някъде в Гърция, затрупана, корабокрушила нататък в годините, извадена от водолаз в специалните кожени дрехи и шлем на К.Х. Клингерт (в края на 18-и век предложил съответния апарат за подводна работа - който тъй и не бил взет насериозно). И озовала се в мазето на антикварен магазин в Лондон през 1799-а. Дъщеря на загинали съмнително археолози ще върви с вдигнати поли през градската кал и чичовата злост и алчност - за да открие и приеме наследството си. Има кой да помага на девойката, грамотна, четяща и - както бихме казали - изобщо доста окумуш за времето и пола си. Че и одомашнена сврака пърха наоколо и - ако се хванеш за принципа на Станиславски - бая страници ще се чудиш дали нещо не се крие в клетката на птицата.
Като усещане в самото четене - ще споделя, че (поне мен) понякога романи, разположени в миналото, са ме дразнели с нещо откъм атмосфера или общуване и реч на обитателите си. Тук не беше така. Ще повторя, че Сюзън С-Ч е улучила "интонацията"; беше ми приятно (и полезно) с Дора и Едуард около питоса.

=======================

Chuby, мачове, полунощни хидратации около тях и не бях наминавал в темата.

Завърших и втората за Хари Хуле - Хлебарките. Повече ми хареса от първата, усеща се градацията. Сега е време рязко да сменя жанра.

Междувременно чета и предпоследния брой на L'Europeo за забраняваните книги. От там си набелязах още книги за четене.

Абе хора вие нали осъзнавате, че четете книги - всички книги са измислици и фикции, които нямат нищо общо с реалността, даже и тия дето се бият в гърдите, че имат и те нямат.
В този контекст, че сетих за Делтата на венера, дето рибари говорят като салонни, паркетни лъвове ...
Само Кафка смятам, че си е писал квото си е мислил, но то е щото не е мислил да си вади хляба с писане. Почете от 90% от написаните книги са измислици и ако имате нужното критично мислене, ще го виждате навсякъде.

МБрадър - мерсаж

Това, че нещо е фикция, не означава, че не трябва да се съобразява с някакви стандарти на писане. А и след като на някой не му харесва някоя книга, защо трябва да се мъчи с нея? Четенето не трябва да е самоцел, а удоволствие.
По темата - завърших "Съвършена тишина" - хареса ми много, интересна беше идеята на случаите, обаче през цялото време исках Ава и Люк да се намерят един друг, а не да са приятели И двамата имат нужда един от друг. На киндъла чета втората част от "Момчетата на Томен" - "Да задържиш 13" и честно казано е почти същата безнадеждна история за сега. Толкова е близо до реалният живот - често трябва само официално уж да се покаеш и те връщат там, където можеш да нанесеш най-много поражения... И паралелно чета "Опасно близо" - за сега се чете доста бързо, увлекателна ми е.  Надявам се да не кривне в някоя неочаквана посока и да стане скучна

Често пъти авторите особено тези, които пишат фантастика , използват измислици за измислени светове или антиутопия, за да изрекат опасни политически или социални истини, за които в реалния свят биха били наказани. Едва ли е нужно да се дават примери, всеки който е чел фантастика, знае за това - Замятин , Стругацки, Оруел , Бредбъри например. Относно  другите измислици в книгите. Всички субективни преживявания, описани в книгите, като болка , любов, страх , са реален феномен. Измисленият сюжет в художествената литература е само рамка, която облича напълно истински душевни състояния. Тези , които четат , знаят , че Ана Каренина или Хамлет са измислени и не съществуват. Авторът използва обаче измислените ситуации с героите си , за да въздейства на нашите минали преживявания и опит. Всички сме преживели нещо в миналото си , което е било болезнено и объркано и тогава не сме го разбрали - раздяла , загуба , несправедливост. Авторът ни поставя в подобна измислена ситуация чрез своите герои и така ни дава възможност да погледнем на нашия минал опит отстрани. Измислицата помага да преосмислим нашата история и да си кажем , затова тогава се чувствах така.  Тези измислици в книгите задействат паметта на читателите . Всеки от тях някога е изпитвал, ако не същото, то подобно и веднага разпознава емоцията, свързвайки я със своя личен опит.

И като са измислици, не трябва да са убедителни ли?