В кабинета ми често идват родители, които споделят, че когато изпратят детето за две седмици при баба и дядо, сякаш при тях се връща "друго дете.“
По-капризно, по-настоятелно. Не желае да приема откази. Все едно за две седмици всички правила са изчезнали.
И почти винаги следва едно заключение: „Разглезиха го.“
Само че аз не съм сигурна, че това е най-точното обяснение.
Когато се замислим, ролята на родителя и ролята на бабата и дядото никога не са били еднакви.
Родителят живее с ежедневните отговорности. Той мисли за режима на детето, за училището, за храненето, за лягането навреме, за границите, които трябва да се повтарят всеки ден...
Баба и дядо често възпримат детето по съвсем различен начин. За тях времето с внуците е празник. Те искат да наваксат пропуснатото, да го поглезят, да създадат хубави спомени с него. А и просто тяхната роля е различна.
И детето усеща тази разлика, но не си създава схема в главата: „Тук няма правила и мога да правя каквото си искам”. А просто започва да се държи според средата, в която се намира.
Децата са изключително адаптивни. Те много бързо разбират какво, къде и как е позволено. И тук е важно да отбележа, че това не е манипулация, а е нормална адаптация към различните хора и очаквания.
Но истинското предизвикателство идва след това.
Когато детето се прибере у дома.
То трябва отново да се върне към стария режим, старите правила и ежедневните ограничения, които са били създадени.
А ние често очакваме това да стане буквално за няколко минути.
Нервната система обаче не работи така.
Както на възрастните им трябва време за да се върнат към работния си ритъм след отпуск, така и на детето му трябва време да се пренастрои.
Само, че често този период е наричан „разглезване“, а всъщност наблюдаваме един съвсем естествен процес на адаптация.
Но има и още нещо. Понякога напрежението всъщност не е между родителя и детето, а между родителя и бабата или дядото.
Майката се ядосва, че режимът не е бил спазен. Бабата се чувства обидена, защото е давала най-доброто от себе си. Всеки е убеден, че действа в интерес на детето. А детето се оказва по средата.
То усеща напрежението, дори никой да не повишава тон.
Децата много добре разчитат атмосферата между възрастните.
Затова според мен не е толкова важно баба и дядо да бъдат „вторите родители“. Защото всички знаем, че няма как да бъдат. И може би дори не е нужно.
По-важно, обаче е всички възрастни да уважават не само своята роля, а и тази на другия.
Родителите да приемат, че при баба и дядо винаги ще има малко повече сладолед, малко по-късно лягане и малко повече глезене. А баба и дядо да уважават най-важните правила, които семейството е избрало.
И когато детето се прибере, вместо веднага да започнем с: „Тук няма да правиш така.“
Може спокойно да кажем: „При баба беше по един начин. Вкъщи е по друг.“
Децата могат да живеят с различни правила в различни среди.
Те го правят всеки ден - у дома, в детската градина, в училище, на гости.
Важно е само ние, възрастните, да не превръщаме тези различия във война помежду си.
Защото най-често проблемът не е, че баба и дядо са разглезили детето, а че очакваме то да превключи от едната среда към другата мигновено.
А нещата не работят така.
По-капризно, по-настоятелно. Не желае да приема откази. Все едно за две седмици всички правила са изчезнали.
И почти винаги следва едно заключение: „Разглезиха го.“
Само че аз не съм сигурна, че това е най-точното обяснение.
Когато се замислим, ролята на родителя и ролята на бабата и дядото никога не са били еднакви.
Родителят живее с ежедневните отговорности. Той мисли за режима на детето, за училището, за храненето, за лягането навреме, за границите, които трябва да се повтарят всеки ден...
Баба и дядо често възпримат детето по съвсем различен начин. За тях времето с внуците е празник. Те искат да наваксат пропуснатото, да го поглезят, да създадат хубави спомени с него. А и просто тяхната роля е различна.
И детето усеща тази разлика, но не си създава схема в главата: „Тук няма правила и мога да правя каквото си искам”. А просто започва да се държи според средата, в която се намира.
Децата са изключително адаптивни. Те много бързо разбират какво, къде и как е позволено. И тук е важно да отбележа, че това не е манипулация, а е нормална адаптация към различните хора и очаквания.
Но истинското предизвикателство идва след това.
Когато детето се прибере у дома.
То трябва отново да се върне към стария режим, старите правила и ежедневните ограничения, които са били създадени.
А ние често очакваме това да стане буквално за няколко минути.
Нервната система обаче не работи така.
Както на възрастните им трябва време за да се върнат към работния си ритъм след отпуск, така и на детето му трябва време да се пренастрои.
Само, че често този период е наричан „разглезване“, а всъщност наблюдаваме един съвсем естествен процес на адаптация.
Но има и още нещо. Понякога напрежението всъщност не е между родителя и детето, а между родителя и бабата или дядото.
Майката се ядосва, че режимът не е бил спазен. Бабата се чувства обидена, защото е давала най-доброто от себе си. Всеки е убеден, че действа в интерес на детето. А детето се оказва по средата.
То усеща напрежението, дори никой да не повишава тон.
Децата много добре разчитат атмосферата между възрастните.
Затова според мен не е толкова важно баба и дядо да бъдат „вторите родители“. Защото всички знаем, че няма как да бъдат. И може би дори не е нужно.
По-важно, обаче е всички възрастни да уважават не само своята роля, а и тази на другия.
Родителите да приемат, че при баба и дядо винаги ще има малко повече сладолед, малко по-късно лягане и малко повече глезене. А баба и дядо да уважават най-важните правила, които семейството е избрало.
И когато детето се прибере, вместо веднага да започнем с: „Тук няма да правиш така.“
Може спокойно да кажем: „При баба беше по един начин. Вкъщи е по друг.“
Децата могат да живеят с различни правила в различни среди.
Те го правят всеки ден - у дома, в детската градина, в училище, на гости.
Важно е само ние, възрастните, да не превръщаме тези различия във война помежду си.
Защото най-често проблемът не е, че баба и дядо са разглезили детето, а че очакваме то да превключи от едната среда към другата мигновено.
А нещата не работят така.