Пиша тези редове, за да опиша дълбоко разстърсващите ме емоционални състояния от последните месеци – ехо от едно важно, отдавна планирано, но неизбежно събитие: нашият развод.
Преди да споделя личната си болка и мислите, които ме съпровождат по този път, искам да хвърля малко светлина върху нашия съвместен живот. Приятели сме от далечната 2000 година, а през 2004-та сключихме брак. Имаме дете, което е почти на 17.
Още в самото начало любовта ни премина през тежко изпитание – родителите ми поставиха ултиматум заради нея. Тогава прекратих всякакви отношения с тях до раждането на детето ни. За млади студенти това бе сериозен удар, особено при положение, че тя разчиташе само на своята майка, която самата имаше нужда от помощ. Преминахме през тези години ръка за ръка. Следваха и други предизвикателства – с работата, с отглеждането на детето. Преодолявахме всичко заедно, без скандали, без трупане на горчивина.
Разбира се, като във всяко семейство сме имали моменти на несъгласие, на сблъсък на позиции, на заядливи реплики, когато някой пресече границите на личното пространство. Но винаги намирахме начин това да не руши нашето приятелство и взаимно уважение. Обективността обаче изисква да призная: макар никога да не съм преставал да се грижа за семейството, имах периоди на обсебване от собствените си хобита и занимания – както във времеви, така и във финансов аспект.
Финансово винаги сме били едно цяло. Разходите, инвестициите, личните и общите нужди се третираха като общи, без тефтери и следене на стотинките; важното бе паричните наличности да са балансирани. Изневери или скрити емоционални връзки никога не са съществували – нито тогава, нито сега. Обичахме да прекарваме време заедно, споделяхме общи интереси, но същевременно пазехме своето лично и социално пространство.
В последните години обаче преминахме през тихо отдалечаване – естествена, дълбока трансформация, която ни превърна в добри приятели, живеещи под един покрив, но всеки в собствения си свят. Това логично ни доведе до разговора за физическа и юридическа раздяла: желанието да дадем на другия пространство да бъде своето пълноценно Аз.
Преди седем години взехме решението. Но реализацията му изискваше време – на пазара в София покупката на второ жилище, за да има всеки от нас собствен дом след края, изискваше солидни средства. Години на спестяване и чакане след покупка на зелено. Към днешна дата новото жилище е факт – на нейно име е, нейното сигурно място (макар детето ни да има свое кътче и в двата дома).
Документите са подадени, договорът е заверен при нотариус, споразумението и всичко останало е подадено и чакаме дата в съда. На хартия всичко е наред – грижите за детето, имуществото, средствата са изчистени с абсолютна грижа и уважение.
И въпреки че аз бях инициаторът, през последните месеци усещам как подсъзнателно саботирам процеса. От забавянето на довършителните работи в новия ѝ апартамент, за който отговарям, до протакането с подаването на документите за развод точно преди лятната съдебна ваканция.
Емоционалният връх дойде след като документите вече бяха внесени. Заля ме чувство на дълбока, автентична тъга – болка, която бях изпитвал само при загубата на близки роднини. Тук няма смърт, но има кражба на бъдещето, което си мислех че познавам.
Аз по принцип съм по-открито емоционалният в семейството – човек, който лесно се вълнува и просълзява при важни моменти, като раждането на племенниците например. Но въпреки самостоятелния ни живот досега (различни стаи, отделни почивки – те на екзотични дестинации с детето, аз в планината с въжетата и раницата), празнотата боли страшно.
Дори сега, усещайки моите терзания, тя ми предложи да стопираме всичко или да отложим преместването. Но дългосрочно това не е решение. Когато се питаш дали това не е грешна стъпка, отговорът е болезнен: вероятно е лошо решение. Но истината е, че в моя свят отдавна няма перфектни избори – има само избор между по-малкото зло.
Началото тежи от тъга, но знам, че тя не идва от загубата на удобство или бит. Тя е естествената реакция на това насилствено прекъсване на една дългогодишна връзка – акт, който погледнато отстрани изглежда чисто мазохистичен. И все пак, оставането в тази форма на брак също бе невъзможна. Не защото се появи някой друг, а защото балансът се счупи, а отношенията ни спряха да бъдат равнопоставени.
С времето станах по-открито сантиментален – или просто спрях да се крия зад бронята. Съпругата ми също се промени. Ако трябва да го кажа с онова популярно меме в социалните мрежи: „Искам да ми подариш цветя, но не искам да ми ги подариш, защото съм ти казал, а да ми ги подариш, защото сам си почувствал необходимост от това.“ Може би за мнозина това звучи като дребнава, дори смешна причина за край на брак. Но за хората като мен усещането да се чувстваш истински желан и обичан не се изчерпва с безупречните битови грижи. За егото връзка, в която единият няма проблем, но другият изпитва някаква форма на неудовлетвореност и страдание, е неравноправна и създава предпоставки за трупане на горчивина.
Дали мога просто да спра? Мога, разбира се. Но зад спирането стои не само загубата на авторитет пред роднини, които и сега определят решението като поредната криза на средната възраст. Най-тежката загуба щеше да бъде тази на собственото ми самоуважение след толкова години отлагане (върно е, че и сега със съпругата се шегуваме за многократното отлагане, но тогава едва ли би ми било толкова забавно).
Разбираемо и напълно логично е да има хора, които не виждат проблем в такъв брак, както и такива, за които това е напълно легитимна причина за прекратяването му. Ако трябва да хвърля мост към никнейма си тук: Сизиф е свободен тогава и само тогава, когато не се отказва да тика камъка нагоре, въпреки ясното съзнание, че върхът няма да бъде достигнат никога. Така е в живота – нищо не ти е гарантирано, но откацът също не е опция.
Животът ни се променя завинаги, а аз все още се уча да пускам ръката на онова, което обичах толкова дълго.
Въпросът е защо е цялото това литературно упражнение, при положение че „знам“ какво трябва да направя? Вероятно защото понякога камъкът ти натежава малко повече и имаш нужда просто да го оставиш за миг на земята и да споделиш тежестта му.
Преди да споделя личната си болка и мислите, които ме съпровождат по този път, искам да хвърля малко светлина върху нашия съвместен живот. Приятели сме от далечната 2000 година, а през 2004-та сключихме брак. Имаме дете, което е почти на 17.
Още в самото начало любовта ни премина през тежко изпитание – родителите ми поставиха ултиматум заради нея. Тогава прекратих всякакви отношения с тях до раждането на детето ни. За млади студенти това бе сериозен удар, особено при положение, че тя разчиташе само на своята майка, която самата имаше нужда от помощ. Преминахме през тези години ръка за ръка. Следваха и други предизвикателства – с работата, с отглеждането на детето. Преодолявахме всичко заедно, без скандали, без трупане на горчивина.
Разбира се, като във всяко семейство сме имали моменти на несъгласие, на сблъсък на позиции, на заядливи реплики, когато някой пресече границите на личното пространство. Но винаги намирахме начин това да не руши нашето приятелство и взаимно уважение. Обективността обаче изисква да призная: макар никога да не съм преставал да се грижа за семейството, имах периоди на обсебване от собствените си хобита и занимания – както във времеви, така и във финансов аспект.
Финансово винаги сме били едно цяло. Разходите, инвестициите, личните и общите нужди се третираха като общи, без тефтери и следене на стотинките; важното бе паричните наличности да са балансирани. Изневери или скрити емоционални връзки никога не са съществували – нито тогава, нито сега. Обичахме да прекарваме време заедно, споделяхме общи интереси, но същевременно пазехме своето лично и социално пространство.
В последните години обаче преминахме през тихо отдалечаване – естествена, дълбока трансформация, която ни превърна в добри приятели, живеещи под един покрив, но всеки в собствения си свят. Това логично ни доведе до разговора за физическа и юридическа раздяла: желанието да дадем на другия пространство да бъде своето пълноценно Аз.
Преди седем години взехме решението. Но реализацията му изискваше време – на пазара в София покупката на второ жилище, за да има всеки от нас собствен дом след края, изискваше солидни средства. Години на спестяване и чакане след покупка на зелено. Към днешна дата новото жилище е факт – на нейно име е, нейното сигурно място (макар детето ни да има свое кътче и в двата дома).
Документите са подадени, договорът е заверен при нотариус, споразумението и всичко останало е подадено и чакаме дата в съда. На хартия всичко е наред – грижите за детето, имуществото, средствата са изчистени с абсолютна грижа и уважение.
И въпреки че аз бях инициаторът, през последните месеци усещам как подсъзнателно саботирам процеса. От забавянето на довършителните работи в новия ѝ апартамент, за който отговарям, до протакането с подаването на документите за развод точно преди лятната съдебна ваканция.
Емоционалният връх дойде след като документите вече бяха внесени. Заля ме чувство на дълбока, автентична тъга – болка, която бях изпитвал само при загубата на близки роднини. Тук няма смърт, но има кражба на бъдещето, което си мислех че познавам.
Аз по принцип съм по-открито емоционалният в семейството – човек, който лесно се вълнува и просълзява при важни моменти, като раждането на племенниците например. Но въпреки самостоятелния ни живот досега (различни стаи, отделни почивки – те на екзотични дестинации с детето, аз в планината с въжетата и раницата), празнотата боли страшно.
Дори сега, усещайки моите терзания, тя ми предложи да стопираме всичко или да отложим преместването. Но дългосрочно това не е решение. Когато се питаш дали това не е грешна стъпка, отговорът е болезнен: вероятно е лошо решение. Но истината е, че в моя свят отдавна няма перфектни избори – има само избор между по-малкото зло.
Началото тежи от тъга, но знам, че тя не идва от загубата на удобство или бит. Тя е естествената реакция на това насилствено прекъсване на една дългогодишна връзка – акт, който погледнато отстрани изглежда чисто мазохистичен. И все пак, оставането в тази форма на брак също бе невъзможна. Не защото се появи някой друг, а защото балансът се счупи, а отношенията ни спряха да бъдат равнопоставени.
С времето станах по-открито сантиментален – или просто спрях да се крия зад бронята. Съпругата ми също се промени. Ако трябва да го кажа с онова популярно меме в социалните мрежи: „Искам да ми подариш цветя, но не искам да ми ги подариш, защото съм ти казал, а да ми ги подариш, защото сам си почувствал необходимост от това.“ Може би за мнозина това звучи като дребнава, дори смешна причина за край на брак. Но за хората като мен усещането да се чувстваш истински желан и обичан не се изчерпва с безупречните битови грижи. За егото връзка, в която единият няма проблем, но другият изпитва някаква форма на неудовлетвореност и страдание, е неравноправна и създава предпоставки за трупане на горчивина.
Дали мога просто да спра? Мога, разбира се. Но зад спирането стои не само загубата на авторитет пред роднини, които и сега определят решението като поредната криза на средната възраст. Най-тежката загуба щеше да бъде тази на собственото ми самоуважение след толкова години отлагане (върно е, че и сега със съпругата се шегуваме за многократното отлагане, но тогава едва ли би ми било толкова забавно).
Разбираемо и напълно логично е да има хора, които не виждат проблем в такъв брак, както и такива, за които това е напълно легитимна причина за прекратяването му. Ако трябва да хвърля мост към никнейма си тук: Сизиф е свободен тогава и само тогава, когато не се отказва да тика камъка нагоре, въпреки ясното съзнание, че върхът няма да бъде достигнат никога. Така е в живота – нищо не ти е гарантирано, но откацът също не е опция.
Животът ни се променя завинаги, а аз все още се уча да пускам ръката на онова, което обичах толкова дълго.
Въпросът е защо е цялото това литературно упражнение, при положение че „знам“ какво трябва да направя? Вероятно защото понякога камъкът ти натежава малко повече и имаш нужда просто да го оставиш за миг на земята и да споделиш тежестта му.
Смело напред и това е. 
