Дреме ли ви?

И аз не мисля, че човек трябва да изпитва срам или неудобство, че има хора с много по-големи от неговите проблеми. Моята мъка от това не намалява, напротив, увеличава се, защото чуждата още по-голяма мъка ме прави в такъв момент особено съпричастна.
Е, не говоря за крайности като да се оплакваш от пъпка или счупен нокът пред болни и преживели загуба хора и т.н. Това вече е егоцентризъм и липса на възпитание.
Съответно и не степенувам кой колко големи проблеми има, преди да споделя или да се оплача от нещо на близък. Аз по принцип не се оплаквам, трая си, но ако много ми натежи и ми трябва помощ или съвет или просто изслушване - обръщам се към хората, които смятам за най-близки, а не към такива, които имат по-малки от моите проблеми. То пък и как да знам кой какви проблеми има? Нищо не знаем за хората в живота ни, честно казано. Та няма от какво да ми е неудобно. Както аз съм на линия за болките на своите близки, така и те (следва) да са на линия за моите, не е състезание. Освен ако не говорим за крайности в нетактичността и егоизма или за хроничните мрънкачи, които си се оплакват като стил на живот.

Кой е казал да се срамуваш, че проблемите ти не са толкова големи, колкото на друг?! Обратно, трябва да се радваш поне на това.
Говорех да се срамуваш да занимаваш със своите проблеми, дори словесно, хора, които имат по-големи.

Вие го казвате. Степенуването на проблемите е едно. Да се очаква да си замълчиш в някои ситуации е съвсем друго. Значи Злодеида трябва да си замълчи пред момичето с болното дете, то пък трябва да си замълчи пред някой, който е загубил цялото си семейство заедно с децата в пожар, а той пък пред кого трябва да си замълчи и да се засрами, че, разбираш ли, е преживял загуба?
Ей затова става въпрос. Състезание по затваряне на устата. Загубата и подкрепата няма значение, значение има да надцакаме другия.

Не. Моите проблеми са си най-големи. Изпитвам емпатия на момента, ама не ми е мъчно с дни за чуждите проблеми, а пък неудобно съвсем не ми е. Да ми набиват канчето тип “Радвай се, щото можеше да е и по-зле, ето например моята съседка Пенка…” никога не е било нормално за мен. Даже напротив, това омаловажаване на проблемите и сравняване с другите е липса на емпатия. Личната болка или притеснение не стават по-малки, защото на непознатия също му е кофти.

Имам и познати, на които имам чувството, че всяко мое оплакване е покана да се надцакваме. Имам и такива роднини. Ако съм си ударила пръста, те са си счупили ръката. Ако съседката ме дразни, с тяхната са във война. Ако имам лоши изследвания, те ще умират скоро… Баба ми така умира от 25 години (била съм малка и падам с колелото, а тя ми казва “мен знаеш ли как ме боли кръстът”)… След като родих и съм още в болницата и казвам, че трудно ставам, тя ми казва “и аз”. Ами как да му симпатизираш на тоя човек, като той самият е опериран от такова чувство.

Допълвам се: Сега като се замисля може би при мен дременето е двустранно чувство, защото брат ми много го мисля и искрено съпреживявам, но защото знам, че и той съпреживява моята болка.

Нещо за различни неща говорим май.

Ако някой смята, че е в реда на нещата да се оплаква от малък, но негов си проблем на човек с голям - и на различни езици говорим.
И има значение дали наистина са си счупили ръката и ще умират скоро, или не. Даже за ръката е все тая, тя зараства, както и пръстът, другото не е все тая.
Представете си на вас да ви се е случило нещо много тежко и някой да ви се заоплаква от ударен пръст или че след раждане не може да става и да очаква съчувствие - ще му дадете ли?
Аз също няма да умра от мъка за чуждата мъка, защото не е моя, както и друг няма да умре заради, не дай Боже, моя - така работи животът; но няма и да занимавам с моята дреболия човека с мъката.

Човекът, който е 100% наясно с всичките ми видове проблеми, е мъжа ми. От него очаквам утеха, съдействие и съпричастие. Отделни неща мога да споделя с приятелка, майка ми или баща ми, но това са по-скоро изключения. Така че, моето си е мое - изживявам в най-тесен кръг, и не очаквам нищо от никого извън този кръг.

За чуждите проблеми - дреме ми, понякога повече, отколкото е необходимо и здравословно. Но с годините си изградих принцип - включвам се, когато мога да помогна с нещо реално. Да дам конкретен съвет за действие или контакт (с лекар, със специалист, с адвокат, с институция, с НПО), да отделя средства, да осигуря придружаване или превоз, да участвам с време и личен труд. Това считам за продуктивно, това правя.

Ползване на времето и вниманието ми като кошче за душевни отпадъци - не, не, и не. Мрънкала от типа "ту му млякото горещо, ту пък друго нещо" просто не търпя и не виреят покрай мен.
Пети пореден лош избор на партньор въпреки огромните червени флагове - твой проблем.
20 години оплакване от свекървата без никакви реални мерки  - твой проблем.
Колко си болен и дебел, но не ходиш на лекар - твой проблем.
Сина не иска да учи, но освен да му се карам не мога да направя нищо друго - твой проблем.

А конкретно за форума - когато някой проблем ми се стори важен и интересен като казус, пиша, но дори не толкова за самия автор. В повечето случаи авторите тук не търсят решение, а валидация и внимание. Но аз си пиша мнението заради тези, които четат. Случва се човек да открие нещо полезно за себе си дори в теми и казуси, които не го касаят лично и в момента. Пускам хляб по водите, един вид.

Аз имам професионално овладяни чувства на срам или вина

В един перфектен свят всеки е добре овладял тия лостчета със срама и вината и действа спрямо себе си (и другите) воден единствено от импулси за грижа, справедливост и личен избор.

На тая база ми дреме главно за беззащитните - деца, животни и хора без никаква перспектива.
Но най-често последния тип ИМАТ перспектива, просто се отказват от отговорността да я използват максимално (както описва Бернарда)  - и аз си оставам с първите две категории; ако говорим за хора това. За обществената отговорност е друг въпрос.

При мен никой не споделя проблеми,само перфектни хора.Само хвалби.Иначе знам за едно семейство,но те са се омотали толкова че никой не мобе да им помогне.

Когато татко беше много зле (с онкологична диагноза) и ама наистина много зле (няколко дена след това, почина), майка се обажда по телефона на сестра му, да й каже и да й предложи, ако иска да дойде да го види. Сестра му започва да се оплаква, че внуците й нещо били с вируси, хрема и не знам какво. Майка се разплака по телефона и й казала - "ама той умира"...

Та има и такива хора.

То и само това му липсва на човек в критично състояние - да лепне вирус

Изобщо не става дума за идването да го види - тя така и не дойде. Просто майка й обяснява по телефона, че брат й умира, а тя я прекъсва да се оплаква за внуците.

Тия работи при старците все си мисля, че са до човек, разбира се, ама и от незабележимото изкуфяване пада самокритичността и задръжките. Не че това оправдава сестрата, в никакъв случай.

Може да не го е осъзнавала по някакъв начин.

Имах позната, майка ѝ като почина, беше, как да кажа, сякаш много не се вълнува и не страда, в някакви дреболии се фокусираше. Седмици-месец по-късно сякаш я удари мъката внезапно.

Сега наскоро един познат публикува траурна лентичка, едни сърцераздирателни писания, майка му починала. В действителност той разбрал чак на 40-те дни, че е починала. Не могли да го намерят, защото не поддържал контакти с брат си и майка си, че го били изгонили като куче. За цена си също казва, че го била изгонила като куче, а пиеше и все още пие много, когато има възможност, чак подритваше децата си вечер, като се прибере пиян, харчеше каквото изкара за пиене и след това започваше да харчи парите на жена си за пиене, крадеше от нея. Намали пиенето единствено заради това, че като го изгониха, вече имаше по-малко пари, а повече разходи, които не може да пренебрегне, понеже нямаше кой да ги плати вместо него. С майка му ситуацията вероятно е била подобна, тъй като другият брат не пие и се разбираше с майка си. Но във фейсбук изглежда като безутешен, страдаш син, изгубил любимата си майка.

Потрисам се от това, какъв тежък жребий се пада на някого. И не си го е сам направил, и не е честно, и ги мисля с тъга, особено, когато нищо не може да се направи - аз не мога нищо да направя.
Но това не прави падналия ми нокът по-малък проблем за мене си, просто защото физически ме боли, и защото даже и малкия си проблем аз трябва да го решавам, няма кой. Тоест, нямат нищо общо двете, тичаме в отделни писти. Чуждата мъка не прави моята по-малка и обратното.
Иначе, не обичам мрънкачи, даже не ги разбирам, как могат да живеят във вечно недоволство.
Не споделям извън тесния семеен кръг, не се оплаквам пред външни хора - за какво ли.

Ако са ми близки хора ме интересуват проблемите им и се опитвам да помогна с каквото мога. Не обичам да ме обременяват с проблеми на хора, които не са ми никакви. Не обичам да ме ползват за кошче за душевни отпадаци. Може да е егоистично, но и аз не затормозявам хората с моите проблеми.