Здравейте! От близо година съм с нов партньор, който има детенце. От един месец малкият живее при нас – той е на 7 годинки и сега е първокласник.
Той е прекрасно и добро дете. Аз от години мечтая за свое и приемам малкия като дар от Бога за мен.
Има обаче неща, които ме тревожат. Детето много се привърза към мен – толкова много, че плаче, когато отива на училище, защото се разделяме. За всичко пита мен и всичко споделя с мен, иска да спя при него, иначе плаче. От няколко дни е болен и през целия ден съм с него, а вечер отново настоява да съм само при него. Категорично отказва да иде при майка си.
За уточнение: майка му го е виждала едва три пъти за последната близо една година. През това време за него са се грижили баща му и баба му. С майката сме в добри отношения, но тя нито веднъж не звънна да попита как е то, откакто е болен.
Аз наистина се старая – ставам сутрин и му приготвям закуска, избираме дрехите заедно, той се гушка в мен, говорим си... Тревожа се обаче, защото не искам детето да се вкопчи прекомерно в мен, а сякаш с всеки изминал ден става точно така.
Дори и да звучи малко егоистично, то буквално не ми оставя глътка въздух – не мога да кажа и дума с партньора си. Следи с кого говоря и ако се заговоря с някого, веднага ме дърпа.
Мисля, че мъникът просто е имал oгромна нужда от внимание и любов, които сега му давам, а аз наистина му се радвам от сърце. Намирането на баланса обаче ми е много трудно и не знам как да подходя, за да не го нараня.
Ще се радвам майки с подобен опит да споделят съвет.
Той е прекрасно и добро дете. Аз от години мечтая за свое и приемам малкия като дар от Бога за мен.
Има обаче неща, които ме тревожат. Детето много се привърза към мен – толкова много, че плаче, когато отива на училище, защото се разделяме. За всичко пита мен и всичко споделя с мен, иска да спя при него, иначе плаче. От няколко дни е болен и през целия ден съм с него, а вечер отново настоява да съм само при него. Категорично отказва да иде при майка си.
За уточнение: майка му го е виждала едва три пъти за последната близо една година. През това време за него са се грижили баща му и баба му. С майката сме в добри отношения, но тя нито веднъж не звънна да попита как е то, откакто е болен.
Аз наистина се старая – ставам сутрин и му приготвям закуска, избираме дрехите заедно, той се гушка в мен, говорим си... Тревожа се обаче, защото не искам детето да се вкопчи прекомерно в мен, а сякаш с всеки изминал ден става точно така.
Дори и да звучи малко егоистично, то буквално не ми оставя глътка въздух – не мога да кажа и дума с партньора си. Следи с кого говоря и ако се заговоря с някого, веднага ме дърпа.
Мисля, че мъникът просто е имал oгромна нужда от внимание и любов, които сега му давам, а аз наистина му се радвам от сърце. Намирането на баланса обаче ми е много трудно и не знам как да подходя, за да не го нараня.
Ще се радвам майки с подобен опит да споделят съвет.
