Здравейте на всички във форума. Нов съм тук и реших да споделя нещо много лично, за което напоследък мисля постоянно. На 39 години съм и никога през живота си не съм имал приятелка.
Ако ме погледне човек отстрани, на теория всичко ми е наред. Не съм грозен, напротив – нормално изглеждащ мъж, висок и с мъжествено излъчване (е, може би леко пълен напоследък, но нищо фрапантно). Финансово съм стабилен и независим – не съм милионер, но съм доста над средното за България, нямам кредити, имам спестявания, живея извън града. Нямам притеснения в общуването – в мъжки компании се чувствам в свои води, даже мога да кажа, че съм доминантен тип и не давам евала на никой мъж. С жените също мога да си говоря спокойно, но... дотам.
През годините стотици жени са ме заглеждали. Някои дори директно са ме канили да излезем, но аз винаги реагирам по един и същ начин – казвам нещо от сорта на „ще видим, по-нататък“ и се дърпам. Страня от тях, а всъщност вътрешно ги искам – искам връзка, секс, споделяне и всичко, което един мъж иска от една жена. Имам чувството, че целият ми живот минава по един абсурден модел: тези, които ме харесват, аз ги отрязвам и бягам от тях; а тези, които аз харесвам (като някои колежки в работата), изобщо не ми обръщат внимание и аз веднага спирам дотам. Никога не съм си правил труда да се правя на палячо пред жена или да се натягам. Винаги съм разсъждавал малко по онзи лаф от старата песен на Спенс – че тя сама ще дойде, без да се натягам. Е, те идват донякъде, дават сигнали, но като видят, че аз не отвръщам и не предприемам нищо, нещата угасват.
По отношение на жените и секса, опитът ми се свежда до ходения на проститутки. Но дори и там нещата не са перфектни. Физически съм здрав, имам си нормална ерекция, но много често към 5-ата минута с проститутка ми спада. Напоследък дори изобщо спрях да ходя – просто не ми дават нищо емоционално, дори вече не ме възбуждат. Много повече се възбуждам от случайна жена, която виждам на улицата, отколкото от проститутка, която се съблича пред мен.
Не знам къде точно е грешката при мен – дали е нещо в детството (въпреки че беше сравнително нормално), или е някакъв подсъзнателен страх от обвързване, а не толкова срамежливост. Факт е обаче, че съм малко по-нестандартен в мислите и делата си. Обичам да пътешествам, да правя луди неща(не криминални), да живея по моите си правила.
Доскоро изобщо не усещах липсата на жена, но напоследък за първи път в живота си изпитвам истинска самота. Усещам как годините минават, започвам да надебелявам и започва да ме хваща страх, че буквално ще „изпусна влака“. Искам да променя това и да си намеря приятелка, но сякаш сам блокирам процеса всеки път, когато се появи възможност за по-близък контакт.
Ще се радвам на мнения и съвети от хора, които може би са били в подобна ситуация или разбират какво се случва в главата ми. Къде според вас бъркам и как да пречупя този модел на отдръпване и на латентност, в смисъл, че не съм настъпателен? Благодаря предварително на всички, които ще се включат с коментар.
Ако ме погледне човек отстрани, на теория всичко ми е наред. Не съм грозен, напротив – нормално изглеждащ мъж, висок и с мъжествено излъчване (е, може би леко пълен напоследък, но нищо фрапантно). Финансово съм стабилен и независим – не съм милионер, но съм доста над средното за България, нямам кредити, имам спестявания, живея извън града. Нямам притеснения в общуването – в мъжки компании се чувствам в свои води, даже мога да кажа, че съм доминантен тип и не давам евала на никой мъж. С жените също мога да си говоря спокойно, но... дотам.
През годините стотици жени са ме заглеждали. Някои дори директно са ме канили да излезем, но аз винаги реагирам по един и същ начин – казвам нещо от сорта на „ще видим, по-нататък“ и се дърпам. Страня от тях, а всъщност вътрешно ги искам – искам връзка, секс, споделяне и всичко, което един мъж иска от една жена. Имам чувството, че целият ми живот минава по един абсурден модел: тези, които ме харесват, аз ги отрязвам и бягам от тях; а тези, които аз харесвам (като някои колежки в работата), изобщо не ми обръщат внимание и аз веднага спирам дотам. Никога не съм си правил труда да се правя на палячо пред жена или да се натягам. Винаги съм разсъждавал малко по онзи лаф от старата песен на Спенс – че тя сама ще дойде, без да се натягам. Е, те идват донякъде, дават сигнали, но като видят, че аз не отвръщам и не предприемам нищо, нещата угасват.
По отношение на жените и секса, опитът ми се свежда до ходения на проститутки. Но дори и там нещата не са перфектни. Физически съм здрав, имам си нормална ерекция, но много често към 5-ата минута с проститутка ми спада. Напоследък дори изобщо спрях да ходя – просто не ми дават нищо емоционално, дори вече не ме възбуждат. Много повече се възбуждам от случайна жена, която виждам на улицата, отколкото от проститутка, която се съблича пред мен.
Не знам къде точно е грешката при мен – дали е нещо в детството (въпреки че беше сравнително нормално), или е някакъв подсъзнателен страх от обвързване, а не толкова срамежливост. Факт е обаче, че съм малко по-нестандартен в мислите и делата си. Обичам да пътешествам, да правя луди неща(не криминални), да живея по моите си правила.
Доскоро изобщо не усещах липсата на жена, но напоследък за първи път в живота си изпитвам истинска самота. Усещам как годините минават, започвам да надебелявам и започва да ме хваща страх, че буквално ще „изпусна влака“. Искам да променя това и да си намеря приятелка, но сякаш сам блокирам процеса всеки път, когато се появи възможност за по-близък контакт.
Ще се радвам на мнения и съвети от хора, които може би са били в подобна ситуация или разбират какво се случва в главата ми. Къде според вас бъркам и как да пречупя този модел на отдръпване и на латентност, в смисъл, че не съм настъпателен? Благодаря предварително на всички, които ще се включат с коментар.
