Проблеми малки и големи с нашите деца

Милото  дете, много мъчно ми стана. Аз няма да давам съвети, просто Дар и Ганката са много прави, може би най-добрия съвет ще ти дадат порасналите осиновени деца. Калина е казала всичко което исках да ти кажа, вярвам че тази малка наранена душичка ще успее да се съвземе и  намери сили да продължи Кураж на теб и на семейството и

Не ми се иска да пускам нова тема затова искам да пожелая на всички мами татковци и ученици успешна учебна година.

Много да ни слушат и радват децата, а на първокласниците много успех и хубав празник.

Миличка, колкото и да сте близки, мисля че човекът, който трябва да говори с нея е майка й. Невероятно ми се струва да натоварват теб с такава отговорност. Ти си и като сестра, но майка й е една. Май по-добре говори с нея (С МАЙКАТА). Покажи и това място, нека чете и помисли тя какво има да каже на детето си...

Нека се освести жената, но мисля, че в момента детето има нужда от майка си и тя е тази, която трябва да й даде подкрепа

Напълно подкрепям Фуси.
Тази, която първа трябва да стигне до разговор с детето в този момент, е майка му. Всички загрижени отстрани може да помагате, но МАМА трябва да застане плътно до дъщеря си и да преживее всичко с нея.

Хм.
И аз бих казала така, преди време, а може би и сега.
Но не съм много сигурна, след малко повече размисъл.

Разбира се, че има нужда най-вече от майката, но в момента емоциите и гневът, болката, усещането за предателство, ако щете и проблясъците "Ах, ето защо имах това усещане, че...", са в такова изобилие, че детето няма как да реагира различно, освен чрез един от двата начина: бунт или затваряне.

Как майката да даде подкрепата си на дете, което в момента я приема като враг? Или в по-добрият случай, просто не е... приятел. Не е мама, която си познавал.
Оказала се е друга.
Детето трябва да изживее първо гнева си спрямо предаденото доверие (макар за нас да не е така).
Би било хубаво да има някого пред когото да сподели този гняв. А това не е мама, нали се сещате?

Така ми се струва.
Ако видя детето си, загубило доверието си в мен и издигнало стена от болка, бих потърсила помощ отвън. Защото рискът иначе, да избере затварянето в себе си е доста сериозен.

Мила, абсурд е едно 9 11 годишно ранено, омъчнено и стреснато дете да опитва  "манипулира" майка си.  Представи си колко тъжно трябва да едно дете, за да каже такова нещо....
Според мен е добре да се съветват с психолог, с това шега не бива. Пак казвам - абсурд ми се струва да натоварват едно 23 годишно момиче (теб) да им решава проблемите...

Имай предвид, обаче, че и доверието към теб не е това, което е било.... преди.
Ти също си знаела и... не си й казала, т.е. може в нейните очи и ти да си от лошите съзаклятници.

Не, не, Фуси, не се изразих правилно. Нямам предвид, че в случая с дрешката е манипулирала майка си, а че просто е възможно за в бъдеще да се опита да го направи. Нищо че е само на 9... тя е много умна, интелигентна и най-вече наранена!  А в случая просто е направила намек за това. За да я нарани вероятно....
Родителите й никога не й се карат за нищо. Винаги е било така. Сякаш ги е страх едва ли не че ще спре да ги обича  Някакво леко смъмряне колкото да не е без хич и това е. Тя може да ги върти на малкия си пръст... и го знае...


Да, имам го предвид. Даже малко ме е страх, но не би ме отказало това. Ще се опитам да й обясня, че всички сме чакали точния момент, за да й кажат родителите й, но за огромно съжаление са ги изпреварили. /това е вярно - те мислеха да й кажат преди да стане на 10.../

преди ти да и кажеш каквото и да е - чуй тя какво ще ти каже  

Ако ти все пак си избрана за посредник - опитай без измислици ... ето сега пиша и си мисля, как един външен човек ще обясни на едно невръстно дете чужди постъпки....

Поговори с майка й - нека опита тя все пак. Голяма, порастнала жена е, нека бъде пределно честна... нека и каже истината, вероятно тя е, че я е било страх да не си изгуби детето. Вероятно казвам... Нека се извини и каже, че няма да има повече лъжи между тях.... незнам, спирам да пиша повече, защото може да правя лоша услуга на някой

Не, напротив - истината е, че във всяко мнение си откривам по нещо полезно...

Сложно е с няколко реда да се предаде нещо, в което са събрани не един, а няколко свята.

Трети човек не бива да решава проблемите в семейството, но в момента би помогнал, детето да изрази гнева си спрямо "предателството" на родителите.
Би помогнал като обясни като външна страна, че родителите също грешат, защото са хора и че понякога го правят, именно от любов...
Нещо, което самите те, в един по-следващ етап е хубаво да сторят.

Нужен им е този трети човек, за да извърши прехода.
Самата майка сега е не по-малко уязвима и плаха, а това детето усеща с цялата си интуиция.
Разбира се, че манипулира и ще манипулира и занапред.
Това го казвам с пълната си убеденост.
Е, ако думата не звучи добре, приемете, че провокира.

Провокира по-скоро несъзнателно, точно това, от което се страхува най-много.
Че не е обичано и не е желано.

Това е двойно предателство, а как едно дете на 9 г. да подреди в главата си - предателството на биологичната майка, а после и на другата? И не се знае кое точно е първо в момента.

За да може да говори за изоставянето и осиновяването си с мама, нали старото доверие трябва да се възстанови? Или пък да се изгради изцяло ново...

За жалост, на хартия провокациите на осиновените деца звучат доста по-приемливо, отколкото в действителност. Тези, истинските болят.
А когато ти си майката, към която са насочени, никак не е лесно да поемеш ролята на дистанциран от емоциите човек и да си обясниш рационално, че това е просто резултат от болка, несигурност, загуба на себе си и копнеж да ти бъде доказано, че си обичан, какъвто и да си.

Майката, обаче е ясно, че не може да стои и гледа отстрани.
На нейно място, бих си наложила да не променям някогашното си отношение и поведение. Не бих станала по-отстъпчива или по-мека, или по-прощаваща.
Бих изчакала първият по-спокоен момент, за да седна и да проведа онзи отлаган разговор, но в малко по-различен вариант, защото дори не съм убедена, че в момента истинските въпроси относно събитията преди осиновяването, са напълно узрели.

Когато допускам грешка с децата си, не се  срамувам да им кажа, че съм сгрешила и да се извиня.
Винаги обяснявам мотивите си. От всяко "не", та до по-сериозните събития в живота ни.
Когато имаме труден разговор с голямата дъщеря, следвам по-скоро интуицията си, докато гледам очите й, жестовете й, дишането й... И не се смейте, но някак я чувствам дори с ритъма на сърцето си.
Затова не бих казала на една майка да следва някакъв сценарий, а просто да "слуша" детето си.

И както някога, когато бях много уплашена, един човек ми каза: Помни, ти си голямата!
Колкото и майката сега да е уплашена и да я боли, нека помни: тя е голямата.

Вариант 1 - отхвърля те, отнощението към теб е различно. Моето предложение е въпроса "сърдиш ли ми се" като начало на разговора
Вариант 2, който ти пожелавам - посреща те с радост и "изплаква" болката си с теб. "как си" е предложението за начало на разговор.
Успех!
Ще чакаме майка й при нас.

Много е вярно това.
И е по-различно от другото: да се търсят оправдания за поведението на родителите и да се казва на детето как те от любов за направили тази сериозна грешка, пък то им се сърди.
Детето си има в момента достатъчно свои грижи, та да трябва и да влиза в положението на майката.
Не може да се натоварва то и с техните страхове. Ама страх ги било да не я изгубят, затова не и казали. Детето ли да е отговорно за това?
Ох, много е трудно, стискам ви палци да се уталожат по-бързо нещата. 

Sway, аз смятам, че ако ти позволи, трябва да говориш като приятелка, интересувайки се момиченцето какво чувства и по някакъв ваш си начин на общуване да провокираш изплакване на болката. Защото там вътре в душичката и главичката на детето далеч не само факта, че са го лъгали е единственият проблем за осъзнаване и разрешаване. Сринал се е целият му досегашен свят!
Ако можеш, не обяснявай нищо за поведението на другите, остави те сами да обяснят причините за постъпките си, когато са в състояние да направят това. Дано колкото се може по-бързо се осъзнаят и влязат в ролята си на родители!  

Говори с майката, покажи й материали от този сайт, опитай се да я накараш да потърси и друга литература свързана с осиновяването. Моето мнение за момента обаче е, че за "Първична рана" й е рано да чете, нека първо навлезе в темата. Най-важното - обясни й, че дори и да стигне до разговор с детето, това ще бъде само началото на един много дълъг и раздиращо мъчителен и за двете страни на моменти път - детето да осъзнае, да приеме и да свикне да живее с този факт от живота си и с последствията от него.

Стискам палци и с огромна надежда ще чакам да напишеш нещо хубаво когато се върнеш след разговорите!  

Sway,помоли за съвети, но искам да кажа ,че пращам и на майката и на детето една голяма
Да бъде интуитивна и да чуе първо себе си, после и детето, да си даде време, нещата ще дойдат на местата си.Четенето тук също помага.


Дар, радвам се, че ти е помогнало.С уважение към теб и човека , който го е казал. На мен израза не ми харесва, не го приемам, не ме мобилизира.Разгневява ме. Почти като думата "трябва".Израснали сме с нея,клише в речта ни е и въпреки това,избягвам да я използвам, макар, че го правя несъзнателно.Ненужна дума, безсмислена.Ако помага на някого- добре. Но аз не се харесвам, дори като я казвам на себе си.
Явно други неща ме мобилизират, но няма как да ги опиша тук.

Още веднъж на майката- прегръдка.Не съм била точно в нейното положение, но минахме през "казването". Колкото и да четях и тук,  и книги, се оказах неподготвена за изблиците на гняв (и аз не мога да кажа към кого, вероятно не насочени към нас), които дойдоха след време, кратки, редки, но неочаквани.

Хубаво е , че детето има с кого да споделя, както казваш. Търпение, след време отношенията ще бъдат както преди, да не кажа по-добри.

Не знам дали съм била много полезна, надявам се-поне малко.