Проблеми малки и големи с нашите деца

Ami_D, имах предвид обратното, честно казано, т.е. тази статия да бъде поместена тук: http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=89257.0

Както и да е, не е от особена важност къде ще е, по-важното е да има повече такива.

Не разбирам много добре какво имаш предвид под "такава ситуация", но ако визираш въпросите, осъзнаването, преосмислянето, борбата със себе си и околните, фазите, етапите, неизказаното и неосъзнатото и още много при тези деца - да, има. Мисля, че всички в една или друга степен сме в такава ситуация.

При някои се проявява по-ярко и ясно, по-настойчиво, при други не дотам.

Дъщеря ми е живяла 4 пълни години в институция. На мен не ми се е налагало "да казвам", но да обяснявам...ами, това е нашето ежедневие. Детето преосмисля постоянно всичко, сякаш пренарежда представите си за света и хората в съзнанието си. Понякога е по-травматично, понякога е безболезнено. Също за 10 месеца, мина през толкова много метаморфози, научи ужасно много, започна да си дава сметка какво не е имала, после дойде и страха да не го загуби.

Затова си мисля, че думите и начините са различни не само що касае индивидуалността на детето, но и възрастта. В началото аз подех инициативата, защото тя не знаеше дори откъде идват бебетата, просто идваше от друг свят и се наложи да се учим взаимно. Тя се учи от мен на живота извън стените на Дома, аз от нея - за живота вътре.
Нямах друг начин да разбера какво се случва в нея, докато не започнах да гледам през нейните очи.

Литературата е много полезна, но в живота често ситуациите не са като по книга и тогава ни идва на помощ единствено интуицията.

В началото на "казването", детето ми реагираше с липса на интерес, сменяше темата и за мен това значеше, че не е готова, тогава спирах. Но не съм си и мислила, че от нещо споменато между другото, тя ще запази такъв дълбок спомен. Дойде време и тя сама започна да пита, учудвайки ме с точността на запеметените думи. Това са били моментите, които се старая и до днес да не изпускам, ако ще да сме в средата на някое кръстовище!

Много и различни са въпросите, ситуациите, реакциите. Имало е случаи, когато съм се чувствала малка и безсилна, но в тия моменти открих, че най-баналната прегръдка и думите "Много те обичам", могат да са най-простото решение.

Не знам какво бих могла да ти кажа в подкрепа, защото не мога да обобщавам. Моят опит се гради на връзката ми с моето дете, а то си една отделна Вселена, както твоето и всяко друго.

Най-трудно ми е, когато ми каже, че иска да е излязла от моя корем...тогава наистина думите са слаби...Все по-настойчиво го иска и след като изчерпах всички абстрактни, магически и други обяснения, вече съм на път да опитам нещо наистина лудо: някой ден, просто ще я "родя".

Изхождам от това, защото имаше период, в който искаше да е бебе. Държеше се като бебе, искаше да суче, да се вози в количка, да й купя биберон, когато я гушках - гукаше като бебе, дори и погледа и се променяше, ставаше бебешки...В началото това ме развеселяваше, но после си дадох сметка, че тя има нужда да го изживее, затова си измислихме игра, която играем само у дома, наша тайна. Все още на моменти иска да е бебе, макар и по-рядко. Може би, затова иска да бъде "родена" от мен - иска си целият път, всичко загубено и неизживяно.

ДарЗаМен,
благодаря за споделеното.   

Попивам всичко написано;
дали ще изплувам?...

Споделеното от ДарЗаМен, както и от всички други родители на малко по-големи осиновени деца, е много по-ценно от написаното в която и да е книга      

Всъщност именно интуицията е най-водещата и най-истинската. Колкото и литература да е прочетена, колкото и дискусии да са проведени, обикновено детските въпроси ни сварват неподготвени и изискват незабавен отговор. Който в повечето случаи идва от интуицията... От способността на всяка майка да усеща детето си и да знае кое е най-доброто за него. Казвала съм го много пъти на много от вас, ще го кажа отново, защото смятам, че е изключително важно - Всяка една от вас е най-добрата майка на детето си. Просто трябва да го ПОВЯРВАТЕ...Въпреки присъствието на другата майка (биологичната, био-авторката или както и да я наричаме)


ДарЗаМен, радвай се на всичко това!!! Прекрасно е, че Иринка изживява тези неща. Много често всичко това, което описваш, се случва вследствие на добра психотерапия И регресът към бебешката възраст, и желанието ти да я "родиш". А за лудата ти идея да я "родиш" съм абсолютна ЗА. Защото знаеш ли, в терапия, много осиновени деца, искат, симулират, имитират, отиграват "раждането" - по различни начини, в рисунките, в игрите, в пясъка.

И на мен ми бе много трудно преди седмица,когато Цецко просто каза - аз съм излязъл от твоя корем и ти си ми мама.Много пъти сме обсъждали това,даже е гледал научен филм как се формира и ражда от корема бебето,но си мисля,че за него е просто логично да е така.А защо да не е и за мен.Аз също искам да съм родена от корема на моята мама,така както иска и моето дете.Та това е един физически биологически акт от тялото на жената и както всичко може да се чувства така можем да чувстваме и това,което Петя казва за Иринка да я "родя".
Като си говорим с Цецко за братчета или сестричета на другите деца,той все ми казва-искам ти да ми го родиш братчето.
Това е, с времето може да се изяснят нещата или подсъзнателно да си остане-Аз съм си роден от моята мама.Божа работа.

  Мартин все още не е наясно с процеса на "раждане", но знае че братче или сестриче ще си "вземем" от дом за такива деца и чака момента с нетърпение милият.

Понеже въпросите за коремчето и раждането ще стават все по-чести, реших да ви преведа нещо, което скоро четох. Вярвам, че ще помогне на много от вас да разберете по-добре децата си и да потърсите много отговори в себе си... Текстът не е лек, провокиращ е, но... Психолозите и терапевтите се появяваме в моментите, когато човек страда. Затова често ни обвиняват, че говорим за нещата, от които най-много боли...

Преводът е част от "Пътешествието на осиновения Аз - в търсене на цялостност", Бети Джийн Лифтън ("The Journey Of The Adopted Self - A Quest For Wholeness", Betty Jean Lifton). Авторката е психотерапевт, самата тя осиновена.




Загадката за това как се раждат бебетата е първият по-сериозен проблем, който занимава детският ум според Фройд. Когато детето попита мама „В твоето коремче ли съм бил, мамо?” и мама отговори „Да”, детето е спокойно. Но когато осиновеното дете зададе същият въпрос и отговорът е „Не”, то вече има своя собствена гатанка „В чие коремче съм бил?”

Осиновеното дете ще продължава отново и отново да задава този въпрос: „В твоето коремче ли бях, мамо?”, надявайки се все някога мама да каже така желаното „ДА”. Детето всъщност пита за началото на собствения си живот, за началото на личния си житейски разказ („life narrative”- на някои места ще го преведа като „наратив”, „narrate” – разказвам). Личната ни история обикновено започва със зачеването, или дори преди това, ако знаем кога са се срещнали мама и тати. Тя се развива и променя през целия ни живот. Обикновено включва детайли като това колко сме ритали в корема на мама, трудно или лесно сме се родили, какво бебе сме били.

Мой приятел си спомня как 7-годишната му (биологична) дъщеря честичко й е казвала „Тати, разкажи ми историята” – как е срещнал мама, как се е влюбил в нея, как а се оженили, колко много са се обичали и как тя е започнала да расте в коремчето на мама. Детето се чувствало сигурно и спокойно, слушайки отново и отново историята за живота си – която не започвала с раждането й, а с мама и тати, които са я създали. Понякога бабите и дядовците добавяли подробности от живота на мама и тати, преди тя да се роди. Детето знаело, без да е необходимо да му се казва, че личната й история е свързана с тази на родителите й, на бабите и дядовците й, на прабабите и прадядовците й – през поколенията и й давало чувство на свързаност. Нейната лична история разкрива идентичността й. Ако от личната й  история липсваха важни хора (мама, тати, баби, дядовци), за нея щеше да е трудно да се чувства свързана. За повечето деца, личната им история е част от сянката им – нещо толкова естествено и вродено, нещо, което се равива през годините и не може да бъде откъснато от тях. Не е така обаче, когато си осиновен.

Личните истории се разкъсват от лични или исторически събития, като война, развод, смърт, изоставяне, осиновяване. При осиновяването има поне три разкъсани лични истории:

-   разкъсана е личната история на осиновителите поради невъзможността да имат собствено биологично дете

-   разкъсана е личната история на биологичните родители поради невъзможността да запазят биологичното си дете

-   разкъсана е историята на осиновеното дете, което е изтръгнато от собсвеното си генетично и историческо семейство, за да запълни празнината в личната история на осиновителите си.

При затворените осиновявания, възможността на осиновителите да продължат личната си история става чрез невъзможността на детето да продължи собствената си история. Защо? Защото в затвореното осиновяване, когато осиновяваш дете, му казваш толкова много за семейството, в което влиза и толкова малко за семейството, от което идва... Сякаш се очаква неговата идентичност да започне от момента, в който то е станало част от новото семейство... Сякаш е дете без минало...

Преди време, а може би все още някои хора го правят, на осиновените деца им беше казвано, че родителите им са починали в катастрофа или други подобни сценарии – истории, съчинени в един психологичен вакуум, но съдържащи в себе си метафоричната истина, че от биологичните родители и детето се очаква да бъдат наитсини мъртви един за друг. Независимо от много промени в системата на осиновяването, много родители все още изпращат старото двойно послание – „Ти си наш, но всъщност не си точно наш”. Някои от тях все още умишлено завоалирано говорят за причините за изоставянето – било чрез измислени истории, било чрез изречения от типа на: „Тя е била много бедна”, „Тя е била твърде млада”, „Тя те е обичала прекалено много, за да те остави при себе си”. Тези родители казват на детето си „Ти си осиновено”, но не му казват това, от което то се нуждае – в чие коремче е растяло, кое е семейството, от което то идва и с което е все още биологично свързано. В този смисъл казването е всъщност не-казване..

Мария дойде при мен, силно притеснена за 5-годишната си дъщеричка Сара, която много страдаше. Когато била на 4 годинки, сара попитала майка си дали е билав нейния корем.
„Не”, отговорила Мария.
„Защо? Как така?”
„Защото коремчето на мама беше болно”
„Тогава в кое коремче съм била”
„Била си в друго коремче”.
И тогава Мария започнала да обяснява на Сара как жената, в чието коремче сара е растяла, не е можела да се грижи за нея, след като я е родила, защото е била сама и не е имала пари. Този отговори задовол Сара за определен момент.

Когато Сара станала на 5 години, Мария решила да й обясни някоуи факти от живота и й купила книжката „Откъде идвам?”. Сара започвала да плаче всеки път, когато в книжката се стигало до момента на срязване на пъпната връв на бебето.
„Защо плачеш?, питала Мария.
„Защото мама не е можела да ме храни.”
„Защо не е можела да те храни?”
„Защото е била бедна. Защото идвам от бедно семейство. Защото не е имало достатъчно пари да си купи храна”.
Сара е възприела абсолютно буквално историята, която Мария й е разказала и сама, с помощта на фантазията си, запълваше празнините в личната си история.

През същата година, една жена се усмихнала на Сара в супермаркета. Жената била руса, със сини очи, като Сара и много повече приличала на нея, отколкото майка й, която била с тъмна коса и тъмни очи. Сара изтичала към непознатата жена и я прегърнала. Жената казала на Мария – „Сигурно ме помисли за някой друг”. На път към вкъщи, Мария попитала Сара защо е прегърнала тази жена.
„Защото това беше майка ми”, отговорила Сара.
„Какво искаш да кажеш?”
„Знаеш какво искам да кажа – истинската ми майка”.
Мария не могла да каже нищо друго, освен да предупреди Сара да не се хвърля на врата на непознати.

През същата тази година Сара често плачела. Станала агресивна в училище, започнала да удря съучениците си. Един път, когато Мария се опитвала да я успокои, Сара я попитала:
„Откъде идвам аз, мамо?”
И когато Мария за пореден път обяснила, че Сара е била в коремчето на друга жена, Сара казала: „Къде е тя? Искам да я намеря. Не може ли тя да живее с нас?” Докато другата майка остава аутсайдер, част от личността на сара също остава отвън. Чрез всички тези въпроси Сара се опитваше да събере всички заедно, за да може да има пълно семейство и да се чувства цяла.

Мария се опитала да успокои Сара: „Когато пораснеш, ще ти помогна да я намериш. Сега не е моментът.”

Сара не повдигнала въпроса отново, но спряла да удря децата в училище. Мария обаче все още се притеснява: „Страх ме е, че сара ще хареса повече НЕЯ и няма да иска повече да живее с нас”. Мария изразява страха на толкова много осиновители... Но Сара, малкото момиченце, което познава една единствена мама, няма да предпочете другата мама, само защото е растяла в нейното коремче. Тя просто иска да знае повече за тази „друга мама”, може би иска и да я види, но не иска да напусне уютната си детска стая, играчките си, приятелчетата си, а най-малко мама и тати. Осиновителите й са нейните родители, най-малкото защото са били с нея, когато се е разпадал на хиляда парченца... Ако осиновителите разберат това веднъж завинаги, няма да се страхуват да казват на децата си истините за произхода им и да бъдат заедно с тях по пътя към намирането на себе си и постигането на цялостност.

Много често разговорите за осиновяването се оприличават  с разговорите за сексуланото образование. Парадоксално е, че децата знаят много повече за секса, отколкото за собствения си произход – защото докато родителите обясняват значението на думи като „матка”, „яйчници”, сперматозоиди”, те никога не свързват реални хора с тези части на тялото. „Бихме ти казали, но нищо не знаем” е рефренът, който детето чува всеки път, когато попита нещо за биологичните си родители. Или „Когато пораснеш, можеш сам да разбереш”. Но детето усеща съмнението и страховете в думите на родителите си. „Сякаш всеки път, когато заговорех на тази тема, на тях им ставаше неприятно – сякаш не искаха дори да си помислят за раждането ми”, споделя една осиновена жена, чиито родители са й казвали, че е растяла в сърцето на мама.  „През цялото време се опитвах да си се представя там, някъде, в тялото – между сърцето и корема”.

И сега какво? Да обвиним системата, процедурата, законите, лошите практики, които не осигуряват в досиетата на осиновените деца снимки на биологичните родители, информация за личността им, характера им, интересите им, родословното дърво, медицинката история. Или да помолим биологичните майки да пишат писма на децата си, в които да се опитат да им обяснят защо вземат това решение – писмо, което да бъде дадено на детето на една  по-осъзната възраст.

Това ще отговори ли на детските въпроси:
„Защо другата мама не може да дойде на рождения ми ден?”
„Тати, може ли другата мама да живее в палатка, отзад на двора?”

Трябва ли да зависиш от някой друг и да обвиняваш кого ли не, когато сам можеш да потърсиш необходимата информация, за да можеш ТИ самият да отговориш на въпросите на детето ти. Ако не можеш да намериш тази информация от досието, можеш да откриеш биологичната майка и да знаеш какво се случва с живота й. Да даваш реална информация на децата си за „другата мама”, което се случва в отворените осиновявания, осигурява на детето възможност да изгради цялостна, а не разкъсна идентичност.

Детето, осиновено чрез затворено осиновяване и най-вече детето, отглеждано от родители, които не могат да преодолеят собствените си страхове от неговите биологични родители, не са такива късметлии. Когато осиновеното дете пита отново и отново „В твоето коремче ли бях, Мамо?”, то се опитва да се роди. Едва ли нещо друго, освен реално знание за „другата мама”, което другите деца имат наготово, ще го убеди в това, че то наистина е било родено. Осиновеното дете иска да е било в коремчето на единствената майка, която познава, защото тогава то ще е истински родено, както са всички други деца, които познават майките си. Има ужасяваща бездна между коремчето на непознатата мама, която го е носила вътре 9 месеца и после го е изоставила и коремчето на любимата мама, в което то толкова много иска да е било. Детето може да изглежда задоволено от неистинските отговори, но в кошмарите си, сякаш това е бездната, в която то пропада...

Не знам как да благодаря на Теа.

Може пък Господ да се е смилил над нас като ни дава шанс да се запознаем с тези текстове.

За повечето от вас те не са така неизмеримоценни, а за мен и още трима, с които си направихме групичка за взаимопомощ, са най скъпото, което някой ни е подарил и блаодарим  на Теа.

 Именно това:"Детето може да изглежда задоволено от неистинските отговори, но в кошмарите си, сякаш това е бездната, в която то пропада...
и "
"
"Детето, осиновено чрез затворено осиновяване и най-вече детето, отглеждано от родители, които не могат да преодолеят собствените си страхове от неговите биологични родители, не са такива късметлии."

"При затворените осиновявания, възможността на осиновителите да продължат личната си история става чрез невъзможността на детето да продължи собствената си история. Защо?
..."

От тази бездна от нас се иска да направим корени и те да са опора за нашите деца и за нашите души. Ако не гледаш в бездната може и да може, но аз не познавам реално някой напълно независим от нея.


Мъчно ми е, че така елементарно и категорично ни съветват разни, които не са и разбрали какво питаме, но Теа идва като наградата за това да издържим и да не се отказваме от този форум.

Снощи преди да заспи, като отидох да пожелая "Лека нощ!" на децата, Надя ми каза "Знаеш ли, мамо, вече ПОЧТИ не си спомням времето, когато не сме били заедно."
Хубаво и топло е да чуеш подобни думи, но и малко страшничко - защото когато си дойде у дома тя нямаше 3 месеца, как би могла изобщо да си спомня времето отпреди това? Знам, това е за друга тема. Какво всъщност помнят нашите деца от преди нас? Откакто чух тези думи снощи се мъча да разровя собствената си памет - какво помня аз от времето преди да стана част от семейството си? Защо не мога да "визуализирам" нито един спомен? 

аз все се напъвам за ранни спомени, но моите са най-рано от три-четири годишна възраст и са фрагментарни, даже не съм сигурна спомени ли са или визуални представи на разказите на близките ми ... не съм осиновена, надявам се, че животът в дом не е много по-"стимулиращ" за спомени у децата ... това което ме шокира преди време беше споделеното от мой приятел, осиновен на шест-седем годишна възраст - преди това е бил в дом - той каза, че не помни нищо от дома! вярно, че той е научил за произхода си чак на 20 години и от тогава е започнал да се чуди, опитва да си спомни и въобще да мисли по темата. но за мен си остава странно, защото до този момент не е имал съмнения, че е осиновен, нито има спомен за живота си преди осиновяването! възможно ли е паметта човешка да е толкова услужлива понякога и да заличава неприятните спомени в стремежа детето да бъде щастливо (при възрастните не аботи със сигурност)? дано!

Тревожно ми е и няма да си формулирам мисълта ясно, но ако някой случайно ме разбере - моля давайте идеи дали не греша.
От една седмица сме на детска, сутрешния рев е налице, обаче и на обяд плаче без глас и така си осолява супата. Като го попитат защо плаче - "мъчно ми е за мама". До тук добре - период на адаптация, обаче от две нощи е неспокоен през нощта, а снощи даже рева и нонстоп идваше в нашето легло - накрая го оставих да спи при нас, та поне да се наспи. /това след като 10 пъти го връщах в неговото легло и лягах при него/

От две-три седмици ми се противопоставя за всичко адски предизвикателно и като му направя забележка, казва - аз ще си отида  на село, или в София /зависи къде сме в момента/ и кракът ми няма да стъпи тук.
В същото време иска да го гушкам и да го нося на ръце, за да не го изоставя 

Дтетето ми е малко и практичен съвет не мога да ти дам, но ми се струва, че е възможно е това да са натрупани няколко неща:
- адаптация - все пак цяло лято сте били заедно, сега се разделяте
- ревност към Митко, той си остава в къщи, а пък Милен отива в детската.
Аз си чета една полезна книжка, "Изкуството да бъдеш родител" - там има доста практически съвети за подобни случаи

Относно противопоставянето, има една много добра книжка за възпитание на малки деца "Изкуството да кажем НЕ и да не отстъпим". Там има много полезни и практични съвети, разгледани са и конкретни ситуации. Ако не можеш да я намериш, мога да ти я заема

Интересното е, че аз се опасявах от ревност че оставам с Митко, а Милен до сега не се е сетил за това. Водих го и с Митко, но не му е дошло наум да пита докато всички сме на работа какво прави бебето.
Логиката му, обаче е бетон - "Защо плачеш - защото не искам да ходя на градина - защо не искаш - защото ми се карат - защо ти се карат - защото плача  "
Вярно че цяло лято сме били заедно по 24 часа в денонощието и това си оказва влияние, обаче много се опасявам от рецидив на изпълненията от тръгването на ясла - с пищенето по нощите.
Тогава не даваше да го приближа, сега е другата крайност - не ще да се отлепи от мен.
Ревността по отношение на Митко никак не ме безпокои - там Милен е направо перфектен. От време на време иска вниманието ми точно когато сменям памперса, но това е напълно нормално.

Фуси, ще потърся книжките на пазара и ако не намеря ще викам за помощ.

Мамче Галя, моя колежка в работата в момента има съвсем същия проблем - детето цяло лято беше с тях и сега цяла седмица тръгването сутрин за градина е мъчение, да не говорим за през деня там. Много е стресирано детето.
Дано скоро свикне отново малкия разбойник, но мисля, че това го има при всички деца и би трябвало да мине, дано да е бързо.

„При осиновяването има поне три разкъсани лични истории: -  разкъсана е историята на осиновеното дете, което е изтръгнато от собсвеното си генетично и историческо семейство, за да запълни празнината в личната история на осиновителите си.
- ...Сякаш се очаква неговата идентичност да започне от момента, в който то е станало част от новото семейство... Сякаш е дете без минало...- Осиновителите й са нейните родители, най-малкото защото са били с нея, когато се е разпадал на хиляда парченца... Ако осиновителите разберат това веднъж завинаги, няма да се страхуват да казват на децата си истините за произхода им и да бъдат заедно с тях по пътя към намирането на себе си и постигането на цялостност.”
Признавам, не тълкувам в буквален смисъл написаното, но и не го разбирам напълно; т.е. не съм съгласна с всичко, в превода.

Последно от мен, защото ще започна да се повтарям.
Ще си позволя да цитирам откъс от ЛС до приятелка, дано ми прости!
„Очаквайки проява на интерес от страна на 3,5 годишния ми син към съдбата си, към новото си семейство, не го насилвах в първите месеци на общото ни съжителство да му говоря за себе си - че не съм го родила аз, а има друга мама, в чийто коремче е израсъл. Грешка?
Исках да проговори поне (ползваше набор от 10-15 думи) и да започне да възприема елементарни житейски факти – семейни празници, дядо Коледа, джуджетата...Безспорна истина е, че годините в Дома, просто липсват в развитието му и подготовката за света извън оградата.
Изпревариха ме "благородни пориви" на съседски деца и тактичните им родители.
Не зная какво са му поднесли и колко време го е таял в себе си; не го показа и пред мен.
Прекалените емоционални преживявания през ваканцията, света, който започна да възприема след многобройните пътувания, отключиха нещо в него.
Когато ми каза, че иска да ме пита нещо, ми светна:
( резюме ):
Аз: "Какво искаш да знаеш, мамо? Питай, нали сме приятели, ще ти кажа, всичко, което знам и те интересува."
Той: "Ееее, рано е още..." - (сълзи)
Аз:  " Може би, че не съм твоята мама? А тогава коя е твоя мама?"
Той: " И аз това питам." - (сълзи)
Аз:   "Нали помниш деня, когато дойдох в Дома и двамата се обикнахме от пръв поглед и т.н. и т.н. Живеем заедно, обичаме се, имаме общ дом – значи сега мама Ами е твоя мама,....................”
Той: "Аз ще отида при другата мама!"

Снощи:
След  бурни игри по негов вкус ме пита: "Мамо, ти защо ме водиш да играя в детския кът? Толкова много ли ме обичаш?"
"Много, ти си моето слънчице. А ти обичаш ли мама?"
"НЕ!" (без сълзи).
АЗ:    (сълзи)...

Е, АЗ НЕ ИСКАМ МЕЖДУ НАС ДА ИМА ИЗМИСЛЕНИ, ИЛЮЗОРНИ ИСТОРИИ – И СЕ СТАРАЯ – не искам кошмари и пропасти, в които да пропада. Но всяко дете е ЛИЧНОСТ, индивидуално преживяващо и изстрадващо историята за събдата си.
„Всъщност именно интуицията е най-водещата и най-истинската.” И ТЪРПЕНИЕ ДО ПОБЪРКВАНЕ?
Не знам верния отговор, още го търся, но следвайки душата си, ще продължавам борбата за място в сърцето на сина ми.
Може би ще пиша тогава.
Успех на всички.

Много е ценно това, което споделяш - че не си съгласна. Моля те, обясни точно кое не ти се вижда точно.

Можем да сме си взаимно полезни само ако се опитваме да се чуваме и разбираме.
 
Много съм благодарна за така ясните ти и конкретни думи и ще се радвам да ми отговориш. Аз съм от другата страна и невероятно ми харесаха точно тези изрази. Дай ми гледката от твоята страна и за двете ни е много ценна твоята гледка.
Една от малкото непредубедени си и много се радвам,че се спираш именно на тези изрази.