Но факт - мобилизирани са множество работници с оранжеви елечата. Сменят тротоари и бордюри. Дори в затънтени улици. Срещам тези работници из различни квартали. Целият град трещи от машините, с които режат бордюрите. Прах до небесата. Работата усилено кипи!
Хубавото е, че ги правят подходящи и за инвалидни колички. Знам, че много хора не обичат думата инвалид. Искат да се използва "човек в неравностойно положение". Няма да използвам това словосъчетание, защото няма как да кажа по друг начин "инвалидна количка". Няма да го използвам, както не бих използвал ром и афро-американец. Безсмислени неологизми, наложени заради политическите прищевки на някой си.
Обаче...
В махалата живее едно момче, което всяко лято бръмчи по асфалта с количката си. Тя е модерна, самоходна. Управлява се с някакъв джойстик. Момчето беше видимо доволно. От сутрин, та чак докато се стъмни, то хвърчеше из уличките. Живея в сравнително спокоен квартал. Улиците са малки, няма движение по тях.
Гледам сега работниците как слагат новите тротоари и си мисля - еее, най-после онова момче ще може да се придвижва свободно навсякъде. Няма нужда да се вре между колите... Но после се сетих, че тази година не съм го виждал. Нямаше го. Нямаше го и през топлата пролет, нямаше го и през прохладните надвечери на горещото лято. Момчето го нямаше...