ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Е нали си обещахме, че няма да разводняваме тази тема.

Това,което чувстваме е коренно различно от това,което чувстват и преживяват клетите дечица в Могилино или в друга институция.
Ако аз реша да пиша в темата за писмата,какво би се получило,освен "сит на гладен не вярва".
Какво мога да знам аз за институциите,като съм имала дом и семейство,като съм била едно обичано и желано дете.
Първичната болка е нещо коренно различно.
Затова реших в качеството си на кака Злобюла да се намеся с коментар,преди време пуснах една тема за моята първична рана,която беше оспамена със разни запитвания откъде може да чете по интернет едноименната книга.Това ми направи грозно впечатление като автор на темата,понеже бях писала,за да споделя собствената си болка,не темата ,в която си изливам душевните терзания да се превръща в люпарник на семки.
Девойката тогава ми се извини на лични(не пожела да стори това в темата,незнайно по какви съображения),но все пак се засегнах.
Дайте сега да не разводняваме темата на Дива-не.

Косси,
Никой не чувства празнота поради факта, че е осиновен.

А да ти доказвам, че има пълна хармония в позициата ми с цитираните от теб текстове - би било нелепо.

Ако не поработиш върху това, да осмислиш споделеното от другите, каквото и да ти напише човек - няма да ти е от полза. Ти не разбираш отговорите защото не си изживяла въпросите.

Момичета,
Може би е редно да сме обективни и да констатираме, че има и нещо много положително като ефект от постингите на Косси - толкова директно ни се показва, че няма начин да сме разбрани и искреността ни не служи за нищо, та не е тука  мястото ни за споделяне.

Много много съжалявам повече няма да пиша.
ТОВА Е ВАШАТА ТЕМА.   

Ще опитам да подкрепя Бианка и Мираетта, макар и не толкова емоционално

Коси мила, нищо лично

Тази тема е за болките и страховете на осиновените деца. За пръв път чета такова нещо – искрено и нецензурирано. Прекалено е ценно за да го „оцапаме“ (не се сещам за по-подходяща дума, за което се извинявам). Моля ви нека го запазим такова каквото е, защото рядко на осиновителите се дава такъв шанс. Аз самата съм си позволявала да пиша в тази тема, като съм искала съвет, за това как да предпазя моето дете или по-скоро как да му помогна един ден. Безкрайно съм благодарна на всички отговори, които получих

Тук пишещите осиновени деца не четат само тяхната си тема. Те виждат и всичко останало. Всеки е свободен да се включи ако иска и да го направи по начин, по който той намери за добре. Защо предполагаш, че момичетата не са участвали по един или по друг начин и не са подписали петицията например? Но си мисля, че това не е свързано с факта на осиновяването им а с факта, че са нормални човешки същества, които не могат да останат безучастни към страданието на децата от Могилино и останалите подобни домове. Отделно факта, че повечето от тях не са били в институция

Или хайде ще опитам да го кажа по още един начин- ако са се включили в протеста, то е било на „собствено основание“, а не защото са били осиновени. И по друг начин – не е било защото трябва да бъдат благодарни (любимата ми благодарност), че те са имали късмета да израснат в семейства, други не и растат в институции.

Сега, това което ще кажа ще е много объркано, дано да ме разбереш:
Писала съм няколко статии по повод осиновяването в няколко големи издания. Разказвала съм обаче моята история и нашите перипетии като осиновители. Не съм разказвала историята на сина ми, категорично отказвам и да го снимат. Защото уважавам детето си. Той още е прекалено мъничък за да направи избор – ще разказва ли историята си или не. Аз съм ранена от факта, че не успяхме да създадем свое биологично дете. Имам право да разкажа моята история. Детето ми е ранено от изоставянето. Правото да реагира и начинът по който ще го направи е бъдещ негов избор. Аз не мога да го ръчкам и да го подбутвам да реагира по моя начин. Въпрос на уважение към детето ми. Същото се отнася и за пишещите тук осиновени деца - уважавайте ги.

Разбирам всеобщия ентусиазъм и възторг. Но тук всички сме разумни и четящи хора и правим избора си сами, да не ровим в душите на другите, макар и от добро чувство.


П.С 
ааааа Мира, таковата, за бузите на Никола благодаря, ама гривните по крачетата да му видиш... 

Въобще не е там въпроса, че е наша темата ...

Не ме боли, че Косси не схваща, или че искам да налагам на всака цена мнеието си (което не помня кой бе казал),
а че всеки, който се е ограмотил до степен да чете встници,  по аксиома е дълбоко убеден, че ние нещо не схващаме и следва да ни дава напътствия и да ни отваря очите какви невероятни късметлии сме, но сме изначално лишени от усет за това и дразним хората, които имат реални болки и проблеми.

За последно ще дам мила картинка от мое пазаруване в Практикер преди година-две:
Голяма количка с разни кашони и  лайсни върху тях...
Детето ми/бебе се вози върху кашоните....
Мъж ми седи с буреносно изражение и казва, че ако ще купувам да плащам на касата и да излизаме или в следващите две минути пали колата и си тръгва...а аз да се оправям както знам...
Продавач-консултант, когото ухажвам като на седянка, грубо ми заявява, че въпреки надписите не режел лайсни от еди-какво-си, а от еди-какво-си режел...
Притеснена набирам един роднина-майстор да питам кое да взема и след като предпочитаното отказват да го режат по размер, дали той ще ми намери резачка...
Казвам, че за майка са лайсните единствено защото той знае там конфигурацията и разположението на стените ....
Помен за осиновяване нямам, имам си най-делнични грижи..., за това не се и сещам често въобще.
Роднината - майстор пита само за цените и с грижовен тон ме съветва - по-скъпите, по-скъпите, мама нали знаеш какво направи за теб...., тя най-доброто заслужава....

Не ме и изслуша, че основното е той дали ще осигури резачка (или както му викат майсторите на това).
Не ме и изслуша за размерите според вида материали и за това кое режат в Практикер и кое отказват, за  да не им се повредели машините...  не схвана, че аз не се водя от цената, а и не е възможно тя да се прецени на момента при разнородни материали и размери. Ама как да мисли, той не мисли, той си знае ....

Та, аз и за Филип Тотю да пиша научен труд, все за едно и също ще ми говорят.

Не виждам разлика между майстора и Косси.
Такава ми била орисията.

Нищо лично Косии, бъди си жива и здрава и ще чакаме с радост и твоето детенце.

На друго основание съм в протеста - като майка, ама ме беше страх да го формулирам така,  че да не ме обвинят пак в сложни думи и зрази , та добре че Фусси го каза.

Именно.

Момичета, това е вашата тема. Но тя е полезна за всички. Аз чета и препрочитам по сто пъти и се уча, уча се да разбирам някой неща.
За първи път се включвам с пост. Но, моля ви, не се засягайте, че някой не ви е разбрал. Не ви е разбрал сега, но утре ще събере информация, мнения и ще започне да разбира и да възприема нещата такива каквито са.

Разумът май изисква да се поучим от други групи за вазимопомощ. Анонимните алкохолици са ефикасни, може би, защото са анонимни и затворени групи.

Ние сме като нарко-зависими от безусловната любов и май не ни е мястото в широката публичност.
На мен засега ми се изчерпи резервоарът ...

Момичета, 
Нека не превръщаме темата в спор. Нека ни е уютно тук- на всички.
Да, абсолютно е права Мираетта, че ако през  нечия душата  не е преминало онова, което е преминало през нашите (на каквото и да е ниво) няма начин да ни разбере напълно.  Но нека не се корим онези, които не ни разбират... Убедена съм, че те непрестанно правят опити да стигнат до онова скрито в нас всеки път, когато се вглеждат в очите на своите осиновени деца. Всеки път, когато дечицата им проревават в неспокойния си сън.
Всеки от тази прословута осиновителна триада е трудно да бъде разбран от другите.
Аз няма как да разбера мама в нейния страх. Знам, че го има. И въпреки че за мен той е безсмислен, тя живее и ще живее с него до края на дните си.
Нека не "натрапваме" нашата неразбраност, защото така рискуваме да бъдем едни вечно неудовлетворени порастнали деца.

 

Dudence,

няма начин да не си учителка.  Искаш завършеност и хапи енд на всяка цена, за сметка на възможната амплитуда във вижданията, да го кажа най-меко.

Не натрапвам неразбраност, защото е повече от ясно, че има реални хора тук във форума, които прекрасно ни разбират.

В осиновителната триада също не сме равностойни, другите двама имат късове друг живот, несвързан с останалите, а ние от преди да ни има сме в кашата. Другите решават проблеми за възрастни когато са станали такива, а ние преди да се научим да си бършем носа.

Е, как да сме равнпоставени ...



Само за натрапването не съм съгласна. На никого не натрапвам, уважавам докрай чуждата болка и не съм забелязала никой от нас да порицава или дори да си позволи да кометира чуждата болка с указания и оценки. Обратното не може да се каже.

За неудовлетвореността - да, неудовлетворена съм, но само от себе си. Поради хвърляне време и сили на вятъра не съм развила това, което ми е подарък от Господа, а сега нямам време за много неща.

Аз пиша като за възрастни, а ти си по-мека и диалогична и не дърпаш завесата докрай - точно като за подрастващи.

Ама щом така е по-приемливо ...



 

Кхм кх...деликатно покашлям, да ми обърнете внимание.

И за миг не ми е хрумнало да търся причината, защо момичетата тук не участват в идейката с писмата...смятам, че не е и нужно да обяснявам защо.

Но този път ще ми позволите и аз да се "засегна" малко.
Няма никакво неудовлетворение в мен, което да ме кара да се "устремявам" към подобни борби. По-скоро, обратното - давам си ясна сметка, че Ирина ще пострада донякъде от тази ситуация, макар да се старая да я опазя максимално.
Просто не мога да спра да мисля за децата, които съм виждала с очите си, вечер ми минават на някакъв забързан каданс в мислите, после по-бавно, пак бързо...не мога да осиновя всички, даже не мога да осиновя това момиченце, което всеки път не ме пуска и се гушва в мен като коте...гледам да не ходя там много често, а не спирам да мисля за нея...Знаете ли какво е, не защото аз съм я избрала, а усещането, че тя ме иска, ама наистина...

Проблемите са коренно различни, може и да греша, но аз ги разделям с една дебела черта.

Травмата от изоставянето е във всичките тези дечица и за жалост ние сме доста слаби пред нея. Можем да се опитаме да изслушаме, да усетим със сърцата си, мога да прегърна детето си...безмълвно, не мога да му обещая, че ще го излекувам от тази болка!
Преди няколко нощи детето ми отново не спа и плака в три през нощта, че не мога да я родя...
Е, родих я. Поставих я под нощницата ми и...я родих. Разиграхме цялата сцена, държах я в ръцете си и й говорех колко красиво бебе е...беше доволна и едновременно с това, очите й казваха, че знае - това не е истина. На другият ден, поиска да влезе в корема ми...
Това е болка, с която ще трябва да се справи предимно сама. Аз мога само да я прегърна и да й позволя да изплаче тази мъка в ръцете ми...

Знам защо някои осиновители отричат тази рана. Защото боли, боли ужасно. Ако е болна, ще й дам лекарства, ще я обгрижвам, ако някой я обиди - ще я защитя, но тук...трябва само да приемем фактите, а това за един родител е много тежко. Плаче ми се, а не бива. Така нейната болка, става двукратно моя и трябва да намеря сили, да я износя и заради двете ни.

Но другият проблем е решим!
Защо да добавяме още болка, още травми в и без това изтерзаните им души?
Детето ми още преживява основно спомените от "дома" и не толкова другите - от раздялата с тази, която й е дала живот...
Няма да стряскам никого повече с описания, но една година с дете, белязано явно с последиците от четиригодишния си престой в институцията, са е достатъчна за да се боря с всички сили, тази ужасна система да бъде променена.

Извинете за офф-а и, моля ви, не спирайте да споделяте, защото вашите усещания и преживявания са най-големият учител за нас. Мисля, че по този начин, помагате на тези деца не по-малко.

Разкрита съм  . Не че е толкова трудно да се досети човек де, пък и аз съм споделяла, че съм учителка.
Не, Мира, не искам хепи енд, цветя и парфюмен аромат на финала на всяка история. Не си падам по сапунките, но нямам "вина", че на мен с осиновяването ми ми се е случило нещо хубаво. И не съм от хората, които търсят виновни. Не искам да сея в душата си ветрове, за да не жъна бури. Мен негативизмът ме унищожава. Старая се да прощавам. Правя го. И ми е добре. Не искам да трупам гняв. А имам много поводи- повярвай ми.
Бях на 19 когато баща ми почина и много скоро след неговата смърт майка ми заживя с друг мъж. Приех решението и много трудно- заради лъжите, скандалите... И чух думите, които никое осиновено дете не би искало да чуе: "Добре, аз няма да съм с него, но няма и да съм с теб! Оставям те, оправяй се сама!" Има ли смисъл да пиша за това, което се случи в мен тогава? Знам че не...Да, бях на 19- голямо момиче, което можеше само да се "справя с живота". Но имаше една малка разлика между мен и останалите 19-годишни момичета. Аз съм осиновена. И само месец преди това бях разбрала, че съм осиновена.
Ако бях се озлобила тогава, ако не бях и простила за изречените думи, ако бях я отрекла... по добре ли щях да се чувствам? Не- просто щях да се самоунищожа. Щях да съсипя всичко, което съм. Щях да съсипя и нея...
Мама никога няма да разбере какво преживях тогава и че тази "плесница" имаше силата на унищожаващо всичко земетресение.... Тя никога няма да разбере...
Както аз няма да я разбера за много неща...Няма да разбера болката и, няма да разбера страховете и, може би дори тези нейни думи още дълго ще ме парят и ще се мъча да ги разбера...
Та... за "натрапването"- може би неправилно си ме разбрала, Мира. Имах предвид, че на всеки от нас е ясно, че не можем, колкото и да искаме, да влезем в кожата на другия. В този смисъл всеки от осиновителната триада си остава в някаква степен  неразбран от другите. Нима някога ще разберем био-авторите си? Едва ли- почти съм убедена, че дори те сами едва ли се разбират.
Затова да повтаряме всеки път, че "нас никой не ни разбира" е ненужно. Това имах предвид под "натрапване". Иначе съм съгласна, че не сме равнопоставени... Но болката има различни измерения. Нашата, на родителите ни, на био-авторите ни.
Да, може би не дърпам завесата докрай, но то не е защото не искам да видя  какво се крие зад нея. А защото има различни пиеси. И не всяка е с ужасен край. А режисьорът не съм аз.

 

Историята на Miraetta ме подбуди да се включа отново.
Преди известно време взех от майка ми една книга-пътеводител за отглеждане на бебето и детето
Последните страници бяха посветени на въпитанието на осиновеното дете.
Тези страници бяха буквално превърнати на мекица от четене и подлепени глижливо с тиксо.
Горката ми майка явно ги беше препрочитала хиляди пъти,навремето( все пак и литературата по тези адски деликатни въпроси вероятно е била и твърде оскъдна) и то бе препрочитала тези страници,защото като една истинска майка бе искала да ме защити.
Е,споделих с вас как бременна в 6-тия месец ме запитаха директно дали може да съм циганка.И то човек,който се държеше безкрайно мило с мен и от който не очаквах подобна реплика.След отговора от моя страна последва упорство,че било възможно,защото на една жена така и пробутали циганче без да разбере в самото начало,но тя си го обичала,въпреки,че било "хранениче".
Същия този човек ме разпитва за подробности,ровейки в най-слабото ми място.
Същия този човек си каза най-чистосърдечно,че докъто аз прегръщам баща ми от радост,че го виждам търси прилики и разлики между нас двамата и дори е намерил сходни черти в лицата ни.
Според вас-на какво прилича това?!?!
Възможно ли е един човек да прояви подобна жестокост?
Историята на Miraetta е показателна как в ежедневието всеки един от нас получава подобни шамари.
Не ми стана жал за мен самата,стана ми мъчно за майка ми и за изпокъсаните от четене страници в книгата и.
За мен моята майка е една светица и аз я обичам  страшно много и моята увереност,че тя ме обича не по-малко отколкото аз моят бъдещ,биологичен син ме спаси в момента на тeзи гадни въпросчета да не рухна психически.
Но това ме наведе на мисълта колко зли и жестоки същества сме ние,човеците.Има хора,които,инстинктивно напипали чуждата болка умишлено се ровят в нея и то от любопитство и жажда за сеир.И от нищо,ама нищо градивно или съзидателно.
Като ми сипаха на няколко пъти сол в раната,честно нямаше с кой да споделя.Споделих тук.
Това,от което ми олекна е,че знаех,че тук има майки,които ще извлекат позитивното от историите ми,взети от реалния живот и ще защитят децата си,както моята майка е искала да стори,препрочитайки онези страници.
Аз виждам себе си в тези деца.
Дано докъто порастнат,порастне и обществото ни.
Или поне дано стане малко по-добро,малко по-човечно...