ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Здравейте,
Почуствах нужда и аз да напиша нещо, въпреки, че съм от другата страна (Ако има изобщо такова нещо). Татко съм на три осиновени деца. Осиновихме ги пеленачета - на 14 дни, на 10 дни и на 8 дни от раждането си. С жена ми държахме да не сме ги виждали. Може би защото искахме изборът да е на Бог. Както майката на детето си не знае какво ще бъде. Още от началото бяхме решили да им кажем, че са осиновени. За другите не знам, но нашите деца от малки знаят, че са взети от детска градина и че естествено са били най-хубавите и затова сме ги избрали. Сега не са зрели хора още. Двете от тях влизат в пубертета, но това наше решение за сега се оказва добро решение. Никога обаче не сме си позволявали да обиждаме биологичните им родители за да си донесем дивиденти. Разбрали сме, че натякванията от рода - Аз съм те отгледал, ще ме слушаш никак не вършат работа. Даже могат да настроят децата негативно. Докато детето не порасне и не се сблъска с отговорностите по отглеждането на своето дете, няма как да оцени това. Колкото по-рано се разбере това от родителите, толкова ще е по-лесна комуникацията с тях. В крайна сметка възрастните за виновниците за появяването на децата. Май нищо не казах, но пък ми олекна.

       mariangeorgiev, ти си наистина смел човек,три деца... ,малко хора биха се нагърбили,като мен например Надявам се,че това няма да е последното ти включване!


    _Hope_ ,здравей и от мен!Направи ми впечатление колко дълбоко и прозорливо гледаш на нещата.Във всъщност ти и сама знаеш, че каквото и да ти кажем, ти вече си "открила топлата вода" , поне според мен , и вероятно главната причина да си тук е да намериш съмишленици,да не се чувстваш като Дон Кихот.Имала съм ситуации в живота, в които съм се чувствала като малоумна,как пък всички мислят обратно на мен!Е, мога да ти кажа,че тук си на правилното място ,на мен лично би ми било особено приятно да обсъждаме това онова от живота,в днешно време вече и това смятам за късмет /да намериш хора,с които говориш на "един и същ език"/
     Ще ви кажа нещо,което рядко признавам,дори тук не съм го изцепвала- моите родители имат доста общо с родителите на мъжът на _Hope_  Това не означава, че не ги обичам.Всичките тези обвинения, все нещо не съм благодарна, все съм късметлийка,защото "ако...."
      Как се справям, много трудно, понякога страшно ми дотяга,изпадам в едни такива "дупки".Опитвам се да ги разбера,да погледна нещата от тяхната гледна точка...,ми не ми се получава!Почти не говоря за това,първо щото е някак тъпо и неуважително, второ - едва ли някой би могъл да го усети като мен,защо да ги натоварвам ,уф де да знам и аз.Не го казвам и това е.Защитавам ги ,рядко съм си позволявала да бъда по-директна, резултата е плачевен,става още по-отчайващо.Затова, приемам ги такива,каквито са, вероятно както и те мен се опитват да приемат.Т.е. примирявам се.Знам, че е тъжно, но също знам,че нищичко не може да промени това,щом до сега не се е променило.Правя всичко възможно да отбивам подобни техни речи, и сякаш посвикнаха,че това не им е позволено .
     С мъж ми не коментирам,той вижда,знае,благодарна съм му когато и ако реши да си премълчи,да се направи,че нищо не е станало , и така я карам._Hope_ ,имай пред вид,че аз все още живея с тях , по ред причини .
      Ако взема сега да се прочета кви ги накъдрих  като "читател" ,вероятно бих си помислила,че нещо му хлопа на писателя ,затова публикувам,дано помогна!

Ние сме огромни късметлии, че се открихме.  Господ явно не ни е забравил. Безкрайно съм признателна!

Аз бягам първа писта, че само 4-5 пъти съм ги чула тези думи и се скъсвам да угаждам, че да не ги чуя пак. От всички имоти съм се отказала. Колегите знаят как - заменки на ид. ч. от скъпи имоти срещу 20 - годишни коли. Мислех, че това ще помогне - не помогна. Май го правихме за пред хората - да покажем, че осиновяването само по себе си е толкова стойностно, че сме над наследяването и последното за нас е мръсна дума.
квам
Само Господ ми даде мъж и деца, ако беше оставил на мен, то и до сега щях да съм стара мома, която носи на ръце майка си и пр. и истерясва през ден.

"Е от такава мръвка сме те отгледали" (показвано с двете ръце като един малко циничен знак...) - това е най-любимото у нас. Забелязах, че най-неотговарящите на обективната истина неща са най-преекспонирани, не знам защо. Може би от тях имат най-голяма нужда. Аз съм бебето - "резерве" - уговорено и с уредени документи, но запазено десет месеца- година в дома да поотрасне и да се види на какво ще прилича и дали двойката няма да се раздели, т.е. по-силните роднини са уговорили осиновителя ми да не взима детето у дома докато не се види дали ще я бъде връзката  им със съпругата.
"храни куче да те лае"
"змия гледам в пазвата си" и пр., а тези на цинична основа и сексуалният уклон ги спестявам на широката публика.

  Никого не упреквам осебен био-майката.
Родителите ми (само на осиновителите викам родители) са били дълбоко нещастни и неудовлетворени хора, мъчно ми е за тях и се надявам тайничко поне малко да съм ги зарадвала. Срещи с гаджета и закъснения  за мен са непознати неща. Имам само две петици и то от университета, до 11 кл- само шестици. Това не е същността на човека, това са тъпизми, но не исках да са разочаровани от мен.
И днес мога да си изям децата за да е доволна майка ми, но тя никога няма да бъде. Храня много призраци у дома. Добре, че Теа писа за тях, че от мен нямаше да звучи добре.

Обичам родителите си и на тях дължа това, че подкрепиха и развиха дарбите ми. Дадоха ми грамотност, нахраниха ме, изучиха ме, дадоха ми акт за раждане без "баща неизвестен" и пр.
 Дом никога не сме имали. Те се мразеха и не си говореха с месеци. Аз винаги бях усмихната, развила съм навиците и приjомите на шут (да разсейвам, забавлявам и разтоварвам обстановката), слагах масата, не показвах, че страдам от демонстрираното отвращение помежду им.

Дано не умра преди майка, че ме е страх че няма да има кой да се грижи за нея. Тя е фин и чувствителен човек и много я нараняват. Роднините на баща ми тези дни пак са я подбрали.
Не само че не бих предпочела био-то пред родителите си, а и самата мисъл да се замисля кои да предпочета ми се вижда нелепа.
Обичам си само осиновителите и ги наричам така само за да не би някой като чете и да се заблуди.

Както съм признателна, че ви срещнах, момичета и момчета,
така и ме е страх, че ние с вас пречим на новите и съвременни осиновители. Те си мислят, че рана няма или ако има, тя се дължи на неумели осиновители.
Навярно им е и непоносимо да ни четат, както аз имах болка физическа да чета някои писания на Венецияс, а Сисака именно и точно същите е извадила, явно и тя се гърчи от същите.

Но след като няма как да ни премахнат - нас децата от другото емоционално време, то май е по-добре да сме си група и да не сме на показ. Чакам организаторката, тя си знае.
С новия поглед към осиновяването и падането на старите обществени очаквания към него, след 20 год. няма да има толкова осакатени като нас. А ние да се помагаме за да се поотърсим от болката и да контролираме страха, че моментите на свобода и  покой за нас  да се увеличават.

Някои от мамите тук са опора и утеха за нас. Дано начинанията на Дар и Мата за децата от домове са успешни, Мата си е пионер отвсякъде, тя става за учебниците, а Дар за нас ("тези деца") е много успешна с това, тя първа за мен видя и описа "съня" на Ирина. Ние му падаме в лапите. Дано не му падаме докато шофираме, докато формираме личните си връзки, докато .., докато.., абе по малко да ни напада или да съумяваме да пренасочим енергията му в други русла.

Хоупче, много си зряла за това, че разбираш, че твоите хора са се подали и не са устояли на натиска да имат дете. Но наистина мъжа ти изглежда много качествен човек, май въпросната съдийка не е излъгала свекърва ти, наистина я е уредила с дете.

Сега с това съм се заела - да се науча да пренасочвам енергията на "съня" в други -по-градивни русла. Почвам от нулата, но и не съвсем. Щом Дар го видя, успя да го познае и опише, май има надежда.

Айде целувки, че останахме без хляб 

Мира, съжалявам, обаче не си си чистила кутията за лс и сега тук се налага да ти пиша два реда:

Много ти благодаря за отделеното време! Казах, човекът рече, че първоначално ще чете.
Ами и още работи ти бях написала ама....

  

ааа, едно изчистих
свиди ми се и не ми се трият
опитвам да ги копирам и сега малко разчистих

          Искам да се включа и да споделя мнение по повод проблемите на Hope. Отскоро пиша и не знам дали да се обърна директно към нея. Гледам другите го правят.
          Та скъпа Hope. Това за което пишеш заслужава нова тема. Не виждам проблема да произтича от това, че вашият съпруг е бил осиновен. Дори и да не беше, такава майка би го "бранила". Когато едно дете се отглежда (независимо дали е родено от майката или е осиновено), като инвестиция, когато се обучава едва ли не като служител на фирма Семейство, винаги такива са резултатите. Децата се отглеждат на първо място с любов. О, не. С Любов, ама много Любов. Това предполага да се правят компромиси - и то не взаимни. Ако са взаимни, значи сте постигнали идеалния вариант. Децата се отглеждат с уважаване на различността им. Желанието да ги моделираш по свой образ и подобие е резултат с предизвестен край. И е еднакво вреден и за двете страни. Този който моделира и създава по свой образ и подобие е друг и го пишем обикновено с главна буква.
          От толкова думи всъщност исках да кажа, че може би трябва да формирате нова тема във форума. А може и да има подобна. Аз отскоро чета и пиша. Пък и смятам, че съм от зрялото (не казах "старото") поколение и този начин на комуникация и излагане на мисли по-бавно навлиза в бита ми. Оказва се, че и време трябва, а то с моите три деца е много кът.

Не искам да обяснявам и да успокоявам, но да ви кажа относно репликите от страна родители (осиновители или не), чувала съм далеч по-грозни думи, това с отглеждането от "ей, такава мръвка" и "благодарността" са като Четирите сезона на Вивалди...

Мисля, че възприемането на тези реплики е свързано предимно с представите на едно дете за родителя - голям, силен, знаещ, безгрешен. Някъде бях чела, че родителите за децата са Божества. Как може един Бог да греши или да е дребен в душата си? Не може. Затова приемаме думите им за истина и ги обличаме в болка, която осъзнаваме в една по-зряла възраст.

Но родителите не са безгрешни и не са божества. Вече и ние го знаем в ролята си на родители.
Някога и те са били деца и са имали своите болки, своите рани, нанесени им от своя страна от техните родители. Цикълът е безкраен.

Ще ти кажа, Хоуп, какво направих аз през годините, в които се справях с моите демони. Научих се да гледам на родителите си като на хора - грешни, слаби, несигурни, изпълнени с техните си болки и страхове. Просто прогледнах и за тази им страна. Престанах да очаквам от тях (е, единият не доживя), да бъдат такива, каквито мечтаех да бъдат и да се надявам да ми дадат това, от което се нуждаех.
Пораснах.
Приех ги такива, каквито са.
Простих им и простих и на себе си.

После започнах да гледам напред и да влагам сили в това, което мечтаех от малка - семейството, моето семейство, това което нямах като дете.
Разбрах колко е трудно да си родител, още повече безгрешен.
Сега използвам спомените, надявам се за добро. Отдавна изхвърлих горчилката, задържах само доброто и, ако понякога усетя, че се връщам в старите си очаквания, бързичко поглеждам в посока на тези, които ме очакват у дома и се връщам в единственото семейство, което има значение от днес нататък.

Miraetta,
Благодаря за съветите и за милите думи! Опитвала съм и по този начин. Дълго време игнорирах нападките и се държах мило, въпреки тях. Мислех си, че доброто отношение е заразно и няма начин все някога да не ги умилостивя. Не се получи, а аз продължавам да разнищвам своите действия и постъпки и да се питам „Защо”. Опитвам се да разбера, но не успявам. Не намирам разумни доводи.
Казваш, преекспониране на майчина болка. И тази теория ми куца.
Още в началото, майката на съпруга ми е поставена пред свършен факт от свекърва си – „ Ако ти не искаш това дете, аз ще го взема!”. Ответната реакция – съпругът ми е отведен в дома на баба си и дядо си и е оставен там за отглеждане 4-5 години – първите години от живота си.
 Тук вече тотално се объркват нещата. Баба му се държи като майка, а майка му – като враг на бабата. Войната между тях продължава и до днес. Бабата бива обвинявана в прекалено вманиачаване на тема внук си, в прекалено треперене над него, подигравателно наричана „орлица”, коментирана и хулена пред всеки. Все още баба звъни по 5 пъти на седмица, тревожи се, пита как сме.....За нея мога да говоря с часове, за компромисите, за мъката и, за това колко прекрасен и мъдър човек е.
Какви са последиците за съпруга ми – веднъж, изоставен от жената, която го е родила, втори път, когато му се налага да преживее раздялата с жената, която се е грижила за него през първите години от живота му. Тя, горката, надали е предполагала за раните, които ще понесе най-ценното и същество. Мислила е, че прави най-доброто, стараела се е да даде всичко от себе си. Всички съвети, напътствия и подкрепа, съпругът ми е получавал и продължава да получава от баба си и дядо си. Обича ги безкрайно и безрезервно.

Майка му – тя просто прехвърли вината от бабата върху мен. Бабата е вече на преклонна възраст, смачкана от тревоги, тя просто е захвърлена като употребявана вещ. Тъй като аз поех щафетата да съм значима личност в живота на съпруга си, майка му логично насочи стрелите върху мен.
Не мога да и се сърдя, тя не е била готова да поеме отговорност за дете, което и е било натрапено. Когато вече е била готова, всичко е било обречено. Съпругът ми все още приема баба си за майка. Най-вероятно, той подсъзнателно я обвинява за това, че не са го оставили при нея. Също подсъзнателно наранява майка си, защото постоянно се интересува от дядо и баба си.
Не обвинявам и бабата – тя е правила онова, което е смятала за редно. Трябвало е да спаси разпадащия се брак на сина си и това за нея  е бил единственият начин. Времената са били такива, разбиранията – също. Грубата намеса в отношенията на младите се е считала за нормална.
От там  идват терзанията на свекърва ми, разбирам, че не и е било леко. Не е имала сили и кураж да застане срещу общественото мнение. Да я сочат с пръст, че е разведена или, че не е осиновила дете! Трябва да си изключително устойчив, за да живееш с това!
Но сега, как се променя човек на тези години? Как да и помогнем да спре да живее с призраци? Как да спрем това безумие? Дали е възможно?
Съпругът ми обича родителите си, но разликата се усеща. Те нямат здрава връзка помежду си. Нямат онова, което той има с баба си и дядо си.

Дива – не,
Продължавам да откривам топлата вода! Оказа се по-дълбоко, отколкото си мислех.
Да, чувствам се като Дон Кихот – не съм осиновена, не съм родител – осиновител, дори родител не съм. Със съпруга си не мога да споделя от страх нещо да не сбъркам, с близките си – също, от страх, че няма да разберат....Още повече, че години наред аз самата съм се сблъсквала с неразбиране от страна на „нормалните” хора. Нищо ново под слънцето.
С изненада установих, колко подобен е светът на „различните”. Сега си давам сметка, че може би точно това ни е събрало със съпруга ми. Винаги съм усещала, че нещо ни свързва. Нещо, отделно от физическото привличане и чувствата ни един към друг. Нещо по-дълбоко, неизказано, скрито, подтискано с години – усещането да си различен. Разликата – аз от малка се боря с това усещане, при мен борбата е към края, при него тепърва започва. Аз съм се научила да се обичам и да се щадя, претръпнала съм към хорската лошотия, той не е. Аз съм се приела такава, каквато съм, научих се да живея пълноценно. За него пътят едва сега започва.
Мисля си и друго. Понякога, когато член от семейството е „абдикирал”, ако мога така да го нарека, останалите изземват функциите му. В тази връзка, за добро или за лошо, аз съм съпруга на прекрасен мъж, но и подсъзнателно съм иззела част от функциите на майка на детето, което е в него. Маже би именно това поражда негодуванието ми срещу свекърва ми. Зная, че трябва аз да съм безпристрастна, но никак не ми се удава....
Мила Дива-не,
В думите ти продължавам да откривам прилики. Всички, които пишат в тази тема....думите ви са различни, но смисълът е един и същ. Надявам се един ден болката ви да е намаляла, да излезете от порочния кръг и да дишате по-свободно. Отчасти зная, колко е трудно, но аз успях да се преборя със собствените се страхове, значи и вие ще успеете!
Miraetta,
Не знам какво да кажа! Съжалявам за ударите и болката ти! Прегръщам те силно! Благодаря за милите думи, също и за истините, които не са ми по вкуса. Наистина е време да наречем нещата с истинските им имена. Само, когато се огледаме през призмата на околните, ще можем да променим онова, което можем и ще приемем онова, което не можем да променим!


Скъпи Мариане,
Разбира се, че проблемът не произтича от самия акт на осиновяване. Винаги съм считала, че родителите са единствени, независимо как точно са станали такива!  Дори не виня родителите на съпруга си. Настоящето е просто следствие на редица от грешки, някой несъзнателни, други съзнателни. Фактите са такива и няма връщане назад. Остава само да успеем да разграничим много точно онова, което подлежи на промяна и да спрем да си блъскаме главите над онова, което не можем да променим, него трябва да приемем.
Децата се гледат с много любов, да. Но първо трябва да обичаш себе си, за да можеш да обичаш и другите. И после, трудно се излиза от порочния кръг на модела на поведение. Децата копират модела от родителите си, предават го на своите деца, те на своите....кръгът се затваря и рядко се излиза от него. Когато се намесят и външни фактори и обстоятелства, положението става критично.
Да не говорим, че често родителите, заети с „войната на семейство Роуз”, напълно забравят за децата си. Резултата е повече от ясен.
Казваш, че си от по-зрялото поколение. Радвам се, че има и такива представители на това поколение! Поздравявам те за отношението ти към проблема! Дано все повече хора си надигнат главата от пясъка! Да са ти живи и здрави дечицата, прегърни ги от мен!

ДарЗаМен,
Остава ми да се надявам, че един ден съпругът ми ще достигне до твоите истини! Защото тогава ще започне животът му – свободен живот, лишен от вина, страхове и призраци! Много щастие на теб и семейството ти пожелавам!

Не съм осиновена, но ще се намеся:
За съжаление до скоро и аз мислех, че съм преборила демоните си. На съзнателно ниво продължавам да знам, че са хора - грешни, обикновени, слаби. Подсъзнателно, обаче, очаквам от тях много повече - разбиране, раздаване, себеотричане - все неща, които знам, че не мога да получа, но така ми се иска... Може би е защото съм в труден момент от живота си, може да е от хормоните, бушуващи в тялото ми, може би защото точно в момента ми е много трудно да бъда силна и искам някой, пред който мога да бъда слаба, не знам.
Това, което исках да кажа е, че независимо от цялото си осъзнаване на ситуацията, когато се нуждая от помощ и разбиране, винаги ги търся там - при родителите, за съжаление, рядко ги намирам.
Това, което ми се иска да запомня е някой ден да не бъда като тях, както към осиновеното, така и към биологичното си дете. Дано го запомня, дано не го забравям никога.
Извинявам се, че се намесих в темата ви, осиновени.

Дар, много си права, но не и за нас. Края на мечтанията ми е да мога да мисля така и да не храня призраците. Последния ти пасаж е едно от руслата, по които да си насочим енергията на съня, то 1/10 така да насочим- пак голям успех ще е.

Ще бъда ясна до болка. И един от моите пубери викаше, че не съм му майка, ама познай колко се трогнах ИМЕННО от това. А същите думи на някоя от вас са друга тема и са си болка. Така и това за мръвката за един е едно, за друг-друго.
За мен не са най-тежките неща, най-тежките не са за пред хора. Другите деца също по нещо са спестили.
Не мразя майка си, много си я обичам даже. Остана ми само изумлението, че като я питах защо нямам снимки получих отговор, че съм била толкова грозна, че не съм ставала за снимане въобще. После намерих снимка. Като ми отвъртят чивиите ще взема да ви я постна тука. Детето на нея е по-красиво от всичките, които аз съм родила, и от повечето, които съм видяла, но трябваше да стана на 40 за да го схвана.
Вече нямам и изумление, разбира я и я обичам още повече, но ми се иска да е била по-щастлива.


Като твоите думи ми ги напише някой като мен, на момента му ставам чирак. Има много наранени деца по какви ли не начини, но след като вече са станали "те". Като слушаме такива неща и ни е страм  все едно сме глезли безпросветни, толкова мъка по света, а ние за едното нищо - сълзи, приказки.. Аз не мога да гледам средните страници на "Труд" - подсъзнателно ми се струва, че хората на некролозите аз съм ги убила. Хипер чувство за вина.

Мъчно ми е, че май си мерим болките - коя от коя по-голяма, дали ни е недостатък на славянските души - знам ли.

Най ми е мъчно, не че все едно именно с теб се разминаваме, а същевременно за мен си като Исак Нютон (сори за примера, да не помисли някой че се подигравам)- колко хора са видели падащи плодове, ама той е извел закон от това. Та колко хора са видели "съня", проявил се под какви ли не форми, но само ти (поне за мен) го прозря и описа, видя го ясно и не го убърка с други неща. Така ни подари твоето откритие. Даде ни една жива и жизнена опора.

Може да ти  тежи болката и желанието всичко лошо да пребориш за Ирина и се бунтуваш срещу това, че не си свръх-човек и времето не можеш да върнеш и да се почне на чисто.
Не се тормози за това, откакто те има за нея - и ти и тя сте си на мястото. Хем ми е мъчно, че се тормозиш, хем се кефя на енергията на Ирина  и на облика и на дете на изкушена от литературата мама, а за патриотичното възпитание - много сте сладки.
 

Със сигурност аз нямам намерения да меря ничия болка. Знам, че мерилото й е доста криво, зависи чии очи го гледат. Съжалявам, че за пореден път диалога не се получава.
Тоест, или вие не се чувствате добре при нас, или ние нямаме място тук...

Извинете ме, нямах за цел да убеждавам , че не само вас ви боли...

Лелеее, аз за нобелов лауреат те калесвам, а ти - сърдита.

Да не го правим чат, че ше се сърдят, но именно на теб страшно държа и не давам да се сърдиш

Хоупче,
Ми ти най-важното го даваш за десерт, а ние дисертации пишем върху неточен предмет ., а ти си повече от зряла за възрастта си.
Ми той майка си има - баба му. 
 
А как психически може да бъде малтретирано едно дете заради "неточната" си привързаност - питай мен, е това ми е тясната специалност. Аз на по-голямна възраст се усетих, че озлоблението към мен расте по повод на бабите и започнах леекеичко да послъгвам и да не казвам, че съм с баба.
Това го има и в познати на мен съвременни семйства с осиновени деца. Безусловното приемане и обич се дават от баба, а с мама и татко е условната любов. Може би баба е освободена от веригите на невъзможността да се реализира като жена и майка (в представите на някои) и тази свобода и дава празен от скелети гардероб, знам ли. Поне в него със сигурност не седи призрака на нероденото дете и на другата жена/мъж, с когото може би би станало ако... и ако.... .

Дай и на свеки храната, за която е жадна. Не става само да си мил и търпелив. Как точно да и покажеш, че я цени като майка, не знам при тия нови условия.

А за бабата си се грижете вие. Защо я оставяте да е захвърлена ? Не се връзвай на свекито от душа, бъуди си мила, но не и се връзвай. Бабата явно те приема, т.е. майка му те одобрява за съпруга.

Мерси за милите думи! Може в преден живот да съм била безцеремонен и безпощаден човек и сега да трябва да си науча уроците, знам ли.
   
Истините на Дар са мъдри, аз ги разбирам, но не мога да ги взема пълноценно на въоръжение и да ги претворявам. Не че не ми се иска, но не вярвам някой от нас да може пълнокръвно да ги претвори. Ние изпитваме вина за случилото се преди да се родим и след това, а Дар такава няма. Ние реално сме били в размяна, тя не е.  Ние реално сме получили нещо от хора, които не са ни дължали нищо, а Дар съзнава от какво е наранена и може да излезе от него и да го погледне отстрани.
Ние как да напуснем съвсем, колко пъти да си сваляме кожите, че да видим как е от страни? Вече един път свалихме кожата. сега винаги ще остане идеята, която не фикция, а си е реалност, че сме получили нещо и това не може да се отрече. Аз получих правото да викам баща ми е лекар, аз съм от такова и такова семейство, а  това не е малко, защото без него като дете можеше да е по-мъчително. Е, има си цена. Затова не мога да кажа, че съм свободна и никому нищо не дължа.

Освободила се био-майката и понеже няма празни пространства в природата, и ние и вие и плащаме свободата. Кой както може.

Хоупче, няма място да се притеснявате от привързаността към бабата и дядото. Споко и си дай почивка.

Аз съм от другата страна на огледалото и найстина това, което чета ме е плаши. Онази първична рана, за която няма лек, и от която ще кървят душите на двете ми рожби. И собственото ми безсилие. Не се скривайте от света. Аз до 42 не спрях да вярвам в Дядо Коледа. И не искам да спра да вярвам, че няма начин болката от първичната рана да не може да се намали, да се тушира. Смятам да открия начин да я направим заедно с децата нищожна. Тези мъничета знаят истината за сътворението на света - така си мислех в началото. Сега съм сигурна, че знаят повече. Само трябва аз да съм достатъчно грамотна за тяхната болка - те ще ми напишат рецептата. Всеки за себе си, защото те са различни и всеки един от тях ще преживява болката си по своя начин.
Моята "грамотност" идва от вас. Не зная дали не ви карам да се чувствате "употребени", но не това искам. Чета и не смея да напиша нищо. Желанието ви да се скриете е толкова силно. Много се старах да не нахлувам в света ви, но го направих. Дано не се сърдите.

Болката може да се овладее и утешава, а страхът да се открие  в какво се е превъплътил (той е динамичен и приема какви ли не образи) и да се постави под постоянен контрол.

Според мен това е напълно възможно и така може дете като нас да изкара съвсем приемлив и добър живот.