Работна тема писма

nqmam kirilica

detska u4itelka; psiholog ; ot 7 g rabotq po proekt s beznadzorni deca i deca v risk

na kogo da pratq snimki da izreje o4ite?

Това са мисля досега направените от всички.

1. http://mi6lence.multiply.com/photos/hi-res/13/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F1
2. http://mi6lence.multiply.com/photos/hi-res/12/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F12%2F1
3. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F1
4. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/2?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F2
5. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/3?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F3
6. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F1
7. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/2?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F2
8. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/3?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F3
9. http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/13/4?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F13%2F4

Четох досега-само втази тема! За да съм в час...Аз водя понастоящем друга осиновителска битка, но ще Ви я предложа на вниманието когато и дойде времето и ако е необходимо! Битката за децата е по-важна и глобална! Всичкиш варианти са супер!Взаимнодопълващи  и надграждащи се! БРАВО на идейните генератори и на реализаторите!... 
....Когато решите ще ми се  да оформим картичка от разположени едни до други очите на едно и също дете- от институцията и след нея, за да се проследи контраста на промяната в излъчването им!

Предадох снимките и текстовете за колажа още в понеделник и вече работата е започнала.
Ако Джес има възможност, макар че се ангажира предостатъчно, прати й ги на нея.

Така като гледам, явно това със снимките взе да ви увлича, така че може наистина да се изберат повече варианта.

С писмата до къде сме? Аз ли броя лошо, но засега виждам около 6-7 отчели се потребители.

Хайде да се записвате с цитат на предишните никове, добавяйки собствения, иначе наистина става трудно да се проследява. Времето на всички ни е кът.

Джес и аз благодаря за хубаво свършената работа.
Благодаря и на Петя и на всички мами помагащи в тази инициатива.
За картичките си мисля,че не ни пречи да пратим всичките на различните места.Колкото повече толкова по-добре.
 

Писмото ми е готово, да го пратя ли сега на някого от вас?

Писах, че няма да пускам писмото си тук, но като идея за останалите чакащи, ето го:

НИЕ СМЕ ЦВЕТЕЛИНА И ВЛАДИСЛАВ.

ЧАКАМЕ НАШЕТО ДЕТЕ ВЕЧЕ 7 МЕСЕЦА.

ДОКОГА ЩЕ ЧАКАМЕ?

ДОКОГА ЩЕ НИ ПРЕРЕЖДАТ ХОРА С ПОЗНАТИ И С ПАРИ?

ДОКОГА ЩЕ НИ ЧАКА НАШЕТО ДЕТЕ?


ТО Е НЯКЪДЕ ТАМ, МОЖЕ ДА Е БОЛНО, ГЛАДНО, НЕИЗКЪПАНО, ЗАХВЪРЛЕНО В НЯКОЙ ДОМ С ПЕРСОНАЛ, НА КОГОТО НЕ МУ ПУКА!!!

А НА ВАС ДАЛИ ВИ ПУКА?



ОТГОВОРЕТЕ!

Поиграх си и с шрифтовете, но сега нямам време да го правя и в поста си.

Имате страхотни деца  с невероятни очи. Надявам се посланието да бъде разбрано от който и където трябва!

3.http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F1]http://moedetstvo.multiply.com/photos/hi-res/14/1?xurl=%2Fphotos%2Fphoto%2F14%2F1[/url]

За мен това е най-въздействащото послание.

Цветът, вкаран чрез отделни снимки на ощастливени детски очички, би намалил силата на емоционалното действие - и нашите деца до преди месеци, година, две живееха в сиво-черен кошмар; дали той не ги спохожда в сънищата им и сега, ако и да имат и дом и семейство, чиято наличност съзнанието им се бори да приеме?

Годините в Институциите не се заличават лесно от душите им; с магическа пръчица животът им не става цветен и розов; травмата се лекува цял живот.




 

Готова съм напълно с писмото. Стана малко дълго, но... Три в едно - събрах на едно място нашите три различни истории.
Трябва ли да го постна някъде или засега ги задържаме и ще ги пратим когато решим, че е подходящият момент?

Мога ли отдалече да помогна с нещо?

Jes, благодарности за страхотната работа!
Всички варианти ми харесват, трудно ми е да избера...
Но кат че ли съм съласна, че черно-сиво-бялото е по-силно.

 

...но да не обирам овациите. Тук са и страхотните работи на DarZaMen  и Чучулига.

Не се извинявам, просто тези дни ми се натрупаха малко здравословни проблеми и много притеснения, но писмото ми ще бъде готово утре до обяд

Тези дни преживях доста конфликти.
Видях колко трудно е да накараш дори ангажирани, добри хора да чуят колко важно е да направим всичко възможно, някой ден тези институции у нас да изчезнат.
Колко поразяващ ефект имат те върху психическото и физическото развитие на децата. Как оставя рана в тях за цял живот. Как освен, че всички са белязани с болката на изоставянето, с която трябва да се справят цял един живот, с престоя по тези институции върху тях се нанасят още по-тежки белези, някои видими, други не.

Съжалявам, че не успях да се преборя да превърнем този протест и тази борба, в борба за децата изобщо - били те с увреждания или не, черни или бели, малки и големи.
Съжалявам, че отново ги разделихме. А те са същите тези деца, нашите деца, децата в Могилино и във всяка една институция, където ежедневно биват лишавани от най-важното за всеки човешки индивид.

Нещо странно се случва с мен напоследък.
Устата ми иска да говори, да вика, да разказва, а думите...спират, струват ми се бледи, немощни и не ги изричам.
Очите ми вече не могат да плачат, дори и тайно.
Само на гърдите ми чувствам една тежест, която се чувствам длъжна да превърна в сила, заради дъщеря ми, заради всички други, чиито очи виждам нощем.

Извинете ме, че ще наруша уговорката ни.
Поствам писмото си. Опитах се да бъда кратка, но не съм. Постарах се да не звучи брутално, дано да е така. Но това е истината, малка част от нея, но истината за тези деца.
Децата, които очакваме и чиито очи сложихме в картичките ни.
Извинете, ако с това помрача очакванията на някои от вас.


Уважаеми Господа,

Майка съм на едно почти пет годишно момиченце, което стана член на семейството ми преди по-малко от година.

Беше Коледа, 22 декември, когато изпътувахме разстоянието от 150 км между „Дома” и нашата къща. Напрегнати, но щастливи в незнанието си.
После всичко започна да се случва, в някаква луда надпревара с времето, болката и страха.

Искате ли да знаете, уважаеми Господа, как изглежда едно четиригодишно дете, живяло в институция?
Високо 96 см, тежи 13 кг, очите му гледат ту като подплашено зайче, ту с враждебността на един зрял и препатил човек. Недоверие, това има в очите на едно такова дете.
Искате ли да знаете, уважаеми Господа, какво умее и какво знае едно четири годишно дете, живяло в институция?
Знае около тридесетина думи, произнася ги зле, трудно доловимо.
Ходи едвам, залитайки. При всеки опит да се затича – пада.
Взима остатъци от храна от земята и я изяжда.
Пищи от ужас при вида на най-обичайни за другите деца неща.
Светът около него е източник на непознати и кошмарни събития. Коли, хора, животни, предмети…всичко това за него е плашещо.
Не знае какво е мама, татко, откъде идват децата.
Думата „дом” за него има само едно значение и то не е това, което разбирате вие, господа.
Думата „леля” има повече смисъл за него от думата „мамо”.
Не знае какво е празник, делник, почивка, море, планина, сладолед, буболечка, магазин, целувка за лека нощ и още, и още…
Не знае кой е Сънчо, но познава „животното”, което е идвало да ги плаши вечер за да затворят очички.
Гледа с празни очи в нищото.
Седи с часове - прибрани колена и стиснати до болка ръчички, клатейки се като онези малки кукли - матрьошки, но не е забавно. Удря си главата в стената.
Нощем не спи, взира се в тъмното безмълвно. Трепери без звук и се мята като риба в леглото си.
Сутрин се буди мокра от урината си.
Не се усмихва.
Плаче безутешно само за единственият му познат дом – Институцията за деца лишени от родителски грижи.
Когато го боли не казва и не плаче. Мълчи и се взира.
Пищи в паника при вида на вода: Не! Не студено!
Спира да се храни. И без това не познава вкуса и имената на повечето продукти.
Иска попара.

Не съм свършила. После идва по-хубавото.
Идва ред на след адаптационния период. То вече е усетило топлината на майчината ласка и комфорта на собствения дом. Вече не плаче за „онова място”.
Сега нощем се подмокря от спомените и страха да не бъде върнато там.
Спомени и страхове, които го държат така здраво, че продължава да спи в някакво подобие на кошмар. Мятайки се, бълнувайки.
Разказва за „животното”, което е живеело при тях. За прахосмукачката, която „яде деца”. За боя през ръцете, по главата…за подигравките…за това как някой яде нещо, а тя гледа…на нея не дават.

Боледува постоянно.
Проблем след проблем и безкраен цикъл от болници. Тя е свикнала с тази среда, не я плаши, забавлява се в болничните коридори. Харесва й да я наричам "малкият ми герой".

Почти една година след това, аз – майка й, продължавам да не мога да започна работа на редовно работно време. Тя или боледува, или се страхува панически при моето отделяне.

Висока е 112 см, тежи 19 кг, по-едра е от повечето си връстници.
Вече тича смело, говори като три годишна, може би дори и по-голяма, рисуваме, пеем и щеше да прилича на всяко едно останало дете, ако не живееше постоянно в онези четири години.
Вече не иска попара: „Там имаше само попара, само попара…”
Ежедневието ни се състои от непрестанно наваксване на периода на застой и борба със страховете. С невъзможността й да проумее, че вече никой няма да я изостави или върне „там”. С болката. С кошмарите.

„Мамо, кога „Дома” ще се махне оттук?” – сочи с пръстче средата на гърдите, там където ние символично определяме мястото на душата…Само четири години и толкова болка, нима е възможно?
О, да. Възможно е.

На какво обричаме тези деца, уважаеми Господа?
Времето е относително понятие.
А болката на тези деца се измерва с всяка секунда прекарана в очакване на семейство и истински дом.

Ето какво прочетох аз в очите на снимките, докато възстановявах спомени и усещания.

Аз съм малък – почти на три години и половина, от които половината прекарани в нищото.
Размятан като парцалена топка между жената, от чийто корем съм излязъл и институцията, където ме е захвърлила.
Аз съм ре...циклиран, ре...генериран, ох трудна беше думата, о, да, аз съм реинтегриран.
Какво ли значи това – освен болка, освен усещането че стоиш някъде в пространството и никой, ама никой не иска да чуе за теб.
Вие чувствали ли сте се някога като балон, опитващ се да се издигне, подгонен от много остри и зли карфици???
Това бях аз, преди да срещна Мама и Тате.
На година и половина стоях като препарирана кукла. Как иначе – ако не мируваш....
На година и половина отчаяно търсех обятията, в които да се сгуша. Как иначе – две лелки и 20 деца – кого да гушнат по-напред. А искат ли???
На година и половина тежах 8 килограма. Вирусните ентероколити в институцията идваха и си отиваха, а аз се борех за оцеляване.

Когато срещнах Мама и Тате, така се вкопчих в тях, че нямаше сила, която да ме отлепи.
На втората среща вече плачех с глас, когато безмилостния часовник отсичаше – край на свиждането.
Малко след третата среща си бях у дома.
А там е Топло. Не на краката и на ръцете, на сърцето е топло.

Защо никой не ми го беше казал преди, защо година и половина ме връщахте периодично при тази, която ми е дала живот, но отказваше да ми даде сърцето си.
Аз съм малък, но много питам.
Ще ми отговорите ли?

Sorry za spam-a, но не мога да се въздържа...

ДарЗаМен, Галя, Невероятни писма