Така наречените "Трудни деца"

Мими, не си ме разбрала Имах предвид "успокоителния" навик на баща ми.
Казвам примерно, че не е спала следобяда и сега е преуморена и той ми обяснява как с него никога няма проблеми и заспива веднага. Или, че нещо си е изгубила изгубила и плаче, отговора "ами аз я разсейвам и тя забравя". И ми става едно готинооооооо как не се справям с децата си и как другите никога нямат проблеми, а аз се оплаквам 

Тия критики и мен ме втрисат, аз пък ги получавам от брат ми  но и детето направо се вцепенява като го види вече. Според него бил разглезен, лигльо и т.н  От персонала в детската- също много съм го глезила/как са го преценили не ми е ясно/ и от "близката", която работи там разбирам-  не съм му се карала и не съм го биела, та затова е разглезен, тя като му дръпнала ухото и да видиш как я слушал после 

Не ме бийте сега, ама може и да има нещо вярно в това, което ви/ни казват близките. Представете си сега, че всички деца с раждат с темперамент, ама на някои им позволяваме да го изявят, а други получават шамари при всяка изява и се научават да го потискат?

И мен майка ми може да ме побърка с увереността, че се справя по-добре с детето ми. Но в интерес на истината, в доста случаи е права. Тя идва от вън, заредена с енергия, търпение и идеи как да я забавлява и обикновено се справя по-добре за кратко време (и определено я "глези" по моите критерии, прекалено много я търпи и толерира капризите й). Когато обаче се задържи по-дълго у нас, се изнервя (и от двете ни  ) и става доста по-избухлива от мен, и тогава аз съм самото спокойствие. А елате да видите Ирина, когато се прибере баща й преуморен и напрегнат и почне да ми разказва разпалено как е минал денят - ако цял ден Ирина се е занимавала сама или е играла добре с Косето, за 2 часа е способна да обърне къщата с каката нагоре, тича, беснее, качва се по масата, сякаш попива неговата енергия и изявява неговия темперамент - и успява да го вбеси съответно. Разбира се, ако ги оставя сами в почивен ден за няколко часа, никога не се случва подобно нещо, така че изводите той си ги прави - ясно какви.

Така че за мен решението до голяма степен е да работим върху себе си, върху близките си (те също биха спечелили, ако се научат да общуват по-ефективно с децата) и да запазим спокойствие в моментите, когато децата проявяват своя темперамент, както Bili казва:

"По-важното според мен е,че аз си простих(след една година редовни занимания с йога,релаксация и дихателни упражнения) и някак поведението на Ния бавно започна да сихронизира с моето ново светоусещане.Намалих драстично и работното си време(за която възможност съм благодарна) и прекарваме повече време заедно."

.

А замисляли ли сте се, че може бии ние сме били като децата си и този темперамент е нещо, което са наследили от нас, съпрузите ни или друг член на семейството ни. Майка ми намира доста прилики между мен като дете  и сина ми.

Извинявайте, че се намесвам. Чета с интерес написаното от вас. Това с различното държание при бабите и дядовците изглежда е особеност на всички деца. И моите, като ги гледам, слушат бабите и дядовците си много повече, отколкото мен. Отдавам го на това, че с тях се виждат 1-2 пъти в годината и им се иска да им се харесат. А аз съм им под ръка. Може и да е заради близостта, която имат помежду си баби и внуци.

Спор няма, че децата ни попаднали при други родители и друга среда поведението им е/ще бъде различно, но това не значи, че решава глобално проблема. Добре е детето от малко да се му се помогне да преодолява трудните моменти и истериите отколкото след време да избият в една по зряла възраст. Предпочитам емоциите му да са налице отколкото да ги подтиска. Ето вчера го взимам от детската градина и в момента, в който го качвам в колата стана кисел, раздразнителен и 2 часа беше малък ужас вкъщи, не беше ясно за какво му е криво, но" искам друго мляко, това не е хубаво, защо го разбърка " и т.н ви е ясно за какво става въпрос. След като му мина кризата дойде и ми се извини, че се е държал така  За първи път се случва и го имам като победа.

Това е повече от сигурно. За мен и близки приятели върху, които наблюдавам нещата, винаги има връзка. Затова и се изказах няколко пъти в темата, че децата не са на комшията все пак. Разбира се, че наследяват този темперамент от нас. Както казах вече книгата ми помогна да го осъзная и да се разбера по-добре, да си простя някои реакции. Писах го вече по-напред в темата, да не се повтарям.

Еми, разбира се, че някои околни хора се справят по-добре в отделни ситуации, никой не спори с това. НО:
1. Както и ти отбеляза това обикновено е само за няколко часа и няма това натрупано напрежение, което ние имаме от ежедневните ситуации
2. Много важно според мен, някои от децата не се държат с външния свят така, както се държат у дома си. При Вики не е толкова в сила, но за Катето никой не може да повярва какъв темперамент и каква чувствителност има. Писах го няколко пъти. Тя имадостатъчен самоконтрол да се държи перфектно на събирания, в градината и т.н. и да е всеобща любимка. Но това дотолкова й изпива силите и изтощава батериите, че когато се окаже у дома с татко си и най-вече с мен, цялото това скрито напрежение и умора избиват с ОГРОМНА сила. Тогава не може да търпи дори и минимално нещо да не се получава както тя иска и очаква и т.н. Така че голяма част от това по-добро справяне на околните с нея се дължи на факта, че тогава тя не е точно себе си, по-търпелива и спокойна е, по-добре се владее. Но всяко нещо си има цена и аз го виждам вечерта след това. Тогава пък често се намира някой, който да каже, че ме манипулира или че ми се глези
Иначе нямам забележки към моите роднини, говоря за родителите ни. В първите години наистина отказваха да повярват, че Вики просто е различно дете. Постепенно бяха свидетели на ситуации и т.н. и го разбраха, водиха ги на море по 10-тина дни и т.н. и разбраха

Амели Пулен, това си Е победа, браво!!   

Аз в момента съм в доста лошо емоционално състояние, защото тази сутрин си изпуснах нервите и викнах, а после през целия път в колата дуднах  Ще ми трябва сега малко време да си го простя този изблик.

Millena, мерси 
 Преди бях споменала, сега също ще го повторя, че започвам все по често да се владея и да не повишавам тон благодарение на детето. Веднага ме стопира като ми каже "мамо, искам да ми говориш спокойно" и то няма как да не спреш с кофти тона. Естествено, не му е дошло в главата от въздуха, ами аз му говоря, че трябва да се говори спокойно и той го намира като парадокс вероятно, че хем го съветвам да ми говори спокойно, хем майка му му дава пример как може да се крещи 

Аз имах подобно случка в понеделник, просто не успях да реагирам адекватно - синът ми буквално изпадна в истерия, че тръгва без играчка на градина.., няма да се впускам в подробности, но просто до обяд бях   Така че те разбирам напълно.

А как се справяте с напрежението, как намирате начин да релаксирате?
Амели страхотно постижение, браво на малкия мъж! 

Амели Пулен, така е, личния пример е страшно важен и именно затова така се ядосвам, когато не успеея да издържа. Иначе те разбират много и помагат с такива реплики. А на теб ти се радвам много, че сама си стигнала до толкова важни изводи и успяваш да ги спазваш. И ето, че това води до прогрес вече. Страхотно е това     

При нас тръгването винаги е свързано с ОГРОМНА превъзбуда и го знам предварително. Колкото и да се подготвям и планирам често се напрягам много. И като се добави като днес - сещат се за нещо в последния момент и се връщаме, не си доспах, защото Катето се беше напишкало, сутринта бързах да простирам и т.н., игнориране на думите ми да не крещят във фоайето на блока и да не се мокрят в локвите (позволяваме го уикенда, не ми харесват възможността да стигнат мокри в градината) и накрая викнах
Иначе истериите са ежедневни, просто не винаги аз самата имам сили да ги издържа. Когато го правя съм много доволна и горда, но днес 

А за релаксиране - вечер слушам музика, чета, гледам филм и т.н. Сутрин е по-зле. Пътуваме дълго с мъжа ми и си говориш слушайки музика в колата. Това обикновено доста помага. Но  понякога просто ми е по-трудно да преглътна ситуацията, въпреки, че дечицата влязоха много спокойни и усмихнати днес, просто аз не се чувствам добре.
Но се заравям в работа вече и това е   

Още веднъж благодаря за страхотната тема и група родители, които се събрахме тук! Откакто я има и чета се чувствам много  добре!   
Аз също се заравям да работя и ви желая спорен и усмихнат ден!

Така е. Аз имам близки наблюдения от един много темпераментен човек, на който обаче не му е позволявано като дете да си изявява емоциите; възпитаван е строго, малко спартански; баща му е същия буен нрав, впрочем. У дома мисля, че винаги е бил послушно и примерно дете; не вярвам да е създавал особени проблеми и като тийнейджър; с две думи, техните не са разбрали какъв темперамент си имат у дома. Но елате да го видите сега в семейството му - като вулкан, когато нещо го ядоса. За чувства се говори трудно, липсват нужните думи за рефлексия. Потискането си личи и на кожно ниво - избило в екземи и пр. Та мисълта ми беше, че ние като родители също позволяваме на темперамента да се прояви видимо или не. Разбира се, че е по-добре да го оставяме да се изяви, отколкото да го потискаме. Но най-добре е (и според авторката на книгата също, впрочем) да се научим да го управляваме в положителна посока.

Пиша по повод на това, че темпераментните деца са по-глезени от нас и повече се съобразяваме с тях. Мои приятелки доста повече стягат ако мога така да се изразя децата си, по-строги са ,но всяко избухване при при по-емоционалните деца е много по-силно и в ранна възраст натрупването на такива негативни емоции се отразява пагубно върху детето. И на мен са ми казвали баба му и дядо му, че каквото не се решава с бой става с повече бой.Разбираемо е защо не го изпращам при тях без мое присъствие.Отражението върху развитието на детето е голямо - може да се върне месеци назад. И аз се опитвах да го третирам като всички деца на неговата възраст, но като видях, че на 2 и 5 мес изобщо отказваше да говори/ не само не можеше, но и изпадаше в истерия, ако го накарам да каже нещо/, консултацията ни с детски невролог беше неизбежна.Само аз си знам колко сълзи съм изплакала , дори си мислех че може да е аутист или нещо такова. Добре,че попаднахме на специалист и тя ми каза, че просто има свръх чувствителна нервна система и това е по рождение , не е нещо което мога да променя, а да се съобразя.По възможност да се старая да не се изнервя и да не му отказвам неща директно.Дори 3 мес пихме лек невролептик / и аз не съм за лекарства, но когато се наложи/, подейства му много добре и направо имаше скок в развитието му.Обясни ми,че в такава ранна възраст, ако продължава такова силно дразнение на нервната система никой не може да каже на къде може да забие развитието на детето. Така, че това изобщо не е глезене , нека майки на "нормални" деца се радват, че на тях не им се налага толкова съобразяване с децата си, а не да ни упрекват в глезотии.И на мен ми се е искало всичко да става с дисциплина , но не е така.

Съгласна съм, че някои деца просто се раждат такива. На моя приятелка второто й дете беше свръхвъзбудимо - беше се видяла в чудо, още от бебе пищеше пронизително, тя го носеше постоянно на ръце, спеше върху нея, сучеше нон-стоп и пак пищеше. Просто казвам, че има и доста "нормални" деца, които просто са попаднали в мелачката и никой не е разбрал, че са темпераментни, а те са се настроили някак да оцеляват и в общи линии, са успели. Къде с травми, които после носят като възрастни и предават на собствените си деца, къде с необяснима агресия към външния свят - но това е положението.

Цитирам по памет съседна тема: "Детето ми е станало непоносимо, пищи, тръшка се, не мога да се справям с него..." Решение на проблема: "Значи е време да го даваш на детска градина. И моето беше така, но като тръгна, за няколко месеца го оправиха". Та си мисля, и моето дете преживя силно тръгването на детска, но аз му се "вързах" и си го оставих в къщи. Ако нямах друг избор, или ако смятах, че ме манипулира и че ревът е неотменна част от ритуала тръгване на градина, сега сигурно щях да имам друго дете и да живея друг живот. Учителката там още от втория ден ми разказа как научила бебето си на да заспива само на 5 месеца по добре познатия метод, а моето на 3 г. все още искаше да заспива с ръчичка...