Отговаря ми и се държи безобразно

Много задълбахте май...НАти писа, че КАлина в градината е кротка. И моята дъщеря е така. За мен това обяснава нещата донякъде. Е, поне знаят как да се държат в обществото. Това в кръга на шегата

Anda,аз имах наум и неща които не са обясними от стана на детето (скука,преумора,превъзбуджане като примери)..някой преди време беше писал тук че лекува беозбразно поведение с диктовки,много ми хареса и го практикувам (къде метафорично,къде буквално)

Напротив, не спирам да си задавам този въпрос 
Все си мисля, че е свързано с тръгването й на градина, защото започна с проявите си по това време. Преди никога не се е държала така. Тя винаги е била много палава, своенравна, търсеща внимание, даже обсебваща и ревнива, но не се е държала така. През т.нар. бебешки пубертет имаше други изяви.


И аз усещам нещо като опит за налагане  Явно копира модела на поведение в градината - долавям изрази, които съм чула лелите да използват, а по подразбиране и госпожите...Когато плюе или казва нещо и я попитам кой направи или каза това, обикновено споменава определени имена на деца от нейната група. Явно се е впечатлила от това поведение и е намерила този начин за себе си да се наложи. Така си обяснявам нещата донякъде  Още повече, че тя винаги е била склонна да копира и имитира поведението на децата около себе си.

Това е ОК, но е инцидентно според мен. Тук става въпрос за системно поведение, или поне аз така разбрах. Да, преумората води до изключване на задръжките, обаче надали си преуморяват системно детето... Звучи ми по-скоро като опит на детето да възприеме такъв модел на поведение, който му позволява да налага егото си над това на родителя.
Ако е свързан със ситуация в детската градина, значи е още по-важно да поставиш границите - за да може и то да ги постави спрямо обиждащите другарчета.
Както му отвърнеш ти, така и то ще отвърне на тях.

как по-точно?
това за скуката май си права, ама какво предлагаш, да ги питаме ли? те като са истерични не отговарят, или просто за лошото поведение да питаме? кажи и какво според теб е положителният пример...? ние не се караме пред детето, и не си викаме и изобщо се стараем да не показваме поведение, което не искаме да копира. Ама до колкото чета от постовете, няколко споделиха, че и те са така, а детето изкрейзва, независимо от положителния пример на родителите.
Иначе ми харесва да ги занимаваш толкова много, че да не се сещат за простотии, ти нали това правиш - библиотеки, разходки, детски изложби, книжарници..., това ли имаш предвид?

И да добавя за шамарите, естествено, че не съм светица и че ми се е приисквало да го ударя, но се въздържам, защото не го намирам за продуктивно. И забелязвам, че се случва, когато съм изнервена и уморена и следователно е в мен проблема, не в него, защото, ако съм отпочинала, не ми идва на ум изобщо. Само споделям собствен опит, сигурно има деца, които не са лесни.

Вярно е, че има причини, които карат детето да се държи лошо, обикновено от скука, преумора, глад.
Но е вярно, че майката също е човек и тя може да е преуморена, гладна, болна и да иска минутки спокойствие. Мисля, че е редно децата да се съобразяват с това. Всички всъщност в семейството трябва да се съобразяват с другите, не само мама и тати с детето. Ето днес помолих Ния да ме остави за пет минути да почина, за да можем да излезем - е подлуди ме. Обидих и се и спрях да и говоря. Не може да ме разбере, че съм бременна и ми тежи та две не виждам, обаче цял ден и се въртя на пета - закуска, облекло, помощ в банята, почистване и пускане на пералня. И исках само пет минути да почина и то защо - за да я изведа да поиграе на снега.
Ами съжалявам, но държанието и беше безобразно, с нищо не провокирано. Сега ми е мъчно и обидно, не искам да си играя с нея, всъщност изобщо не искам да се занимавам с нея, съответно не го правя. И аз съм човек.

А защо не се карате пред детето? Наистина ми е премного любопитно!
Кой и как ще научи детето ви как да се справя с гнева и негативните си емоции, ако не мама и тати, които се карат пред него? 
Ние винаги сме се карали пред сина ни (изключвам ситуациите, когато сме се карали заради него, това е друго!). Но, когато се караме, само повишаваме тона, не си крещим истерично, не се бием, не се обиждаме и псуваме, не чупим и не трошим... В най-горещите моменти може да се тръшне врата, толкова. Кавгите между хората са съвсем естествено нещо и колкото по-рано го осъзнаят децата, толкова по-добре. Също така е желателно да овладеят елементарна култура на разгорещения спор. 
Негативните емоции е добре да бъдат подвластни на разума и изкарани навън. Най-успешният начин да се научи това е личният пример на родителите.

ПП Не отричам, че в някои семейства може да е прието чупенето на чинии и чаши като начин на спор. По-добре чаши, отколкото глави! 

Абе разбирам те, не е лесно сигурно, ама ми се струва, че очакваш много от нея на тази възраст...
––––––––––––––––
Добре тогава, да кажа за карането, според мен, за да не започнат караници  :
Първо да кажа, ние имаме недоразумения, толкова колкото и всички останали семейства и го намираме за напълно нормално. В случая имах предвид по-разгорещените неразбирателства, това е за мен (нас) каране. Иначе много често имаме случаи, когато не сме съгласни един с друг и тогава със спокоен тон по някакъв начин ги разрешаваме, пред или не пред детето. Тези за мен не са караници и по този начин му даваме пример как се разрешава конфликт. Като цяло, смятаме, че не е хубаво за децата да виждат, че родителите се карат, защото това нарушава равновесието в живота им и им дава лош пример, още повече викането и крещенето. Децата са много чувствителни към родителите си и копират всичко, ако се караме с повишен тон пред него той ще започне да си мисли, че това е нормално поведение и ще започне да се държи така в последствие, когато нещо не се получава както го иска. За мен не-повишаването на тона е въпрос на контрол над една първична импулсивна реакция и е нещо, което се научава. Всички се ядосваме, но е въпрос на самодисциплина как си контролираме негативните емоции.  Аз съм склонна да повишавам тон много лесно. Защо? - защото майка ми така си разрешава конфликтите. Но съм разбрала, че повишаването на тона с
нищо не ми помага да ги разреша, напротив не-повишаването е без изключение по-успешно. В крайна сметка, ние не си викаме за всичко с хората около нас, например, ако на работа се ядосам на някого не му викам, защо тогава трябва да викам в къщи? Точно разрешаването на конфликти БЕЗ повишаване на тон ще даде добър пример на детето за общуването с други хора, за това че не всички мислят като теб, за намирането на общи решения. Естествено винаги има въпроси, по които няма да намерите общо решение, и според мен е по-добре да не се обсъждат пред децата, поне до определена възраст.

Ако ти това си имала предвид, значи сме на едно мнение. 

Как`Сийке,
Не се бях замисляла за това, а е важно. Сега като обръщаш внимание на това дали родителите се карат или не пред децата си започнах да се замислям по въпроса. Винаги ми се е струвало подозрително спокойно това родителите да не се карат пред децата. Те да не са извънземни? Това си е част от живота.

Зависи до каква степен те разбират,  че могат да разчитат на родителите си. Между караница и караница има разлика и тя е в хората , които се карат и отношенията между тях.

Мисля си, че напоследък има тенденция за преувеличаване на вредата от конфликтите между родителите правопропорционално на прочетените книжки по детско възпитание. И писачите вече се оляха да представят всяко действие или бездействие като нанасящо душевна травма на децата. Ама не му се карай ако бръкне в контакта, контролирай му действията, прави това, не прави онова... И все родителят виновен за всичко и предвещават какви ли не катаклизми в живота на децата в зависимост от направеното или ненаправеното от родителите. Все едно отсега си представят менюто на услуги, само цените още не са сложили. Ако се карат пред детето, едва ли не то ще стане сексуален маниак, ако не се карат може да стане ще е под чехъл..., все едни апокалиптични.

Природата ни е направила достатъчно добре екипирани, че докато сме деца да оцеляваме дори и да попаднем на некадърни родители, или като родители да можем да отгледаме нормално потомство. Всичко останало е вятър работа. По-добре да разчитаме на себе си, какво ни идва отвътре. И тонове книги да прочетем по темата, и на каквито и курсове по родителстване да ходим, пак ще правим грешки и хубави неща, защото децата ни са различни, а не по калъп правени.

RadostinaHZ, права си. Да се възпитава е като да се върви по острие на бръснач.
Права си че и каквото и да прочетем както и да възпитаваме грешки винаги ще се правят и е хубаво, че децата са различни...
Но няма такова нещо като 'нормалност' - това не е шаблон. За всеки 'нормално' е различно понятие.

Споровете тук ме учат на много неща във връзка с възпитанието на детето ми. Включително добри тактики. "Броенето" да речем от тук го научих.

За мен лично да отглеждам и възпитавам дъщеря си е най-трудното нещо на света. И смятам, че така е редно - отглеждам ЧОВЕК. Другото - да не се безпокоя, да не чета, да не се консултирам /в това число със специалисти/, да не дискутирам тук... ми се вижда неприемливо, безотговорно и повърхностно. 

Стига с тези крайности де, по твоята логика тогава спирай да пишеш и четеш във форума. Ами с 5 ще си съгласна, с 3 няма да си, с 4 наполовина. Питаха, отговорих им и веднага се намери някой да ми скокне. Моето е от опит, не от книга. Мразя когато ми викат, и в цялото си детство мразех, когато се викаше. Нямам желание да викам и аз на детето си, макар че това ми е първата реакция. Съпругът ми ме убеди, че нищо продуктивно не постигам с викане и е напълно прав. Това не значи, че проблемите не се обсъждат, но не с викане.
С майка ми имаме една шега, която си я повтаряме редовно - че тя е виновна за всичко .

Може и да изглежда краен възглед предишния ми пост, но е съвсем искрен.
Като за всяко нещо има един праг на насищане с информация. Четенето на книжки за родителстване стана мода от зората на демокрацията, когато изведнъж започнаха да се издават много. По време на соца имаше един Д-р Спок и толкова. В началото е интересно и като че ли в първата книга се открива абсолютната истина. Във втората и третата вече информацията се натрупва и започват разминаванията. На шестата, например, вече става ясно, че е като във вица "защо си с шапка, защо си без шапка". И в тази точка става насищането. Затова поне за себе си мога да кажа, че ако чета неща, свързани с децата, то са материали, непредназначени за родители, съдържащи максимално възможно количество факти, минимално субективно оцветени. Книгите на родители започват да ми приличат на серийно производство.

Да, предпочитам да контактувам с живи хора, обикновени родители като мен. Споделянето на опит между родители ми се струва по-полезно, защото идва от живота на конкретните хора с конкретните им деца, а не от специалисти, които цял живот се занимават само със "случаи" на границата на приемливото. Всяка от нас има различен опит и точно това е ценното. За всяка от нас нейното гардже е най-хубавото, и все пак децата ни са обикновени и животът им е обикновен. Единици са децата с изключителен живот.

Така е, Иса, нормалността е измислена от статистиката, но с времето думата е придобила значение на всичко, което е в някакви приемливи граници за повечето индивиди. В ежедневието си дори не се замисляме особено като я употребяваме.

Пак нещо ме изби на писане. Сигурно е от това, че ваканцията свършва.

и аz винаги съм мраzила да ми викат и да се вика и помня доста случки от семейството си от детството си. Не е да съм имала нещастно дестство или подобни, просто помня случки. Още хора поzнавам, които са от семейства в които родителите се карат (не е да не се грижат zа децата си, а се карат) . Което мисля zа тях е , чЕ са не много уверени, критични (иzлишно много към хората) , склонни са да се страхуват да сбъркат и да се травмират при по сложни проблеми от страх, чЕ могат да сбъркат нещо (с 2 думи не са научени, че да губиш или бъркаш е част от живота) , сколонни са веднага да отричАт вината, сърдят се при конструктивна критика, приемат я като упрек , склонни са на дребни лъжи, zа да иzбегнат конфликт.