Пътя, който трябва да извървим помежду си

Затова те харесвам електрически син водолейо  ! Права си естествено, но моята мрачна плутонова душа как да го види 

А в темата имах предвид и двете - и пътя към осиновените ни връстниците ни

А мислили ли сте (сигурно сте разбира се  ) за терминологията. Напр. пак от известно време си мисля... понеже говорим за изначалната рана на осиновените деца, ние осиновителите (предполагам само, не ме бийте) заставаме моментално на нож, защото веднага свързваме раняването с осиновяването, а не с изоставянето, каквато е истината всъщност. И като настръхнем като таралежи - каква да е реакцията на осиновените...настърхват и те естествено.
Да не говорим, че така се изпуска голяма група деца, които са изоставени без да са осиновени...

Говорили сме за това с баш инициатора на "движението" на големите осиновени деца.
Викам, темата е зададена така че, без да иска някак предопределя неправилно тълкуване.

И тя с право рече: Ама, аз колко пъти казвах - боли не, защото сме осиновени, а защото сме изоставени!

Докъде опираме? До това, че тук няма място за повърхностно четене и писане. За това си има "Клюкарник", примерно. Тук, трябва да си "изпиваме" и "изливаме" думите с очи, душа и разум.

П.П. Но промяната в заглавието би помогнало, според мен, стига наистина да не реагираме, както се притеснява моята, надявам се, приятелка - тоест, да не се обидим, че някой нарича децата ни изоставени... 

Кое заглавие бре  , аз говорех по принцип ...

   
ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

ТЕ това тЕ!

Офф: Хубав чат му дръпнахме с тебе! 

Отдавна не бях попадал на интересна и балансирана тема. Поздравления 

На мен също ми се е случвало много пъти да свързвам думата осиновен/а/о с дете.

Може би защото, осиновяването е възможно само в детска възраст и сякаш някакси двете думи осиновяване и дете си вървят заедно.

Може би това е една от основните причини сравнително незрели и не толкова мъдри хора като мен да си позволяват понякога да съветват и поучават.

Въпреки, че доста от осиновените може да са по - големи и преживяли доста повече.

Чудесна тема. Преставям си как са застанали осиновени и осиновители през една ограда, която ги разделя. Държат въже. Дърпат въже. И се опитват да се приближат. Като дърпат по - силно към себе си. Но тогава една от страните се блъска в оградата наранява се, отдръпва се дърпайки силно и тогава другата страна се блъска в оградата...

Хубаво е, че въжето е още здраво. Хубаво е също така, че има някой с трион дето търка здраво да резне оградата:)

Радвам се, че ви има:) И че съм тук.

Не се бях замисляла как възприемам осиновените тук деца. Мисля, че по-скоро веднага волно или не си представям моите деца как пишат техните думи и при мен винаги изниква въпроса значи аз греша или ще сгреша, аз няма да мога да дам, да почувствам. И това ме кара да се чувствам виновна. И се опитвам да се освободя от тази вина. А то сякаш всичко се превръща във вина.
Когато се обадиха за децата и особено след първата среща бях луднала от радост, от щастие. Можеше да се напише учебник за стреса "по мен". Всико ми миришеше на бебета, а те като ангелчета. И двама - просто имах толкова много щастие, колкото не съм и предполагала, че може да се изпитва. И като се добави и моята по принцип завишена емоционалност... Та летя си аз в облаците и изведнъж чувам, че децата имат рана, имат болка, страдат. НИЩО не съм подозирала за това. Наистина нищо. Не съм си задавала въпроси, за мен беше начало, за тях всичко започна отначало. Явно нещо в мен е тиктакало, защото ги притисках до сърцето си и им говорех, питах ги колко е било тъжно да са самички, с часове лежаха върху мен и не мърдаха, изобщо не мърдаха, а аз говорех и говорех. И някак все си мислех, че това ще изчисти всичко.
А "отхвърлени и изоставени" отново съотнасям към това аз да им го причиня. Никак не свързвам това с другата жена, с която те са свързани. При мен от това идва вътрешната съпротива към тази формулировка и затова отричам чисти емоционално тази формулировка. Затова се опитвам да вместя тази жена, да й прианая правото да съществува, за да може тя да поеме своята част от вината и отговорността за страданието на децата ми. За секунда ми идваше да напиша "ни".
Защо искам да извървя този път заедно с вас изоставени и намерени деца, нежелани и трепетно очаквани? Не зная. Може би за да мога да дам право вътре в сърцето си да една друга жена да се чувства майка на моите деца, може би да не изгаря сърцето ми от болка, че и за нея ще има от моето "мама", може би за да се науча да прощавам, може би за да спра да се страхувам, че тя е по-млада и красива и моите деца ще харесват нея, а не мен, може би за още десетки "умни" и безумни неща. Ще правя своите крачки към вас, ще се спъвам, ще се връщам, но не искам да се отказвам.

Мила К,
Направо ми размекваш сърцето с твоите мисли и чувства. Има две важни неща, в това което казваш. Първото е:

Точно това ми е разказвала майка ми, че първия месец съм била като извънземно - нито приема, нито предава, само лежи отпуснато и гледа безучастно, а съм била на цели 5 месеца.  Всички знаем колко чаровни, будни и интелигентни са нормалните деца на 5 месеца, тези които си ги гледат майките им. Та в този ред на мисли, се сещам за Могилино, както и за много други случаи на изоставени деца, видиотени от елементарното отглеждане по домовете (спомнете си "да е нахранено и подсушено"). Там където никой не иска да мисли за психологичните нужди на човешките същества, а и да мисли няма време, няма хора и пр. извинения. И така тези дечица, родени с нормален интелект се отглеждат като Маугли и накрая се превръщат в..... (не ми се говори нататък, вие знаете). Та какъв огромен шанс имат всички осиновени, наистина!

В моя случай, след упорито занимание на майка, татко и баба, към втория месец с тях съм започнала да се усмихвам, а после и да гукам и т.н. до IQ 145.

Тук идва ред на второто вярно нещо, което на мен ми се струва адски важно, а то е, това, което казваш - най-нежеланите и отхвърлени, но и най-трепетно очакваните деца. Ами да бе, това сме ние, наистина изоставени, обаче и много отдавна желани и чакани от някой като вас!! Честно казано, благодаря, че припомни този простичък факт на всички нас - осиновените.

Колкото до вината, която изпитваш към децата си, моля те да се опиташ да престанеш, ако можеш. Ти нямаш нищо общо с това, което им е причинила тяхната БМ. Това при тебе сигурно идва малко и от възпитанието. Аз съм същата - винаги търся вината у себе си. Но нека да оставим БМ в тяхното чистилище, за тези които са дораснали изобщо до идеята. А ние с нашите истински майки (не мога да кажа осиновителки) да се опитаме да останем в рая на чистата взаимна обич.

И моля, може би наистина спри да се страхуваш така ирационално, "че тя е по-млада и красива и моите деца ще харесват нея, а не мен, може би за още десетки "умни" и безумни неща."

Няма други хора, които да съм обичала и уважавала повече от моите родители. И когато разбрах, че съм осиновена и някой започна да ме поучава, му отговорих: "Но какво говориш??!! За мен това са истинските родители и никога няма да има други!"

Успокой душата и вярвай, че любовта, която изпитваш към децата, ражда същата силна, ответна любов.

Колкото до раните - от вас майки зависи дали ще са пропасти, язви, драскотини или няколко болезнени белега.

Благодаря ти, К, страхотна майка си!   

  "Ами да бе, това сме ние, наистина изоставени, обаче и много отдавна желани и чакани от някой като вас!! Честно казано, благодаря, че припомни този простичък факт на всички нас - осиновените."

това не го разбрах. има вариант да  е искрено; има вариант да е цинично. дано да не е вторият (това беше въпрос).

извинявайте, че се включвам в чужд разговор така грубо. провокира ме този последен постинг, пък и това нали е форум все пак. чете се от всички и мисля че не е толкова неприето. все пак - извинения.

не съм осиновител или осиновена, но имам причина да се интересувам от темата. много искам да разбера повече по въпроса, затова и чета. (и пиша, както се вижда:). съзнавам, че темата е много деликатна и болезнена. но тя е болезнена за двете страни. децата са по-уязвими, родителите са по-отчаяни.

това, което не разбирам, е защо се омаловажава болката на осиновителите; техните емоционални проблеми,така да се каже. смятам, че ако едни хора десетки години са обичали едно дете, което да - не са родили -  и са изгаряли от страхове и съмнения за това дали правят най-доброто за него, когато целият им съвместен и съзнателен живот е минал под знака на това дете, не е честно да бъдат отхвърлени С ГНЯВ , само защото са сбъркали от страх или неопитност. от страх и неопитност бърка всеки; хиляди пъти е бъркало и детето, но тук става въпрос за поведение на зрели хора вече. защо те да трябва да поемат вината за това, че детето име било изоставено някога -един факт, който те немогат да променят, дори живота си да дадат за това дете - това наистина не е честно. не може да се пише, че никаква любов нищо не може да оправи .. сори. жалко, ако се отнасяш така към любовта на което и да е човешко същество към теб. тука роднинството няма значение.

ако някой се е почувствал обиден, моля пак за извинение. познавам деца, израснали в домове. някои от тях имат вече свои деца. живеят трудно, безумно на практика - без близки, без никаква сигурност и всичко, което можете да се сетите. но те не обвиняват никого за това. не изливат гнева си върху хората, които се опитват да ги обичат. опитват се и те, на свой ред, да обичат. което в повечето случаи е страшно трудно, наистина. парадоксално - осиновителите се оказва, че трябва да поемат такава вина. защо?

не искам да поучавам или да се изявявам - в случай че някой реши да ми скочи -това в кръгана шегата. просто ми изглежда много несправедливо осиновители, които дълбоко и искрено обичат децата си, които са се посветили докрай на тези деца, да бъдат натоварвани с грехове, които нямат, и да бъдат принудени да приемат, че всъщност са сами... защото в много случаи там, където започва макар и трудният и  белязан с първичната рана самостоятелен живот на детето, свършва или поне се изпразва дълбоко животът на тези хора.

Saluti, здравей,
Точно това е смисълът на отговора ми до К. Не трябва осиновителите да поемат чужда вина, напълно съм съгласна. Тук съпричастието на майките към болката на децата им малко надхвърля здравословната доза и минава към своего рода мазохизъм.

Но към кого мислиш, че ще се насочи гнева на осиновеното дете, когато някой му просъска истината в лицето? Ами да, към най-близките му хора, и това е толкова човешко. Или поне първоначалната реакция е такава. При мен тя прие вида "Защо не са ми казали те, трябва чужди хора да ми казват?" Тук допълнителните подвъпроси са:
- Защо чужди хора знаят (+ говорят зад гърба ни, обсъждат ни и т.н.) повече за моя най-интимна тайна - за произхода ми - а аз не знам, защото най-близките не са ми казали.
- Нима родителите ми са ми нямали доверие, та да ми кажат навреме? Изглеждала съм в техните очи незряла? Неистинска дъщеря? Мислили са, че никога нищо няма да се разбере? Кой тогава постъпва незряло?

Няма абсолютно никаква ирония и цинизъм в моите думи към К. Тонът на целия постинг го доказва. Думите ми са съвсем искрени, а неприятната за тебе доза наивитет - да бе открих и аз Америка  - (който наистина не отива на възрастта ми) иде от факта, че в темата-майка, откъдето призлезе настоящата тема, осиновителите и техните чувства бяха на фокус, т.е. съм се ровила само в моите си преживявания, вярвайки също така наивно, че за осиновителите тези, вече артикулирани чувства ще могат да помогнат за да разберат повече неосъзнатата още болка на децата си и да им помогнат повече. Неусетно обаче мамите успяха да изместят фокуса повече към себе си, може би защото много малко осиновени се осмеляват да анализират, мислят, а камо ли да пишат за това, то се вижда.

В едно сте прави, че може би не трябва да се делим и караме, кой повече е страдал, а да говорим за диадата "осиновител-осиновен" (О-О), с техните индивидуални разлики. А митичната и толкова ненавиждана-жадувана-обичана-омразна БМ  ще извадим зад скоби (то тя сама се е извадила). Та тази диада О-О си е направо класическата диада Майка-дете, но с някои особености. Е точно за тези специални различия се говори тук, нали?  Поправете ме, ако греша.

Извинявай, но тава последното не го разбрах напълно:

" да бъдат принудени да приемат, че всъщност са сами... защото в много случаи там, където започва макар и трудният и  белязан с първичната рана самостоятелен живот на детето, свършва или поне се изпразва дълбоко животът на тези хора. "

Какво имаш предвид? Не само, че не свършва ами си продължава като във всяко друго семейство. Моите родители станаха щастливи баба и дядо, много помагаха при отглеждането на внуците, винаги са били до мен и аз до тях и се подкрепяхме взаимно. Само благодарение на мен (а всъщност на образованието и възпитанието, което ми дадоха) преживяха трудните 90 години на ХХ век. Осигурих им спокойни и щастливи старини. Майка ми беше най-гордата майка и баба в блока и т.н. Татко почина като ме държеше за ръката през цялото време. Вече ги няма, но ми липсват всеки божи ден, мисля за тях, спомняме си с децата разни весели случки с тях, абе няма разлика с обикновените нормални семейства.

Така че не знам този фатализъм от какво е предизвикан, може би имаш нещо друго предвид?

здравей мина,
много се радвам че ми отговри така .

не е фатализъм. имам предвид случаите, в които детето е толкова разгневено на осиновителите си, че ги напуска или пък се отчуждава от тях. естествено, че това отчуждение по принцип може да възникне и между биологични деца и родители, но аз имах предвид случаите, в които това става само защото детето не може да се справи с травмата, че е осиновено; не може да приеме факта. и обръща агресията срещу осиновителите. лошото е, че иначе то ще я насочи към себе си.. което въобще не е решение.

не знам, изглежда много сложно. но сигурно ако човек остави да го води сърцето, ще намери решение. в едно нещо съм сигурна, обаче, че обществото ни е много диво и жестоко. и не се учудвам че крехките душици на осиновените деца са подлагани на такива изпитания. но и това има обратна страна - тези деца минават през жесток опит, но той им дава по пълна картина на света и на човешката психология. и в някакъв смисъл те превъзхождат останалите, защото при тях любовта и прошката са труден избор. и тези, които са го направили ми се вижда да са много по-истински хора, и по-свободни.
поздрави

Постоянно се говори за проблеми, травми и т.н. при осиновените деца.

Мисля, че е време да започнем да делим "проблемите", най-грубо казано, както е в действителност и както можете да ги срещнете в не малкото налична специализирана литература (за жалост, не на български).

изоставяне
и
осиновяване

Мисля, че както и от двете поотделно могат да възникнат проблеми, така и в съвкупност могат да утежнят вече наличните такива, породени от първото.

Това, което описваш, saluti, е така, но това при нашите изоставени/осиновени деца, не е рационален избор, макар ние често да го възприемаме като такъв.
Именно, затова е нужно нещо повече от любов - нужни са култура, знание, дисциплина на емоциите, правилно разбиране на акта 'осиновяване' като форма на родителстване, с всичките производни от нея плюсове и минуси.

Факт е, че теоретично всичко е подредено и логично, в действителността понякога е много по-просто, а понякога безумно трудно. Но това е част от живота на всеки родител, разликата е, че при нашите деца  не можем и не е редно да сравняваме както самите тях с техните връстници, така и да сравняваме себе си с другите родители.

Нашите истории са обединени от начина, по който децата ни стават част от семейството, но оттам нататък, всяко дете идва със собствена история, собствено минало, собствен характер. Не сме ли готови да приемем това и да го направим част от нашата история, градейки оттам нататък една обща, значи не сме разбрали що е то да станеш родител, осиновявайки.
Да постигнеш балансът между това да бъдеш родител на осиновено дете и да бъдеш родител просто на едно дете, е доста трудно начинание и изисква особено внимание от наша страна, но мисля, че с времето това става едно естествено състояние и колкото повече опознаваш детето си, толкова по-лесно разграничаваш кога то наистина "отива в тъмното" и кога просто се опитва да наложи волята си и да "ти стъпи на шията".

Три  неща не разбрах:

Първото:След като са осиновили дете животът им е"свършил" или поне се е "изпразнил дълбоко"?

Второто е дали ти:
1) познаваш лично случаи, в които родителите са били  "отхвърлени С ГНЯВ" "само защото са сбъркали от страх или неопитност" или
2) тук в мое лице или в лицето на някое друго възрастно дете виждаш  човек, който е отхвърлил родителите си?

Третото: "просто ми изглежда много несправедливо осиновители, които дълбоко и искрено обичат децата си, които са се посветили докрай на тези деца, да бъдат натоварвани  с грехове, които нямат, и да бъдат принудени да приемат, че всъщност са сами." - споделянето тук го разбираш като обвинение към родителите или позбнаваш такива реални случаи ?

Дали saluti няма предвид след пълнолетие на детето, а не след осиновяването?

здравей мираета

както е писала аист - наистина  имам предвид момента на пълнолетието или момента, в който детето решава да си тръгне от къщи - било да избяга, било да създаде семейство рано-рано като начин да избяга, било просто емоционално да скъса с осиновителите си. и това - когато е заради неразрешения конфликт, заради трудността да приеме, че е осиновено.

другото, което ме питаш - да, отчасти тези мисли ми навя прочетеното тук в този форум. обидата и гнева, споделени от някои осиновени деца. чела съм подобни разкази и на други места; и да - познавам тасова семейство, макар че нещата там се развиваха в малко по-друго време. тоест - аз бях почти дете. но знам, че осиновеното момче (пада ми се братовчед),почти никога не създаде нормални отношения с осиновителите си - вече като голям човек. в този смисъл - да , отхвърли ги с гняв . и то какъв...

иначе има спомен от две дечица, с които бях в една група в детската градина. доста отдавна беше, де . по-голямото беше осиновено, година след това се родило второто.  помня им имената, физиономийките и това колко палави бяха . бяха в една група, за да не се делят, че макар и "породени" - много се обичаха. и  по мнението на всички, майката ОПРЕДЕЛЕНО имаше слабост към осиновеното си дете. или поне го глезеше много повече... както и да е - наистина всеки случай е различен.  а за да се включа в разговора най-вече бях повлияна от прочетеното тук.

поздрави

Мина, аз имам нещо общо с това, че децата ми са били "изоставени" - аз съм тяхна майка. Аз имам нещо общо и с жената, която им е дала живот в биологичен смисъл. Това, което научих в този форум е че когато има проблем и се направиш, че той не съществува - проблема не изчезва, а се задълбочава, измества и носи страдание.
Все повече започвам да разбирам и себе си и децата си и това е, защото все -спокойно приемам истината и болката на децата, за които думата майка има два смисъла. Моите деца са от тези деца- нищо че аз не признавам правото на родилката да се нарича тяхна майка. Моите деца може и да се чувстват като дърво без корен, нищо, че ние им даваме своите корени. Надявам се, че ще се научат да черпят сила от цялата тази ситуация.
За мен всяко надникване в моите чувства, дори и това, което може да се нарече агресия  носи полза, защото има различни гледни точки, има трапове и ями, които зеят и се захранват от лустросаните и лъскави формулировки. Аз лично смятам, че за мен и най-полезни са болните и изстрадани думи, това което разкрива отчаянието и страданието.
Едно от нещата които са ми се запечатали е едно сравнени с влак - толкова истински и силни думи. Има грешки, които особено хората, направили нашият избор за път до родителството не бива да допущат, има болки, които сме длъжни да преболедуваме преди да посрещнем детето си у дома. Аз лично смятам, че моите болки не че не са важни, но не бива да нанасят травми на децата ми - те си носят своята, с която аз като майка съм длъжна да се опитам да се справя.
Дали децата нямат основателна причина да изпитват гняв към родителите си и да ги отхвърлят? От няколко години все-често си мисля, че има за съжаление много хора, на които със закон трябва да им е забранено да имат деца. И наистина родителските грешки навярно са в състояние да нанесат рана по-силна и от първичната рана. От лични наблюдения си правя този извод. И логичен е въпроса защо си го родила това дете? или "защо си го осиновила"/това майка ми ме пита като им се кресках веднъж/