Номинации за най-голяма муня

Цялата страница е суперска.. 

Вчера имах имен ден - почерпих роднини, приятели... Днес - работен ден е и ще черпя и колегите. Сутринта станах по-рано, нагласих се, минах през магазина за бонбони, соленки, нещо за пиене. Натоварих всичко по торбите и ги метнах в колата. Пристигнах на работа, честитят ми, аз благодаря и така цял ден. Преди половин час един клиент мина през офиса и си говорим, че вчера съм имала имен ден, какво съм готвила, къде съм ходила... А той на майтап "А къде са бонбоните?" и аз в този момент зацепвам, че въобще не съм качила торбите с почерпката - просто съм паркирала пред офиса и вкусотиите си стоят на предната седалка. Взех ги, почерпих, ама бая ме хвана срам... как не се усетих, не знам

И аз имах такава случка преди няколко години. Човекът беше дошъл да ме поздрави за рождения ми ден, бонбоните стояха на съседната маса, а аз от вълнение изобщо не се сетих да го почерпя. Чак след няколко часа зацепих какъв гаф съм направила. Уж се имам за много наблюдателна и хладнокръвна, а понякога не се досещам за елементарни неща.

Така и така сме в правилната тема...да си призная, че до сега си мислех, че Анн-Шърли и Шърли-Анн са едно и също момиче, което периодично си менка два аватара  Сага като сте писали една под друга, за пръв път видях “тънката“ разлика в никовете 

Не си сама в заблудата си, чадо! И други сме/бяхме в неведение

Аз забелязах приликата още преди няколко месеца, но честно казано мислех, че след като нейното е в обратен ред и на латиница, всички го различават с лекота. Сега разбирам, че сме възприемани като човек с две лица. Малко в стил - д-р Джекил и мистър Хайд.

За който не знае, да го светна от къде идва (взаимната може би) обичта към Анн.

Предполагам, че ние сме муните на седмицата.

Анн Шърли е и без тиренце
Мда, аз един ден се натъкнах на другата си половинка и много се зарадвах Чета с удоволствие коментарите и не се дразня като ме питат защо пиша под две имена...
Виртуални   за Анн Шърли
И понеже днес явно акъла ми не е на обичайното си място - т.е. главата, пак се изявих.. Качвам се в колата, тъкмо си слагам колана и се замислям за телефона къде ми е. Прерових цялата си чанта, ама го няма. Ядосах се, върнах се в офиса и започна голямо търсене. Набрах номера си от стационарен телефон и от джоба на сакото ми се чу приятната мелодийка на моя телефон. Паркирам пред нас, прилежно прибирам телефона в чантата и се качвам нагоре. Стигам до входната врата и търся ключ. Ами няма. Джобове, чанта... само дето не я изсипах на черджето. Плачеше ми се, ама се върнах до колата. Ключовете - къде мислите? На предната седалка, до шофьорската. Как са попаднали там, не мога да кажа. Лошото от всичко това е, че имам свидетел как се връщам и мърморя - един съсед. Ама така е, не ми е било ден явно.
П.П. Моят виртуален псевдоним идва от името на моя любима певица - Шърли-Анн Менсън

ОООООООООООо- тия с ключовете са ми на мен ежедневните..На най невероятни места си посявам ключовете за колата ...най-често неволно ги изпускам в пазарските чанти..Веднъж си загубих дистанционното в една щайга с пипер    в близкия магазин(и ми го върнаха след няколко дни...ама аз вече бях си купила ново и препрограмирах и двете- майстор де го свърши)...Обиконовеено и аз ги оставям на седалката ,на таблото,на предния капак(добре,че никой още не е решил да ми я  краде  .Веднъж се убих да ги търся-слизам си от колата в гаража, награбвам торбите ,смъквам детето и при идеята да заключа колата истерясвам!!!НЯМА ГИ !!!Ключовете ги няма!!!А не съм направила повече от 2 крачки!!Прерових торбите,почти претърсих детето(беше на 5)..Цялата кола изрушках!!Няма и няма..Добре,че в туй време дойде братовчед ми- видял гаража ,че свети от дълго време..и ги намери само за няколко мин..Точно до едната стена пуснат един чувал с пясък и разни джунджурии вътре..Как са уцелили чувала не знам,ама съм ги изпуснала докато се суетя с торбите....

Малко оффтопик- това е любимата ми книга на всички времена!!!

Shirley-Ann  Разбира се, че няма за какво да се дразним. Освен това никовете, колкото и да си приличат, все пак са различни.
Виждам, че и Шърли-Анн Менсън е червенокоса и зеленоока.

Сладко изкушение, цялата поредица ми е много любима. Наистина уникални романи. За съжаление спряха разпространението им...

Редовно, когато търся в бързината нещо, било то ключове, телефон, или пари се оказва, че са в ръката ми. Оказва се след нееднократно обикаляне на цялата къща в процес на търсенето им.

И аз да запиша една история. Действието се развива миналата зима. В Бургас като никога два дни подред вали снежец. Служебната колица - малък ситроен, който няма зимни гуми. Сутринта как да е изкарах го и го подкарах благодарение на 3-4 роми от съседния строеж. Вечерта ще си тръгваме с колежката. Сядаме в колата, мъча се да потегля аз - не става. Започваме да разчистваме със зъби и нокти снега около гумите, мъча се - пак не става. Колежката по някое време започва сама да се бори с природата, че аз съм доста бременна да не се простудя. Не става и не става. Викам: "Светле, май ще трябва да слезеш и да буташ". Слиза тя, кокори очи пъне се, брееееей не мърда тази кола. Поглеждам аз - ръчната дръпната Пуснах я, колицата излезе. Но на колежката и до ден днешен не съм й казвала, че съм я карала да бута кола на ръчна ... и то в студа 

strept,  ти си била за убиване.

Аз се сещам за една моя излагация, как не съм я разказала досега, просто не знам.
Та, млад шофьор съм, все се натискам да карам служебната кола, ама направо досаждах (понеже освен мен и още две колежки я ползваха). Един ден сме се разбрали с колегата да го закарам до Младост-3. И карам си аз в задръстването, свиркам си, говоря си с него, а той един такъв - млъкнал и само едносрично отговаря. Бре, викам си, този човек какво му стана, разсърди ли се нещо... И като някой не ми отговаря, аз започвам все повече да го разпитвам. Съответно, улисана в разговора, карам по-бавно и обърквам пътя. Той вече позеленял ми вика "Искаш ли аз да карам?" А аз "Нееееее, спокойно, сега на следващия светофар ще се престроя и сме на правилния път." По едно време ми каза "Я спри тук, аз ще се прибера пеша." Аз обаче съм любезна "Аааа, ама как ще вървиш толкова, още малко и пристигаме." И го гледам как на единия от светофарите вече си маха колана с бързи движения и си викам "Край, скочи човекът от колата!!!" и с бързо движение щраквам централното заключване. Той ме изгледа ужасено и с тънък глас "Аз искам да сляза!!!", а аз мило го питам "Ама защоо?" и той вече зачервен от срам "Ходи ми се до тоалетна, няма да издържа до нас." Ами оставих го на светофара, явно е посетил някое заведение... много съм недосетлива значи...
А една приятелка решила да впечатлява новото си гадже в хубавата си кола. И кара тя, ама на всяка по-засукана ситуация започва да крещи по някой от шофьорите. И при едно от изкрещяванията, дъвката й хвръква на предното стъкло.. Тя се обръща към младежа и го моли с най-милия си глас - "Извинявай, ще ми махнеш ли идъвката, че да виждам?"

Ох! Пък аз помислих,че момчето се е уплашило да не му"сториш нещо"

Това сигурно са били най-веселите ми болнични. Тъкмо си останах у нас и намерих темата. Че като почнах от 2005 г - не усетих как мина цялата седмица и стигнах до 2009 година. Смях се с глас, сина ми надничаше в стаята и накрая взех на глас да чета.
Присетих се за някои мои издънки. Ей сега ще ви дам съвет как да бъдете "образцови" майки. Току-що съм родила дъщеря ни и преди изписването, в родилния дом ми обясняват на колко часа да я храня, колко трябва да е почивката между храненията и пр. И аз като една млада, модерна и грижовна мама се съгласявам с всичко. Прибираме се у дома - радост голяма за цялата рода. Посрещат ни тържествено - първа внучка е това, не е шега работа. Хранене на 3 часа, водичка - вървим по режим, значи. В 21,00 - нахраних детето и то заспа. В 0,00 ч - не се събуди, въпреки опитите ми. Е, нищо, казвам си, поне и аз ще се наспя. Да, ама не. В 3,00 детето писва - събра цялата къща. Дере се, та се къса - ни вода помага, ни люлеене - НИЩО! Накрая свекър ми плахо ми казва: "Дай му да яде, бе татко" Ама аз - нали съм инструктирана - инатя се: "Не, в родилния дом казаха през нощта да не я храня. Трябва да има 6 часа почивка между нощните хранения"(А наум си казвам "Да бе, вие ще ми давате акъл") . Нищо не каза  повече човека, поседя още малко, а детето продължава да се дере. По едно време ми светва, че тая няма да я бъде и все пак се смилявам да му дам да яде. Милото то - заспа веднага след шишето с мляко. Чак после ми узря главата, че дъщеря ми си е избрала свой режим - от 21,00 ч до 3 през нощта са 6 часа, ама кой да сметне. За единия ми инат да уморя детето от глад.
А когато се роди синът ми - пак имахме издънки с яденето, ама тогава май лекарката беше виновна. Той се роди с много тежка жълтеница. След като се прибрахме от родилния дом, на посещение дойде педиатърка, която замествала нашата (била в отпуск). Та идва значи тази, поглежда го и ми нарежда във водата за пиене да слагам по 4 лъжички захар - детето е с тежка жълтеница (иктер) и трябвало да пие много вода. Каквото казва - това й правя, нали все пак тя е лекарката. Давам вода - той пие. Давам мляко - не ще. Бре, побърка ни. Не е ден, не е два - вода пие, мляко не ще. И рев, рев - до скъсване. Цялата махала се извървя да види това бебе, дето толкова реве. След 2 седмици рев и вода, аз вече бях сигурна, че детето ми е родено с някаква аномалия и сигурно затова не може да яде. Уговорихме  приема в болницата и вечерта преди да постъпим, след поредната порция рев, просто му сложих 1 лъжичка захар в млякото. Че като изпи цялото шише това бебе и като заспа - до сутринта. И ние заедно с него. Кой да се сети, че водата сладка и пресладка, а млякото - не и затова не го е искало. Едвам удържах мъжа си да не оскубе въпросната "педиатърка", че колкото пъти идва, само едно и също дрънкаше и после какви простотии още натвори, ама това са други истории...