а всъщност сме толкова еднакви в огромната си болка.
За всички наши прекрасни дечица, които никога няма да пораснат!


Първата година незнаех къде съм. 4удиш се за какво живееш, да ставаш ли сутрин, да лягаш ли ве4ер, да се храниш ли, и за какво, обли4ах се колкото да не ходя гола, грим, забравих какво е, посърна ми лицето. Монотонност, безразли4ие, някъде съм във времето, безцелна. Поизлязох от тази тежка депресия, ама такова 4увство не бях изпитвала.
Ви всички до една изстрадали мами .
с вас.
Все се надявах да ти се размине необходимостта да разясняваш на хората какво се е случило... Знам колко е тежко... С теб сме, милинка...
На мен именно това ми помогна да си стъпя на крака.

И аз плача с теб Мишел, без глас и без сълзи, но душата ми се раздира като чета тук всеки път... но пък и ми става по-леко, че има кой наистина да разбере какво чувствам, а не просто да клати глава и да ме гледа с празен неразбиращ поглед и да ме съжалява...! Пожелавам ти от сърце много много сила, и на теб, и на другите мами тук...