Асенка, така мъчно ми стана като прочетох поста ти. Понятно ми е това чувство. Да искаш да си със загубената рожба. Първите дни след като изгубих момиченцето, именно това не можех да проумея - по силата на каква гавра тя си отиде, а аз останах тук. Най-жестоко ми се виждаше, че съм останала жива след нея. Аз ЗАБРАВИХ дори, че имам друго дете. Месеци живях така. Бях физически с Вики, но само до там. Докато той се разболя малко по-сериозно. Тогава осъзнах, че трябва не само да живея, защото съм му нужна, но и че трябва да продължа духовно да съществувам. Вики нямаше нужда само от това да съм вкъщи. Осъзнах, че имам и друго дете. Никога след вотрата загуба не се запитах защо съм останала жива. Никога не поисках да ида при тях. Липсват ми, но знам, че са двамата заедно, че са добре и че Бог се грижи за тях и че един ден ще сме пак заедно. Но че има време до този ден. Че тук съм необходима повече. И искам да съм тук.
Лилибон го е казала прекрасно.Чакат те поне две дечица!
А те ще имат нужда от теб! Дълги години. После ще имат нужда и внуците. Имаш мисия тук. Ще дойде ден и животът ти ще е изпълнеен със смисъл. Врявам, че и сега е, просто понякога на фона на безмерната мъка не у спяваме да го открием.
Лилибон го е казала прекрасно.Чакат те поне две дечица!
А те ще имат нужда от теб! Дълги години. После ще имат нужда и внуците. Имаш мисия тук. Ще дойде ден и животът ти ще е изпълнеен със смисъл. Врявам, че и сега е, просто понякога на фона на безмерната мъка не у спяваме да го открием. 
та като се качих в патологията гледах през прозореца и си мислех че единственото което ми остава да направя е да се метна през прозореца и да си отида заедно с детенцето ми, и точно тогава в стаята влезе мъжа ми и без да му казвам явно разбра какво си мислех, тогава ме прегърна и ми каза че не иска да живее без мене.
