Как да общуваме и живеем с човек болен от Алцхаймер?

Много тъжно. Според мен в нета ще намериш повече информация от други роднини на жертви на Алцхаймер, особено ако четеш английски.

Намерете си помощ, професионална сестра, консултирайте се с психиатър за поведението и как да го контролирате. И се успокойте, нервите ви само го разстройват повече! Той не е виновен за нищо, спрете да му се карате.

Тежка съдба  е това. Съчувствам.

Лечение няма, ще става все по-зле. Съжелявам, че не мога да кажа нищо обнадегдаващо.
Единствено бих ви посъветвала да пазите свекървата, да я отменяте от време на време, да и давате почивка, да я съветвате да не се ядосва и да се примири. За да не стане накрая, че на болния мъж жена му умря.  Ако може да наемете жена за гледане, поне почасово за да може свекървата да почива и да се разсейва.

Зная, че лечение няма  . Но при свекър ми много бързо се развива болестта и се опасявам, че става агресивен и към себе си и към околните. Зная, че има много възрастни хора, които страдат от тази болест. Дядо ми лека му пръст също беше с Алцхаймер, но беше кротък и само си търсеше магарето, което отдавна беше продадено. На мъжа ми баба му също беше така, но въоще не е била агресивна. Сега ситуацията е много сложна. Зная, че има много информация в нета, но ми се иска чисто човешки да знам как да общуваме с него така, че той да е по спокоен и да не се стига до крайности. Знам , че е нужно много търпение, но понякога то просто свършва. А лошото е , че свекърва ми е от хората, които не искат да натоварват децата си с проблемите и се товари изцяло тя.

Баба ми беше така с Алцхаймер.Аз я изгледах....Почина в ръцете ми накрая 
А бях 12 клас....И по времето ,когато нямаше още памперси 
Вечно се събличаше и си разхвърляше дрехите,акаше и пишкаше където Й падне 
Абе кошмар!
Първоначално и тя си тръгваше за вкъщи и обясняваше на всички,че я държим за заложница....Ако излезеше навън,не можеше да се прибере..Не знаеше къде живее.
Престанах да я пускам да излиза....Заключвах я,защото ме беше страх,че нещо ще Й се случи.Извеждах я на разходка само пред блока след като се върна от училище...
После ,когато стана много зле,започна и да буйства,налиташе на бой 

Много търпение и нерви трябват на този,който се грижи за болен от Алцхаймер....
Съчувствам на свекърва ти....Това е един ужасен период от живота Й....

Другата възможност е частен старчески дом. Ще става все по-зле, писали са ти по-горе.
Ще ходите да го виждате, но свекървата ще  бъде спокойна. Той едва ли ще разбере къде е и какво става.
Знам, че ще се нахвърлят срещу мене, но психиката и здравето на другите роднини е по-важно.

Аз също подкрепям написаното. Щом състоянието му е толкова влошено вие едва ли бихте му помогнали с нещо. Сега сем. му е чуждо и непознато, също колкото и служителите от дома и той няма да прави разлика къде се намира 
Искренно ви съчувствам и ви пожелавам кураж и търпение.   

Някъде в друга тема подробно бях описала какво лечение е предписано на майка ми. По принцип агресивността и недоверието е много често срещано явление. Понякога се предписват и успокоителни или антидепресанти заедно с основното лечение, което в БГ е основно нивалин, сермион и витамини.  Сега вече има и един нов препарат, който съдържа мемантин и е изключително ефективен при всички стадии на болестта. Не лекува, но забавя процесите. Говорете с лекуващия лекар за промяна в терапията му. Не знам от къде сте, но в клиниката Св. Наум в София има много добри невролози и можете да се свържете с тях.

Благодаря за съчувствието и съветите. Трудно е наистина и ще става все по-трудно. Не мога да цитирам в момента точно какви лекарства пие , но със сигурност не е мемантин. Още преди няколко месеца се бях заинтерсувала за това лекарство, но тогава ни се видя много скъпо лечението и си продължи със старите лекарства. В момента на свекър ми му е предписан и лексотан, но понякога ми се струва , че не му действа. Лекуващата лекарка е намекнала и за старчески дом. Лекарката е казала на свекърва ми, че ако той стане агресивен и ,не дай си боже, стане някой сакатлък, тя ( лекарката) носи отговорност. За сега някак успяваме да удържим фронта. Вчера  след поредния  "пристъп"около час си приказвахме със свекър ми, започвайки от това дали си помни името , минавайки към имената на членовете от семейството и стигайки до показване на сватбени снимки , той успя да се успокои , но накрая трябваше да обещая, че ще отида да доведа жена му ( която беше в стаята) , тъй като според него  били разделени от 5 години . Та  чудя се дали е по-лесно ако влизаме в роли и му казваме неща, които той иска да чуе а не както са в действителност.
TheNMaster , съжалявам за баба ти  за това , което си преживяла. 
Gugy, ще потърся темата , която си писала за лечението.

В нашето семейство има случай на ранен Алцхаймер, така че знам какво е. Съжалявам, но просто няма начин да се общува с такъв човек. Той си живее в собствен свят и нормалната логика е непостижима за него. Единственото, което може да се направи е, да се настани в дом. Няма нищо срамно в това, а и вашият живот трябва да има някакво качество все пак.

Свекъра ми бог да го прости беше с Алцхаймер....бях само страничен наблюдател - тъкмо бях "влязла" в тяхното семейство и не го познавам много защото беше вече много зле (2001 год.).  А първите му забележими симптоми са били още някъде 97-ма.
Губеше се, не познаваше синовете си, получаваше гърчове, било е страшно всичко и наистина няма оправия тая гадна болест. Свеки го гледа - евала на нея - желязна жена. Успя да се запази и да се грижи за него до последно...Бог да го прости човечеца!

Порови се по западните сайтове! Ще намериш много полезни съвети как да живеете с него и да облегчите него и себе си. Има си специални техники. С разни надписи, които да му напомнят кое какво е и т.н.

Само мога да подкрепя написаното и да кажа, че биха се "нахвърлили" само хора, несблъскали се с този проблем ....

Преди 3-4 години се наложи да гледам сама баба ми, която беше в същото състояние - не ме познаваше, мислеше, че е на улицата и среща разни хора, някои отдавна починали, други мислеше, че са лоши и тръгваше с един бастун да ги бие, изваждаше всичко от шкафовете, късаше си дрехите и всички подобни екстри, които може да си представите.
При нея това състояние се получи почти изведнъж, за около 2 седмици тя се превърна в непознат за нас човек и ние бяхме непознати за нея.
Отначало се опитвах да и обяснявам коя е, коя съм аз, къде се намира и т.н., но  нищо от думите ми не достигаше до съзнанието и.
Стараех се да съм непрекъснато до нея, да я пазя от животозастрашаващи действия като това да слага олио върху горещ котлон, после да хваща съда с голи ръце и да го изпуска върху балатума и съответно балатума започва да гори.
Да не говорим, че беше развила невероятна физическа сила, а тежеше има няма 50 кила с дрехите.
В един момент осъзнах, че тя не разбира нищо от това, което се случва около нея, а за мен това непрекъснато стоене и говорене се превръща в тормоз - от месец не бях спала, защото и тя не спеше през нощта, през деня също я дебнех и вече бях на ръба на силите си. Нямаше начин да изкарам още дълго време така.
Позната лекарка ми предложи, ако искам, да уреди да я вземат в болница, като ми обясни, че там им дават успокоителни, които ги държат в едно полусънно състояние, хранят ги през система и единствената грижа е да сменят памперси. Така можело да изкара докато е жива.
На мен този вариант ми се видя много зловещ, трябваше да намеря начин да се грижа вкъщи за нея, но без да се натоварвам толкова много физически и психически.
И така стигнах до извода, че не е нужно да стоя край нея денонощно, затова извадихме всичко, което може да я нарани от една стая, заковахме прозорците, изпразнихме гардеробите, махнахме бастуна и т.н., сложихме видеокамера, свързана с телевизор в другата стая. Отново непрекъснато си бях вкъщи, но вече я наблюдавах през камерата и ходех при нея само при опасност от нараняване, носех храна и сменях памперси. През нощта майка ми стоеше пред телевизора.
Освен това личната лекарка изписа някакво лекарство, което поне малко подтискаше непрекъснатата активност.
По този начин нещата се поуспокоиха, аз не се натоварвах толкова с безмислени разговори с нея, можех да си позволя даже да работя през компютъра от къщи, можех и да спя през нощта.
Така изкарахме времето докато баба почина.
Много е мъчителна за близките тази ситуация, но най-разумното което може да се направи е да се облекчи натоварването върху хората, които се грижат за това чисто само физическо съществуване.

Свекър ми е на същата възраст и не страда от Алцхаймер, а от мн. по-бързо развиваща се патология. Периодично получава и микроинсулти, с които все още може да се справя.  Освен това живее в съседната къща, т.е пряко не живеем на едно място. Но понеже горе долу пътя е същия и сме в тази опера вече 3та година си позволявам да ти отговоря и да споделя нашия опит. При него отпада доста бързо както  мисленето, така и физическите му функции.

Първо, което бих ти казала е, че контакта с болния трябва да е много търпелив.
Обичат да са спокойни, да не ги объркваш със сложни въпроси. Да им даваш време за отговор, да не ги прексъваш.  Свекър ми не може вече да направи елементарен избор " Искаш да останеш тук, или искаш да си легнеш". Агресията може много лесно да се отключи, ако няма спокойна среда. После, нещата трябва да са стабилни - например, той все още подлежи на някаква дневна рутина. Ставане, ядене, той ходи в дневен център, чака да дойде микробуса, после да си дойде в къщи и т.н.  Също така той например има фиксация в парите ( цял живот) и много обича да има пари, затова до леглото му има портмоне пълно с пари, така че ако се събуди и изпадне в криза за пари да има, и да се успокои.
Обича да играем. Винаги сме усмихнати, никога не се караме.  Това, което съм забелязала е, че музиката е универсално лекарство. Карам го да пее ( той не пее, по-скоро мучи) поощрявам го. Двигателни занимания също. Имахме един пумпал, който се 'учехме' да въртим. Той няма вече моторика, но докато е в състояние да държи вилица ще я държи, ако ще да яде 4 часа. Друго - често го питам да ми разказва нещо. Обикновено болните имат т. нар дългосрочна памет, т.е ако все още може да разказва нещо - например за младостта, или да изрецитира Хаджи Димитър или каквото и да е - това го поощрявам много да го прави - да говори, да участва. В един момент спря да намира думите и започна да бъбри. Не го спирам, прекъсвам - мисля си, че това е полезно,все пак е усилие.  Емоциионално е много лабилен. Плаче за всичко, изразява радостта си все по-аутистично ( не знам как се казва). Понякога много навременни включвания прави. Мисловни имам предвид, като светкавици. Както си решил, че вече няма мисъл, изведнъж казва нещо смислено и то отчетливо.

не можем да овладеем нощното будуване, но имаме наета жена, тя да му мисли.
Не можем да дадем приспивателно, защото не се дава на хора с такава болест.
Така че нощите са  за нея, будения по 3-4 пъти. Редовно го убеждава, че това е неговата къща, разхождат се да видят стаите, той се успокоява и си ляга.

Изцяло с памперси е вече. Опъва се за кратко ( седмица, две), но накрая свикна. Все още ако има повик се води в тоалетната, като мъж. В тоалетната сме монтирали специални дръжки, седалка, като за инвалиди да е лесно.
Парите много улесняват, разбира се. Затова каквото може с пари да осигурите - осигурете го.

Въпреки, че плащаме на жена за нощите,  знам какво е да ходиш след наакан старец, който при това не ти е роднина - знам какво е и да измиеш задник. Ако ти се налага, само си слагаш пердето и това е. Нито се умира, нито нищо.

Важното е, да ви е ясно кой какво прави и да имате ред около грижите. Не бих казала, че сме супер напрегнати у дома, напротив - може да е мн. по-зле. Не се оплаквам от нищо

Не знам, ако имаш някакви въпроси ще се радвам да отговоря - по тази тема съм натрупала толкова емоции и мисли, че само чакам да ги излея))))