Безумия на/преживени с мъжте ви

Моят мъж ще ме учи да карам ски.

Аз в живота си не бях докосвала таково нещо, но според него е много лесно и просто.

Отиваме на "Алеко", вземаме под наем два чифта ски, естествено най-дългите и започваме обучението.
Урокът се състои в следното "Еми много е просто, качваш и почваш да се пързаляш. Тъй като е много лесно, няма какво да ти обяснявам повече"
И, естествено, той си замина да се пързаля някъде по пистите, а аз няма да ви кажа как се измъчих, докато не се намери един услужлив батко, поне да ми свали ските.

Обидена и с наранено самочувствие от това, как не мога да се справя с една толкова лесна и проста работа, сядам и почвам да го чакам. Няколко часа, в невероятен студ и вятър. С почти замръзнали крака се добирам до кабинките на лифта, където поне има завет и продължавам да чакам, вече със сълзи на очи.
Разбира се, всички пари и документи бяха останали у него, та нямаше даже с какво да се прибера.


И минути преди да затворят лифта, виждам милото и се затичвам към него. А той започва да ми се кара, защо не съм стояла насред пистата за да ме види, ами съм се скрила. И как му се наложило да се спуска от Черни връх, защото решил че аз съм се справила много добре с карането на ски и съм решила да се кача на влека до там и тръгнал да ме търси.

Та това беше случката, която завинаги ме отказа от ските, ски-пистите и всичко свързано с тях.

Записвам се да ви следя,много сте готини аз нямам такива случки или поне не се сещам сега...........нооооо като се сетя ще споделя!!!!

Със ските имам сходни преживявания с luda.

На Банско (от 1 година заедно, само на 19 год съм  ) - аз за първи път на ски, той факир (един вид). Избира ми ски обувки и ме позиционира на пистата. Началото се слагало с падaнето - с други думи вика ми "Падай сега мило!" . Е, как така просто да падна, а ако се ударя и толкоз мъже да ме видят как падам - абсурд. "Падай бе мило!" -  "Никога!"  И като се засили любимия с замах ме свали на земята. Той ухилен до уши - правилно съм падала. Аз - рИва и безуспешно се опитвам да се изправя на ските. Инат съм и ставам някак, тръгвам пак бавно със ските и той - пак със засилка ме блъска. Доволно заключава, че само така трябва да падам и да продължавам в същия дух. "Упражнявай си се тук, мило, аз отивам да се спукам и бързо се връщам." 10 минути по-късно аз все още не мога да стана от земята. Рев и ... мятам щеки и ски из цялата писта. Услужливи батковци ми помагат и ми дават съвети. Имам напредък - вече не усещам болка, когато падна.
Два часа по-късно -  мъжа ми се появява - пита ме мило - "как върви? Гледай сега аз как ще се спусна и после идваш и ти с мен отгоре да се спускаш." Не искам да се спускам от там - страх ме е. МиУото гордо ми казва "Глей са кЪк са праи!| - Спуска се, прехвърча над една бабуна, следва лупинг някакъв - крака, ръце, щеки - всяко в различна посока. Бавно се изправя пред ужасения ми поглед и успокояващо ми казва - "Нищо ми няма, само съм си извадил рамото май." 
Ски не карам - все още.

Голям смях с тая тема
Аз се сещам за една случка в Ахтопол- как една нощ преспахме в къщата на някакви непознати хора, но ме е срам да разкажа подробности. Важното е, че на сутринта държах да си платим "квартирата" и да изчезнем по-бързо от там Момчето, на което оставих парите нищо не каза, само ме гледаше странно- сигурно ме взе за луда (той нямаше и да разбере, че сме спали в къщата му, аку не му бях казала). А аз като видях в каква обстановка сме изкарали нощта лошо ми стана

Пусна мухата и сега няма да мога да спя 
айде разкажи 

Беше 1995 г. Трябваше да ни чакат в една къща- имахме уговорка от София с една баба, но ние много се забавихме и пристигнахме в полунощ (на автостоп, понеже и автобусите изпуснахме). Нямаше номера на вратите, навсякъде лампите бяха изгасени. Предположихме коя трябва да е къщата и звъняхме, но никой не отвори. Обаче вратата беше отворена и ние предположихме, че са оставили така заради нас. Чудихме се, въртяхме се, почакхме и накрая влязохме- тогава нямаше хотели и алтернативата беше да останем навън. Сутринта станах по-рано и потърсих бабата. Попаднах на едно сънено момче и реших, че това й е внук. Като започнах да обяснявам кви сме, що сме и той ме гледаше като гръмнат. Дадох му пари набързо, а той само вдигна рамене. Взехме си багажа и набързо си тръгнахме. Намерхме бунгало.

Само ни раздразни любопитството.
Хайде   

Направо ме разбихте с тази тема. Аз ще разкажа една, ама не чак толкова безумна. Значи годината е 2002, ние младоженци и аз трепетно очаквам заветната втора чертичка на теста за бременност. Дотолкова съм изперкала вече на тая тема, че не мога ни да ям, ни да спя. Идва си милото една вечер, аз съвсем нормално сервирам вечеря, гледаме телевизия и си лягаме. И посред нощ го събуждам с крокодилси сълзи, че ако сега не си направя тест ще се побъркам окончателно. Милото не може да отлепи очи, горкия, толкова е уморен, обаче става, залитайки, облича се и вика: "Хайде, ставай, отиваме да купуваме тест". Да, обаче е 1.30 през нощта, нямаме кола, няма и пари за такси. Та се грабваме двамката пеша, почти от края на града чак до Окръжна болница, където има денонощна аптека, и после обратно. Прибрахме се около 4 часа, а тестът беше отрицателен. Що рев изревах, а милото ме успокоява чак до 7 часа, когато просто трябваше да тръгне за работа.
Е, оттогава, ако се случи много да му се ядосам за нещо, си спомням тая случка, и вече не му се ядосвам толкова  .

Дааа, и мен така ме учи мъжа ми да карам ски. 

Отиваме на Пампорово, закрепи ме някак си на ските и ме избута до лифта.
И като се качихме на върха - Айде, карай! 
Ама аз едвам се задържам върху ските, как да карам.... 

И се почна едно падане, но моя не ме изостави като вашите мъже, нееее - той обикаляше около мен и ми се караше през цялото време, защо така не мога да се науча.
И аз падане, рев, падане, рев.... в такива разкекерчени пози падах, че даже на няколко пъти ме снимаха минаващите туристи 

В един момент стигнахме до едно толкова стръмно място, че аз просто свалих ските и продължих пеша...
Накрая на деня се радвах, че съм оцеляла, как да не запомня първия си урок по ски.

Радвам се, че случката не успя да ме откаже от ските, след няколко години се записах на ски учител и сега съм почти толкова добра, колкото него 

Съвсем скорошна случка - от понеделник вечерта.
Заспива моичкият, а аз в настроение да го похваля. И си го хваля какво ми е добричко, миличко, търпеливо, положително, невероятно, как ми издържа изблиците на гняв, бяс и раздразнение. Изнасям цяла тирада за добродетелите му, на което той леко изхърква: "Не съм добро дете. Пролетник съм"    и с кеф заспива.
Аз     останах безмълвна, което по принцип рядко ми се случва.

Ayyyy много свежарска темичка...
Ние с мъжа ми седмично имаме поне по 2 ситуации, които на нормалните хора не им се случват никога, но както и да е...онзи ден примерно гасихме пожар на Витоша, защото някой малоумник, явно си беше хвърлил фаса през прозореца на колата, без да помисли, че падналите листа се палят изключително лесно, а и при наличието на вятър....както и да е излязохме на разходка, а се прибрахме целите смърдящи на пушек и черни от огъня, особено мъжа ми, който беше с чисто нови бели кецове....бяха бели.
Караме си и изведнъж зад един завой лумнал пожар, викам на мъжа ми "спирай, ако не го изгасим ще пламне гората" Слизаме, ама то си голям огън.Пожарогасителя просто свърши, минералната вода, чая, а бе всички, мъж ми използва едната гумена стелка от колата, за да гаси с нея, хвърли се в огъня, който безмилостно се разрастваше...минават коли, никой не спира, а нашата е спряна почти на средата на пътя, вратите отворени, а бе от всякъде си личи, че помощта не е излишна...но българи все пак...След няколко минути борба пламъците утихнаха, но листата продължиха да тлеят...подухваше леко и постоянно се разпалваха. Махам на поредната кола, мъж ми им обясни какво-що, хората ни дадоха вода и това беше....поляхме добре, разровихме листата, за да сме сигурни, че няма отново да пламне и си тръгнахме......

Миналата пролет(май 2007г) аз бременна в 6-7 месец мрънкам на мъжа ми, че искам адреналинни изживявания и с много зор го накарах да ходим на офроуд с шосеен джип, сув.Тръгваме аз, той, сестра му и единия ни кум по черен път в планината.Караме си, разбиваме тотално колата, лашкаме се на всички страни....и стигаме до огромна кална локва, тип като за кални бани.Почва кумене ще минем ли или не, решаваме да пробваме, аз главния подстрекател.Затъва тая машина 3 тона по средата на локвата.След около 20 мин ходене по мъките в кално блато с дълбочина около половин метър(калта беше до вратите, от едната страна и над) седим вече отчаяни и обмисляме кой да викаме да ни дърпа на сред нищото.Изведнъж се чува, че идва някой, машина....Господ го изпрати тоЯ пич...Пристига офроуд джипка с касапските гуми, лебедка, а бе оборудвам както си трябва за гората.Започва едно дърпане, едно каляне, през няколко метра нова локва, пак закачай, дърпай...нЕма такова.Нашия "джип" за малко не падна по склона на планината....и накрая излизайки от гората след час поне, колата не приличаше на кола, имаше по повече от пръст кал от всички страни, само по тавана личеше, че е черна, тук таме проблясваше ламарина.И както вече всичко е ок и продължаваме към цивилизацията мъжа ми чува някакво съскане, ааааааааааааааааа не............спукана гума...........качваме се бързо и по един бая дълъг път или по-скоро скалист терен  само за уазки или атв-та започваме спускане....стигаме в Лозен...хората ни гледат като извънземни....е прибрахме се!На колата и нямаше почти нищо, само един крив носач и спуканата гума...козметика работа.
По същия път минавахме преди месец с атв и на едно място просто за една бройка не се обърнахме, как тогава сме минали нямам идея.С мъжа ми седим и гледаме и не ни се вярва........Господ ни пазеше, явно, а и аз бременна!Луда работа.........

Случки имаме много, но за тези сега се сещам

Търсим лодка!
Ние двамата, пресни младоженци, се озоваваме на парти на малък остров сред Балтийско море. Островът всъщност е шведски форт, с оръдия, каменни стени и прилича на замък. Отвън красота, отвътре приказка, обаче (август, не август) си е студ. А аз съм се нагласила с една тънка рокля, хем прилепнала, дълга, ама с цепка. Купон, купон, танци, камини с огън, ама на мен ми е студено, че и ми се приспа по едно време.
И реших да си ходя. Ей го къде е - ние сме в хотела на съседния остров, съвсем близо до този. Дето се вика, виждам прозореца на стаята си от тук. Само че има едно малко проблемче - дошли сме с корабче и то ще дойде да ни вземе след два часа.
Аз лекинко се вкисвам, после се вкисвам много. Започвам да мърморя и да проклинам. Донът се чуди как да ми угоди и да ме закара на топло и в легло. Нямало обаче начин.
- Как няма начин! - виквам аз със страшен глас. - Ей го къде е. Не може във форта да няма барем една лодка! 
И тръгваме да търсим... лодка.  Обикаляме от вси страни, покрай оръдия и стени - лодка няма. А аз мърморя, че ще пукна от студ и (о, противна жена ) намеквам, че сигурно вече съм бременна и на бебето също сигурно му е ужасно студено.  При което донът се амбицира (вместо да ме утрепе, както ми се полага и да ме остави до някоя камина да дремя) и започва да търси още по-упорито. Ура! Идея. Виждаме голяма порта, отворена. Ако се напъне човек, може да отчопли портата и тя да стане сал.  Идеята, нужно ли да споменавам, беше моя. 
Донът обаче беше ужасен от идеята да плува на сал с бременната си жена.
Така с весел новобрачен скандал ние се връщаме на купона, където с изумление виждам, че няколко братя-англичани се хвърлят в морето по гащи. От форта. В този студ.
- А дали не можем да доплуваш до нашия остров и да се върнеш с лодка? - хрумва ми брилянтната идея.
Честно, не знам как донът не реши да анулира брака още тази нощ. 
В крайна сметка, времето мина в "шеги и закачки" (и моето напомняне, че съм бременна и детето се гърчи от студ и ще се увреди ) корабчето дойде и ни отнесе.
В последствие се оказа, разбира се, че още не съм бременна. 
А ето тук можете да видите мястото на събитието. 

Много е забавна тази тема и не мога да се въздържа да не разкажа и аз една случка от близкото /не толкова/ минало. Още в началото на връзката ни Той много държеше да се покаже като най - милия и романтичен мъж на света и ми замислил изненада: да дойде сутринта у нас /аз живеех още с родителите ми/, да ми донесе кошничка с цветя и да ми я поднесе гол, само по боксерки. Да, ама явно не преценил кога майка ми излиза за работа и се съблякъл милия, звъннал на вратата с кошничката цветя в ръка и мила усмивка и хоп - изненада...ама за него! Майка ми отваря вратата и се облещва насреща му  ...Незнам какво си е помислила жената, не го е коментирала този случай...само дойде да ми каже, че гаджето ме търси и аз като излязох той тъкмо се обличаше с нервни движения насред коридора

Няма такава тема просто. Василиса, жалко, че все пак не си се прибрала с лодка!
Моята история ми се вижда страшно забавна сега. Тогава, когато се случи, беше по-скоро като смях през сълзи.
Та, току що сме минали под венчило. Плахият ми иначе съпруг вече е оперен млад мъж. Така, де, той лукова глава ли е или какво!?
Аз, запалена скиорка, решавам, че няма по-хубаво място да отбележим началото на съвместния ни живот от една ски-ваканция в Пампорово. Нашите, от страх да не затрия зетя, решават да ни придружат, но тръгват по-рано, за да подготвят стаята ни в една прекрасна родопска хижичка. Ние стягаме колата и ден по-късно поемаме. Тук трябва да вметна, че родителите на съпруга ми, мисля, още тогава се замислиха, дали все пак не беше лоша идея да поверят най-скъпоченото си точно на мен. Изпитаха истински уплах, когато видяха, че в колата, освен моите ски, качвам и още един чифт застрашително големи (ясно, за синчето им!). Прехапаха устни до кръв, но замълчаха. Зер, лют поглед ще да съм имала. Яхваме любимото ни червено опелче и поемаме. Тук няма да се спирам подборно как на няколко пъти объркахме пътя. Щото аз дотогава съм ходила все с нашите, баща ми си знае откъде отбива, аз толкоз и съм запомнила. Някак си се оказваме обаче в Пампорово. Притъмняло е застрашително, но аз се радвам на скиорите, които все още хвърчат по пистите. Помни младата ми тогаз младоженска глава, че имаше някакво отклонение за нашата хижа, но то, проклетото отклонение, сега беше решило да си играе игрички с мен. Объркваме се за пореден път. При което разумният ми мъж предлага да се върнем по ей онова нанагорнище, щото там горе имало патрулка, да попитаме хорицата в униформи. Речено-сторено. Връщаме се, съпругът чинно прави обратен завой и спира колата до тротоара. Нали се сещате, че нанагорнището вече е станало нанадолнище. Излиза той (явно е бил уплашен, че ако не открием хижата, ще останем да нощуваме на пистите) и се отправя към полицаите. Да, ама колата ни на скорост, ни на ръчна. Та, прави той две крачки, а аз вътре усещам как любимото ми вече проклето опелче започва стремглаво да се движи надолу. Аз, в паника, пищя (ми жена, вместо да дръпне ръчната!) . Едновременно с това виждам в огледалото как мъжът ми, не просто пребледнял, а позеленял, тича в тръст, полицаят - след него. Крещят нещо, викам си - брей, нахалници, вместо да са напънат и да дойдат да помогнат. В един момент обаче става застрашително. Тогава съзирам онзи странен лост до шофьорската седалка, дръпвам го, и о, чудо, колата намалява. Тамън колкото да я настигне мъжът законен мой и полицаят. В мига, в който уплашената ми половинка скача вътре, аз повторно дръпвам ръчната (да се застраховам!) и тя ми остава в ръцете. Но това няма значение. Колата е овладяна. Полицаят беше толкова сащисан, че предложи да ни ескортира до хижата. Отказах с медено гласче, което се превърна в бурно гласище, след като се разделихме със симпатичния човек в униформа. Е, после си отмъстих на пистата, но това друга тема.