Борбата с рака- духовното оцеляване и физическото преодоляване-6

Пак съм аз...
Искам да попитам някой лекувал ли се е в центъра за интегративна медицина на д-р Дамянов?
Пише, че лекувал напълно от рак по нова технология , но незнам колко е вярно...

Благодаря   

Момичета, черните мисли са отрова за нас.
Знам, че е трудно да не мислите но трябва да се опитаме.
Няма начин,страха винаги ще живее в нас, че РАКА може да се върне. Но с какво лошите ни мисли ще го спрат. Може само да ни попречат да се чувстваме добре ДНЕС КОГАТО "НАШИЯ ДРУГАР" ГО НЯМА.
Наричам го "другар" така защото без значение колко сме уверени винаги знаем за него. Винаги като ни заболи нещо мислим че е той. Но това не ни помага.

Хубаво е да се храним здравословно.............. Но момичета аз съм се хранила постоянно така. Единствения порок са ми били цигарите и най-лошото е че пак посегнах към тях.
Ще се мъча да ги спра, защото май тази тежест която имам е от тях.

Диска питаш дали е необходимо да се прави лъчи и химио ако доктора казва, че не е необходимо.
Ще попитам "Кой доктор?"
По принцип след установяване на диагнозата и вида на тумора, всеки диагностиран минава на т.н. комитет или комисия. Тази комисия е от хирург, лъчетерапевт, химиотерапевт и май такъв който назначава хормони. На този комитет се назначава какво да бъде лечението.
Дидка още за центъра за който питаш. В третата тема или в четвъртата имаше едно момиче, чиято майка се лекуваше там. Не е влизала скоро в темата.
Ако става въпрос за този център  http://www.integramed.org/index.htm

Дидка, ходила съм в центъра. Малък е, но ходят хора.. Незнам за отзиви обаче. Поне в сайта пише логични неща.

Мой близък посещаваше този център, но беше напреднал стадий.
За резултата сигурно се сещате.
Но Дамянов е много добър химиотерапевт и мисля, че не би направил какъв да е център, а и това което чета  и чувам е добро.
Що се отнася до това, че рака може да се върне. Да може, при мен се върна. Но ето, че пак се лекувам и нямам ни най-малко намерение да се откажа. И вярвам, че ще го победя отново 

Трябва да победим и ще победим

Момичета, аз не познавам лично Весела, не съм контактувала с нея.

Но от това което съм чела, смятам че победата на всеки един диагностиран е била нейната цел.
С тази цел е създала и клуба.
Нека в нейна памет да следваме нейната цел.
Нека си бъдем опора един друг, тъй както тя е била опора за много хора.
Сигурна съм, че тя не би искала никой да провеси нос и да накара диагнозата да потропа на вратата отново.

Разгледах постовете на Весела, поддържала е духа на много хора, мир на праха и .

Сигурно и вие се чувсвате по подобен начин. На мен не ми се влиза в темата, не ми се пише, не ми се чете, когато има лоша новина. Животът обаче продължава момичета. Запалете свещичка, помолете се и не ровете повече в темата за смъртта, човека не можете да го върнете. Само господ знае какво ни е писано. Да помислим и за духа на живите.

Не ми се иска да го призная, но това наистина ме разтърси. Така както се чувствах силна, можеща и изведнъж нещо се пречупи в мен. Трудно мо е, тежко ми е. Разбира се, че може да се случи с всеки, дори и здрав човек. Много ми е мъчно и много ми се плаче. . . Искам да съм силна. . . Може би утре. . . Но днес пак ще си поплача. . .

Момичета, милички,

не знам как да го напиша, без да ме разберете погрешно, но абигейл, ангелари и вивир са ко казали преди мен - нужна ни е мобилизация. И на мен ми стана много тъжно и се просълзих, съвсем нормално и човешко е, дори и без да сме диагностицирани. Сега пречупваме нещата през друга призма, защото сме с диагноза, но и всички знаем, че хора умират всеки ден от какво ли не. Жалко е, когато си отиват сърцати и ценни хора, дано Весела е на по-добро място и ни се усмихва от там. Ние обаче сме тук и за нашите тела и души е важна самодисциплината, в случая - да не допускаме тъгата и страхът да ни завладеят, защото знаем към какво предразполагат те.

Дано ме разберете правилно, просто днес беше един ужасно дълъг ден и съм доста отпаднала. Цял ден прекарах в болницата - сложиха ми въпросния portacath, за който ви бях писала (за да не ме бодат за химиите). Тази "процедура" се оказа чисто и просто операция, за което не бях много подготвена. Трябваше да е 30 минути, отне час - не можеха да проникнат във вената (това нещо се имплантира в артерия между врата и ключицата), поставиха ми местни 4 упойки, защото аз постоянно излизах от тях, тъй като операцията продължи по-дълго от планираното. Когато най-накрая успяха да проникнат след ровене, което не беше безболезнено, шурна топла кръв по целия ми врат и гръб...Беше странно като усещане и там си помислих как искам да ви напиша колко МНОГО ВИ ОБИЧАМ  и как искам да ви върна вярата, силата и куража, защото всички вие сте истински борци, каквато е била и Весела и защото смятам, че душите и телата ни, както и нашите близки страдат достатъчно и им го дължим.

Много ми скача мисълта, искам да ви кажа толкова много неща, защото имах проблем с нета тези дни, но ще спра тук, че утре съм на вливка и да не съм съвсем неадекватна. А и съм доста схваната от интервенцията, трудно си въртя врата и така нататък. Но не се оплаквам, мина и замина, колелото се върти, пътят продължава.

Целувам ви до една! 

Аз мисля, че човешката психика не може да издържи много дълго време на напрежението от мисли, за които пише Без страх. В човек е вроден страхът от края, но за всеки друг това е в някакво неопределено и далечно бъдеще. За разлика от повечето тук пишещите... И въпреки това с времето психиката се нагажда. В един момент приемаш случващото се и ...продължаваш с ежедневието. Разбира се, никога както преди. Не подлагайте на изпитание психиката си, търсете "сламката", нещо за което да се хванете- работа, деца, някаква кауза или дребни радости - нещо, което да отвлича мислите, някаква цел, поне за повечето време, която в важно да ви кара да се чувствате полезен, ценен и следователно добре.
Така мисля аз. Дано не греша, но винагии допускам и това...

Весела....и аз съм нямала удоволствието да я познавам но искрено се надявам да е на едно по добро място. Мир на праха и....и поклон за делата и.
Някой може ли да разкаже повече за нея. Колко време се е борила с болестта и  в крайна сметка какво се случи накрая.

В дир.бг в клуба на раково болните има тема "Стаята на Весела".
Там можете да прочетете всичко за нея.
Момичета смятам, че времето за траур свърши.
Така би искала , предполагам и Весела, защото самосъжалението и страха не и бяха присъщи.
За всички нас тя ще остане пример за борбеност и всеотдайност.
Тя вече е в друг свят - свят без болка и тъга.
А за нас живота продължава, борбата също.
Ние трябва да победим заради нас и тези, които са с нас.
Всеки, казват си имал чертичка. Когато тя свърши, свършва и живота.
 На колко хора, без да са с диагноза рак, чертичката свършва.
Никой не може да каже, кой и кога.

Борци с нежни души, здравейте! 

Ето ме днес, вече по-свежа, макар и недоспала, и се сещам какво съм пропуснала да напиша снощи. Нека живеем СЕГА, не утре, нито пък вчера, просто сега. Нека се научиме да сграбчваме мига и да го изцеждаме докрай, не изхождайки от диагнозата, а бидейки мъдри. Това за мига, за връщането към миналото и за бъдещето, не ви ли е познато? Вероятно да, защото когато човек страда за нещо или някой, му се казва именно това - "не гледай нито назад, нито напред, а тук и сега". Забелязвате ли глагола "страда", не "диагностициран"? Това е така, защото това се отнася за всеки човек, който по един или друг начин минава през етап, в който трябва да се научи да не гледа нито назад, нито напред, а само в настоящето. Заобиколени сме от толкова любими същества, от толкова добри и сърдечни хора, имаме късмета да сме изпитали и да изпитваме толкова неща, за които лично аз благодаря на Бога всеки ден. Намерете и вие своите, както е казала абигейл за сламката, и мислете за тях постоянно, с усмивка на уста.  Мислете тогава и за бъдещето, но само ако мислите са положителни. И както пише Греъм Грийн в един от разказите си:

"A long life is not a question of years. A person without memories might reach the age of a hundred and feel that his life had been a very brief one." ("Дългият живот не се измерва в години. Човек без спомени може да достигне до 100-годишна възраст и да чувства, че вижотът му е бил много кратък." - простете лошия превод от мен  )

За това нека живеем на макс, момичета, както много от вас вече са писали. Това е и моята гледна точка, не я натрапвам, а споделям, нали сме другарчета.  Сега спирам да философствам, за да не започнете да ме замеряте с гнили домати.

Иначе да ви се похваля, отлсабнала съм 3 кг за една седмица. Причината не е силната ми воля, а диария като страничен ефект (простете прямотата). Също така да ви споделя, че тези два дни, прекарани в болницата (пазарих се да ме пуснат за през нощта), получих много от "онези" погледи, знаете от кои. Тъй като съм за по един ден, не си нося пижама и т.н., а си ходя по дънки, търкаляйки системата. Хората обаче, които идват на свиждане, ме гледат като полезно изкопаемо, по "онзи" начин. Какво си мислят, че виждат? Да не би да са гадатели? Това, за което се чудят, само Господ го знае, така че да не се хабят напразно. Но открих нещо - хората, които ме гледат така, не струват (поне повечето), следователно не им обръщам внимание. Тази мисъл ме споходи днес, понеже докато чаках асансьора, вързана за системата, след мен дойдоха въпросните вторачени жени и знаете ли какво направиха? Предредиха ме!  Съвсем умишлено и целенасочено! Така че сами си правете извода за този род хора. Веднъж имат неблагоприличието да зяпат вторачено и после това.

Писмото ми е толкова дълго, защото размислите нахлуха в главата ми в болницата, имах твърде много свободно време. 

Целувам ви, дами!   

КАНА много си ценна   
Мига трябва да се улавя. Той така или иначе свършва, но нека поне да е уловен. Защото когато е пропуснат няма спомени.

Радвам се че си добре след вливката, но мила, почивай повечко.
Всъщност кой ти го каза: Ангелари, където на четвъртия ден направи основно чистене в къщи, на петия едночасова тренировка във фитнеса.

Хората, хората Кана.................. сме лоши и май не само в България.
Бих желала да си ходя само с кърпа на главата, не да слагам перука. Но уви хората............., май я нося заради тях или по-скоро за това да не виждам погледите и очите им.
Затова и предпочитам да не знаят. Дори и повечето ми приятели не знаят.
Неприятно е че в службата знаят. Но понеже не е от мен внимават как гледат и най-вече не говорят, не питат не обсъждат с мен, само помежду тях си. Е дреме ми на мен какво си говорят щом не го слушам  .

Момичета, тук съм. Следя форума и ви чета, но не знам какво да пиша...
Споделям вашето мнение Хули, Ангелари, Кана, Оптимисче, Абигейл, Нина, Вивир ... ееее няма да ви изброявам всички... Много ви ценя.