ИМА ЛИ ВДОВИЦИ/ВДОВЦИ СРЕД ВАС???

 
Не си лигла, просто мъката в началото те задушава, нормално е да те дразни всичко, което преди те е радвало, защото усещаш, че вече всичко е различно. Няма го човека, с когото да споделиш радостта, затова е така. Мен също ме дразнеше музиката, излизането с приятели ..., но всичко отминава. В един момент си казваш - това е моят живот и аз трябва да си го живея. Почваш да се усмихваш /заради децата/, да излизаш /заради децата/, да изглеждаш добре /заради децата/  и така лека-полека излизаш от "дупката". Трудно е, бавно е, но не се затваряй в себе си, защото само ще ти е по-тежко. Не казвам да спреш да тъжиш или плачиш - не, особено в началото точно това трябва да правиш. Отпусни се и излей мъката, нареви се, после всичко ще ти изглежда мъъъничко по-леко.

Надявам се да съм помогнала

Не си само ти ,мила.Завиждането го има.Да си призная (дано не ми се сърдят разведените),в началото завиждах дори и на тях.Осъзнавам ,че липсата на родител е винаги липса независимо от причината.На тях не им е по-лесно в никакъв случай,и по никакъв начин не мога да кажа "по-добре",защото ще излъжа и няма да бъде честно спрямо тях и моето вътрешно усещане.
Ще мине и това чувство.Не е приятно да го оставяш в душата си,защото не те кара да се чувстваш по-добре.
Ще се справиш. Целувки!

Ками  дълбоки  съболезнования  и  от  мен! не  предполагам  че ти  е  трудно,  а зная  че  е  така,не  е  никак  лесно  да  се  изправиш след  такава  загуба. Мислим  че  децата  няма  да  се  справят  без  бащи,но  това  явно  е  от  хорската  подкрепа  и  репликите  които  всяка  една  е   чувала- заради  децата,  а  наистина   нашето  Аз  се  губи  в  цялата  трагедия...  не зная  за  другите  каква  си  но  и  за  мен  си  млада-имам  позната  която  е  родила  второто  си  дете  на  42 ,  и  те  са  щастливо  семейство  но  нямам  нищо  против  да  е  така- гледах  ги  доскоро  и  си  мислех- и  ние можехме  а  сме  така,но  както  момичетата  казват  с  времето  идва  момента  да  си  кажеш  ще  съм  щастлива  заради  нас... половинките  ни  биха  го  искали...  за  последните  две  седмици  може  би   пускам  гнева  да  си  отиде и  започвам  да  се  примирявам,и  дори   започвам  да  желая  самостоятелно  разни  дреболии,без  да  ми  ги   предлагат- ходя  в  парка  с  Беба,  излизаме  дори  и  да  не трябва  навън, просто  защото аз  искам- признавам  че   и  доскоро  исках  само  спокойствие,но  така  мина  цяла  година  и  не  го  намерих... ,но  изгубих  почти  всички контакти  които  имах ,сега  осъзнавам  че  ми  е  още  по  тежко  без  тях ,а  и  не  съм  тази  която  Иво  обичаше..., не  се  старая вече  заради  детето,  а  заради  нас, заради  себе  си ...  ще  намериш   сила  във  себе  си , гуш  и   от  нас!

mayarm02, радвам се че си стъпваш на краката. Прочетох че си в чужда страна, сама с бебе и най искренно ти пожелавам да си здрава и силна, да възпиташ детето с много обич. Благодаря за куража който от далече ми даваш. Изпращам ти най позитивните си мисли. Някой ден ще ми разкажеш как се борихте с болеста в чужда страна.
Целувки от мен!

Мама на двама, Валя и всички във форума тук и в другия - радвам се че ви намерих.
Целувки!

Ками7 мой те съболезнования  от мен 

Много е тежко, знам, че ще боли докато сме живи. С моето момче бяхме заедно от 16 години а се познаваме от 18, имаме прекрасна дъщеря на 10, за съжаление и нашия татко стана ангел на Никулден миналата година.. Живота ми е празен, знам имам дете и трябва да продължа, но незнам дали ще имам сили.. болката е огромна, а надеждата я имам само преди да заспя..ако можеше да дойде поне в съня ми... но уви вече почти 5 месеца откакто моя Митко ме напусна, но не дойде в съня ми а аз не намира утеха...
Моите най-искрени съболезнования към всички дами с подобна съдба... Да се молим за децата си и да сме силни, незнам какво друго ни остава...

Напълно те разбирам, моята дъщеря, която е на 10 сякаш първите два дни не беше на себе си като разбра, че татко и вече го няма/ той ни напусна малко преди Коледа миналата година/, после след два дни започна да си измисля песнички, като почваше да пее целия блок се разтрисаше и все едни такива думи"много са звездите в небето, но само една е която търси сърцето" и подобни.... Душата ми се раздираше да я слушам, но може би детето е намерило свой начин да пребори мъката...не знам, аз не мога, но разбирам всяка жена в подобно положение,но за мъката, която ме разяжда нямам думи, нямам утеха, нямам нищо, милия ми той, къде ли е сега, питам се, стискам зъби, може би повлияна от дъщеря ми съчиних следното за моя Митко, дано не стана досадна на всички/знаем, всеки е сам в мъката си, но съм убедена, че може да се подкрепяме взаимно за да продължим някакси/ но ..ето това е:

Искам да останеш

Искам да останеш, времето да върна,
искам в мен да спре да ме боли;
няма как да стане, няма да те зърна,
след смъртта живот ли е, кажи

Забрава няма, утеха няма,
душата плаче за теб, любов,
ти си отиде, от свят за двама
остана само въпрос суров:
Защо съдбата така постъпи
и без да пита те отне,
нима не знае, че без тебе ще полудее едно сърце?

Мога да се моля, Бог да ми остави,
спомена за тебе в съня,
а душата моли, моли да забрави
мъката що дебне през деня

Забрава няма, утеха няма,
душата плаче за теб, любов,
ти си отиде, от свят за двама
остана само въпрос суров:
Защо съдбата така постъпи
и без да пита те отне,
нима не знае, че без тебе ще полудее едно сърце?

Бог да е с нас и с децата ни и дано нашите любими ни гледат отнякаде и знаят, че не сме и никога няма да ги забравим!!!!!!!!

Моите съболезнования Светлана,
Напълно те разбирам.
От какво почина съпруга ти?
Тук /за съжаление/ има страхотни момичета и когато споделяш еднаквата мъка си мисля, че е по добре.
целувки за теб и детето.

Svetlana1974, ела при нас в тази тема. http://forum.samotniroditeli.com/index.php/board,21.0.html
Имаш цялото ми съчувствие и подкрепа 
Загубих съпруга си преди 7,5 години и помня какво беше първите месеци ...

А защо каниш само Светлана???

Момичета, знам в кой форум каните другите, затова искам да ви обърна внимание, че администраторите на бг-мама не позволяват изписване на линк към въпросния форум като автоматично го трансформират в друг линк.
Така че, ако искате да се съберете на другото място - давайте си линка в скайп или мейл.
Другият начин е да кажете на новите мами да напишат в Гугъл "Самотни родители" и да намерят форума със същото име.
Надявам се този ми пост да остане неизтрит, но понеже не ми се вярва особено, се надявам да го прочетат достатъчно от вас.

Моето момче се разболя от хепатит C, после цироза и накрая варици на хранопровода, две години ходихме по мъките, повръщаше литри кръв, беше нещо страшно, дано да не ви разстроя, защото не искам. Нищо не можехме да направим, пред очите ми си отиде любовта на моя живот, когото срещнах за първи път на 1 април 1990г. Ходя много често на гроба му, дори и дъщеря ми идва с мен, там пее песнички на тати и аз знам, че той я слуша от Рая и се усмихва..

На всички стискам палци и горещо ви прегръщам!

Мила Бърди ,благодаря ти за уточнението.Аз лично знам за това,но може би другите не са запознати.Надявам се ,че не е проблем ,че имаме и друго място за споделяне.Темичката тук в бг-мама е много важна за нас,а и в другия форум имаме малко повече място.
Много прегръдки и целувки 

Знаете ли момичета,когато мъжа ми почина и аз си задавах тези стотици въпроси и все питах близките си да ми дадат пример,който да следвам:-Кажете ми някой,който се е справил и оцелял след такава трагедия?Но отговорът е че при всеки е различно.Децата са на различна възраст,докато едни няма и да помнят баща си,то други са големи и разбират.Страдат си са неутешими в скръбта си заедно с близките си.Моята майка почина когато бях на 11.Имам сестра и брат,които са по малки от мен.Нямам баби и дядовци била сам много малка,когато те са починали.Все се тюхках,че Анди няма да помни баща си,няма да знае какъв прекрасен човек беше той,но като си спомням как ние тримата го преживяхме се убеждавам,че може би е по добре така.Моят баща нямаше време да скърби.Толкова му се  възхищавам и не мога дори да си го обясня как се е справил с всичко.Нима мъжете са по силни?Той е бил на 33.Какво е видял този човек трагедия след трагедия.Знаете ли и аз не можех да си обясня този натрапващ израз"Времето ликува",но всъщност мозъкът ни е устроен така.Аз не искам да забравя,но самите усещания започват да се губят с времето.Мирисът му,навиците му,какво би направил в тази или онази ситуация,а когато видех баща качил на раменете си малкото си детенце преди да се разплача или да им завидя си казвах"Никой...,ама никой не може да бъде по добър от Ваньо"Така се стягах и отминавах спокойна.Също така си мислете,че има и много по лоши неща.По добре да сравнявам,че има и по лошо от това от колкото,че другите хора са по щастливи от мен.Много е важно децата ни да са здрави.Затова съм щастлива.Истината казвам.Вярвам в бог и знам,че нашите починали близки са много добре там горе на небето.На моята сестра мъжът и е свещеник и той много ми помогна тогава.Той беше толкова обеден в това,което казва,че ме накара наистина да повярвам и да продъжа да живея.Прегръщам ви горещо и вярвам,че всеки намира пътя,колкото и труден и невъзможен да ни се струва.