Как убедихте половинката си

би ли се регистрирала, такава е традицията тук  към случайни гости се отнасяме с малко недоверие.....

по въпроса. никак не реших проблема. осинових детето сама. ние нямаме брак, така че нямаше и проблем. седях пред алтернативата или да остана цял живот без дете, или да реша на момента.

мъжът ми беше стриктно против. като се започне от етнос, та се стигне до това, че аз според него все още търся себе си и моментът е неподходящ да ставам майка
много го бива да промива мозъци и аз се бях поддала. така се случи, че съдбата ме притисна до стената и трябваше да взема конкретно решение за едно денонощие. добре че имах смелостта, защото бях съвсем сама и освен подкрепата на майка ми и една приятелка, която беше на 2000 километра от мен, нямаше кой да ми вдъхне и капка смелост.

аз не съм злопаметен човек, но тези дни никога няма да ги забравя. усещането за безпомощност, страхът и ужаса. просто беше ад.

сега, след две години и половина не съжалявам за решението си. естествено, половинката ми се присламчи и сега е баща-маняк.
обожава детето, сменя памперси, приспива, къпе, храни.

знам, че за следващото ще водя много по-малка война, защото ще имам съюзник в лицето на детето. но пак
ще е война. някои хора никога не се учат от грешките си

с две думи, ако трябва да избирам между дете и мъж, веднага избирам детето. този път без въобще да се замисля.

нас ни води обичта и желанието да сме майки, естествените ни инстинкти.
мъжете понякога се водят от егоизма, страха и нежеланието за поемане на такава голяма отговорност. по мое виждане за тях е и важно, че те не са биологичните създатели. пак инстинкти.

При нас нямаше нужда от убеждаване.Мъжът ми взе решението(може би аз подсъзнателно съм го водила към това).И преди ,котато водехме борбата да родя,и сега винаги съм чувствала подкрепата му.Според мен ,когато детето ще бъде осиновявано от семейство,най-добре и двамата родители да са на еднакво мнение.

eстествено, че това е идеалното положение, но опитът показва, че мъжете имат нужда от повечко убеждаване.
за съжаление..........

и аз имам същия проблем не мога да убедя половинката си нещо мъжката гордост му идва в повече и не знам какво да правя

Насочвай го бавно и полека,докато и на него му се прииска да си осиновите детенце!Най-лесно ще е ,ако имате познати с осиновени деца.Много мъже смятат ,че трябва задължително да се възпроизведат.Като гушне детенце за пръв път,ще си промени мнението.

Абе зависи какъв е проблема. Мойто като заговорихме беше... резервиран. Задълбах в разговорите и се оказа... че въобще го е страх баща да става. Аз бях в шок... хем толкова години опити да имаме деца... хем го е страх когато конкретно се оказа че можем да имаме деца.

За второто обаче той ме нави.

Не ми се е налагало да го убеждавам... След четвъртата спонтанна неуспешна бременност, приключила с тежка операция, той каза "Стига". Не искаше да чуе за ин витро. Думите му бяха: "Аз те обичам повече от това да ми родиш дете. Не мога повече да гледам как се измъчваш. Ще си осиновим дете." Решението беше обсъдено и след няколко дни подадохме документи. След по-малко от година вече имахме прекрасна дъщеря.

точно аз няма да питам за какво ти е
самата аз искам много деца, за да мога да дам шанс за по-добър живот. напълно обмислено и премислено.
с първото дете задоволих огромното си желание да съм майка, макар, че когато я взимах подбудите ми бяха други.
разбирам те напълно, разбирам и мъжа ти.

това, което ми хрумва е, да започнете да ходите в някой дом. зависи къде живееш. навсякъде има групи от майки, които ходят в домовете, свържи се с тях. първо иди сама, после го убеди да дойде с теб. мисля, че довод от сорта, след като не искаш да осиновим или да сме приемно, ела тогава с мен в дом, е напълно приемлив.
мъжете не са лоши животинки но трябва да стигнат до някои идеи сами, или поне да си мислят, че на тях им е хрумнало.
няма нужда да го натирваш, просто трябва да си търпелива в убеждаването и да му намериш слабото място. ако децата вече сами могат да изявяват мнение, привлечи и тях като съюзници.

шегата настрана, макар че нямат нашите инстинкти, малко са тези мъже, които след няколко посещения в дом не отварят сърцето си са децата там..........
просто опитай.

аз например преди исках 5, сега искам 7 деца. повечето хора ме считат за луда и мислят, че са само празни приказки. е, аз не си го слагам на сърце, а чакам да му дойде времето. детето ми е още малко и ревниво, но след максимум две години ще е узряла за братче или сестриче и тогава нападам...............
тъй като дълги години се занимавах с инвалиди, тежко болни млади хора, искам да имам и дете със специални нужди, защото знам, че ще мога да се справя. интересното е, че мъжът ми, който навремето беше ужасно и стриктно против цигани и инвалиди, абе въобще против всички, които са различни, сега май поомекна и подобна мисъл не му е чужда. а той е много костелив орех.

изясни за себе си на каква възраст би искала да е детето и каква отговорност би могла да поемеш и започвай да работиш по въпроса. 

И при нас стана почти буквално така. С тази разлика, че при мъжа ми проблемите бяха известни и той още преди да се оженим заяви, че никога няма да осинови. елате ни вижте сега, какъв татко си имаме

За второ обаче не можах да се преборя

Но иначе, мисля, че мъжете заобичват децата, когато почнат да се грижат за тях. Иначе така, "абстрактно" май не им заработват инстинктите. Подкрепям идеята за посещение в дом, за конкретно дете, с което да се виждате, да му носите това-онова и пр. Стискам ви палци!

Той ме убеди да увеличим възрастта до 3 г. и преди 20 дни подадохме молбата.

Относно осиновяването не помня кой пръв подхвана темата.

И аз да ти кажа, че те разбирам.

Винаги съм искала да осиновя дете, или да стана приемна майка просто така, без причина, без подбуди, без логика и то дълго преди да помисля за мои собствени деца.
За мое огромно съжаление не сполучих с мъж който да ме обича и разбира, но може би някога ще изпълня мечтата си и моите две дъщери ще имат прекрасно братче или сестриче.

Пожелавам ти успех. 

Към мама Въпрос : мислих много по твоята дилема. Ще споделя нещо с теб.
Аз походих по домовете за деца от различни възрасти, разказвах на  съпруга ми видяното, преживяното, изплаках неказаното. Той понякога ме съжаляваше, казваше че това много ме разстройва и натоварва емоционално, но не посмя да ми забрани да го правя. Радваше се с мен за всяка успяла"акция", а за някои деца се интересуваше повече. Сега знае подробности за проблемите на повечето от тях. Но не дойде нито веднъж с мен. А и аз не настоявах. Важното е, че живота на тези деца вече не му изглежда като сценарии от Холивудски филм, а нечия жестока реалност. И най-вече засили се желанието му да промени това за поне едно дете, и това ще бъде нашето дете...
Опитай и ти. Бавно и методично, без да натрапваш идеята. Просто в началото само споделяй преживяното и видяното. Дано се получи. Ще ти трябва повече време, но не се отказвай. Успех!   

Би ли споделила какво трябва да се направи, какви документи се изискват.Видях,че не живееш в БГ и аз съм в същата ситуация.

По темата- не мисля да убеждавам никого. Ако човек не го чувства сам, няма как да го убедиш.

Трия, защото изказването ми не е на място. Нещо не съм прочела като хората пак 

...

И аз да споделя:
Моят съпруг отначало беше категоричен"аз чуждо дете не мога да гледам",а моят отговор беше"а ако забременея от къде ще си сигурен,че детето ще е от теб"и за момент спрях да повдигам въпроса.След няколко месеца той сам ме попита какво трябва да направим,че да си осиновим детенце,а сега да го видите какъв всеотдаен татко е
Успех на всички мами тръгнали по този път,ако искате нещо наистина и много силно ,всяка от вас ще успее да убеди половинката си

Много мислих преди да го напиша, но ще го напиша.
Мата, имам най-добри чувства към теб, но моля те, не прокламирай тук купуване и продаване на деца.Нещата написани изглеждат по един начин, а прочетени понякога -по съвсем друг.Не знаеш кой чете и как чете, как тълкува проченото и как можеш да повлияеш на неустойчиви личности.

И още- не може все да роптаем, че няма закони и не се спазват, че правната система не работи, а когато ни устройва едва ли не да възхваляваме как сме заобиколили или нарушили закона/това го казвам най-общо /
Уверявам ви отново, че всичко написано е с най-добро отношение.

вече помолих да ми изтрият откровенията, защото наистина могат да бъдат разбрани погрешно и буквално, а който не знае историята, може да повярва само на елементарните думи.
приемам забележката като напълно правилна.

за голямата аудитория казвам, че не това е пътя и аз лично не съм заобикаляла закона.
това, че някои закони не ми харесват е друг въпрос, но няма как да се променят от днес за утре.
за съжаление няма как да редактирам поста си, така че се надявам скоро някой мод да мине с метлата............

Съжалявам да го чуя Въпрос. Ние вече сме кандидат осиновители. На 1-ви март преди 2г. взехме първия документ от пакета за кандидатстване за осиновители. Спомням вълнението от това така ясно...като да плануваш да заченеш дете в определена нощ...
Но не се отчайвай. Явно не е дошъл момента. Понякога се случват неща, които преобръщат изцяло мирогледа на човек. Може подобно нещо да се случи и при съпруга ти. Моли се да са ти живи и здрави дечицата и Бог да отвори сърцето му за още едно дете.

Не зная . Бях твърдо против изследванията за установяване на "вина". За какво ни беше да знаем след като нямахме пари за лечениЯ. След първия месец с термометър  и с месечна изненада май единодушно решихме да се радваме на любовта си, а не да правим деца. "Искам бебе! Ще си открадна дете?" Това бяха моите аргументи в единствения разговор, който сме водили.
Не е по темата, но на мен ми направи впечатление едно признание на Въпрос.... И си мисля ... Децата са си деца, те винаги ще си имат татко. Дори и "натирен". Защо не пробваш да се чувстваш щастлива? Не, че ми е работа, де. Извинявай, просто мисля, че човек има право на щастие. Както и да го разбира.

Нещо не виждам авторката от известно време, а аз се чудя от дни дали да пиша.

Разбирам напълно мечтата на една жена, лишена по някакви причини от най-естественото нещо на света. Всички го имат, а тя не! И цялото негодувание срещу съдбата, защо точно аз?! Сравненията, макар и неволни: какво имат другите повече от мен? Защо те да имат нормални семейства, а аз трябва да правя избор?

Нищо не ни е по-малко, не сме наказани, не сме жертви, просто живот. Нещата се случват. Ние правим избори, искаме или не. Тези избори водят до последствия.

Авторката пита: Как убедихте половинката си?
1. Ако тръгнем по пътя на убеждаването, а не на диалога и взаимното решение, вече нещо куца.
2. Що за "половинка" може да бъде човек, който не се вълнува какво прави жената до него щастлива, какво я тревожи, какво мечтае, от какво я боли?
3. Казват, че любовта не е, когато двама души се гледат в очите, а когато гледат в една и съща посока. И ако се окаже, че тази посока в един момент за единия е "наляво", а за другия "надясно"?

Въпрос, представи си, че го "убедиш". И мечтаното дете стане реалност. И после той... размисли.
Разиграй тази хипотетична ситуация и си отговори честно, не тук, а сама на себе си. Кое от двете би "жертвала"?
Приеми, че животът ти дава това изпитание, за да провери готовността ти да станеш майка. И това да не значи, че си обречена, а просто това да не е мъжът, с когото да споделиш радостта и отговорността да си родител.

Аз откакто е пусната темата стоя и мисля дали да се включа. Аз съм на коренно противоположно мнение от всички тук май. Аз съм против убеждаването в този му вид и насилието над личността. Да, мъжът ми реагира зле на моето предложение да осиновим дете, аз просто си изложих аргументите и той след размисъл се съгласи, но не съм настоявала, не съм се тръшкала. Не знам дали щях да го направя ако не се беше съгласил, мисля, че не. Тук всичко опира до личните отношения и уважение в семейството. Ето, сега съм в подобна ситуация, искам второ, но мъжът ми не иска и не смятам да го убеждавам. В крайна сметка той има правото да не иска и аз ще го уважа. Не мисля, че ми е длъжен с нещо. Аз на него също, просто разбирам любовта и като уважение на желанието на другия.

Тя пишеше, че има две деца със съпруга си и иска трето, но той не искал. И някак останах с убеждението, че те по принцип си гледат в различни посоки. И не децата правят от двойката семейство, а любовта и привързаността и именно гледането в една посока. Аз първо си мислех, че госта е поредната бомба, но тя твърди, че е регистрирана тук. И аз нали по-добре е да повярваш ... писах.
Насила хубост не става. За нищо. Особено когато става въпрос за чувства. И джинът от Аладин е безсилен...

Eдно е сигурно.
Далеч по-добре е да отказва преди, отколкото да осъзнае, че не е бил готов или не го е искал после.

По-честно, по-коректно, по-отговорно е. И оставя избор на другия.

Редактирам се: Всъщност, избор имаме винаги.

Не осиновявай за да направиш жест. Не го прави от милосърдие...  много лоша услуга ще направиш и на себе си и на детето.

От чувство за дълг не се осиновява. Осиновява се по същата причина, поради която хората забременяват. Детето не е разменна монета между нас и съдбата.

Ами... ще опитам да обясня, но може и да не успея от раз   Затова питай моля...

Виж сега. Когато осиновяваш едно дете, ти встъпваш с него в равен съюз - родител - дете.  Единият дава и получава и другия дава и получава. Ако встъпиш в подобен съюз с мисъл като твоята, то би означавало, че един силен, добър и всемогъщ  човек ще спаси едно малоценно създание, което иначе не би имало шанс. Ако встъпиш в този съюз със съзнанието че закриляш някого, с мисълта, че ще спасиш някого, ти подсъзнателно очакваш от този човек определено поведение на благодарност, вярност, лоялност. Това е дълбоко нечестно. Никой, най-малко детето, не ни е молило да го спасяваме нали?

Когато искаше да родиш - какво искаше - да дадеш шанса на една душа да се роди или да гушкаш бебе. Второто нали?   Същият трябва да бъде мотива ти и при осиновяването  


Давам ти пример със себе си - на много елементарно ниво разбира се, ние осиновихме защото:  искахме някой да ни обича както дете обича родител, ние да обичаме някой както се обича дете,  искахме някой да ни нарича мамо и татко,  искахме някой да запълни една конкретна празнина в живота ни, искахме да гушкаме някой, да си четем приказки и да си играем. Затова си мисля, когато  дойде Никола, а особено по-късно ние не гледаме на него като на спасено в дъжда сляпо котенце. Той си е равностоен наш партньор, с когото взаимно се учим да подреждаме разбитите си светове.

Никой не казва, че е лошо, само че мотивите ти да осиновиш трябва да са все едно ще го родиш, иначе е нечестно спрямо детето. От съжаление не се осиновява.

 
чакай сега... не се засягай ... опитвам се да го обясня внимателно, така че да не взема да те обидя...

Ето, казвам го в прав текст: Защото ако ще осиновяваш в качеството си на спасител има опасност да се случат поне две бели:
- да го подценяваш в сравнение със собствените ти деца
- да изискваш от него да ти бъде благодарно

и двете са нечестни спрямо детето и показват .... хайде това ще го спестя  

За лошо, не е лошо.
Но ще стане... сложно, след време.
Особено с наличието на твоите желани, биологични деца.

Ти можеш да го направиш, въпреки всичко, никой не може да те спре.
Както и не е речено, че с времето няма да преосмислиш мотива си.

Но явно е трудно да се обясни с думи. Просто... ако от сега мислиш за него като за "изоставено"... Виждаш ли, макар и доста възторжено и с поетичен патос, доста от бъдещите майки тук, мислят за бъдещите си осиновени деца като "моето дете", не като за "изоставеното" дете.
Убедена съм, че не успяваме да ти го обясним.
Може би, е по-добре да помислиш за приемна грижа? Мислила ли си?
Може би, така и мъжа ти, ще преосмисли становището си.

Ами точно това казвам  
Осиновява се по егоистични подбуди и колкото по-бързо го осъзнаеш толкова по-добре и за теб и за детето

И да равностоен партньор ми е... Сега аз бърша неговото дупе и много му се радвам 
Да не дава господ, ама един ден може да се наложи той да бърше моето дупе... и макар да няма да е същото приятно преживяване, уверявам те,  вероятно ще го прави

Бърсането на дупе, все някога свършва.
"Бърсането" на чувства и емоции, особено при тези дечица е за цял живот.
Да му дадеш хляб, подслон и топлинка... е най-малкото, повярвай. Не че е нещо лошо. Но съвсем не стига.
Това е само външната и, извини ме, най-повърхностна част на нещата.

По-здравословен, егоистичен мотив и за двете страни от това да искаш това дете, няма. 

Ами защото "изоставеното детенце" заслужава майка му да го желае със същите подбуди, с които желае и пръкналите се в утробата й деца. Иначе... някак си не е честно

показва недомислие...
може да бъде знак, че искаш да се преживееш като спасител, като благородник, а на гърба на едно дете .... това е много низко ...  Извинявай, сигурна съм че не го мислиш направо... но замисли се и ще видиш, че е така

изоставените деца са преминали през мелачка, през която много от нас, ако минават, минават чак на по-зряла възраст. Последното нещо, което заслужават е съжаление. Те заслужават само и единствено любов... а тя изключва жалостивостта

А, по-просто... ако искаш дамо да направиш благороден жест - това никак не е лошо, моля ти се, не съм съдник - просто дари пари някъде

Хубава тема - за наакани дупета.... 

Естествено че не разчитам... просто исках да кажа, че сега той е физически зависим от мен, но това не го прави по-малко равностоен емоционален партньор...  Физическата зависимост отминава, а и недай боже се обръща ...
Нямам предивд и че сина ми ми е приятел... той никога няма да ми бъде приятел, а надявам се и мен няма да приема за приятелка. Аз съм му майка, а той е моят син... приятели много, той на мен  ми е единствен  и уникален.

Мисли още  ... вземи решение когато си готова. Прочети най-вече написаното тук от осиновените деца. Тук пишат прекрасни искрени хора... от техните постове най-добре ще разбереш света на осиновените деца

А пък аз мисля, че след като искаш, значи трябва да го направиш.
Приемната грижа, предложена от Дар, е доста добър вариант - помисли върху него.

И аз не мога да разбера, защо да искаш да обичаш някого и да се грижиш за него, също както и за  собствените си деца, да е грешно.
А пък да искаш да имаш дете за да запълниш празнина, да е правилно.

Според мен обичта е еднаква. Също така, и в двата случая, благодарността, която се очаква или не се очаква е еднаква.

И не мога да се съглася, че Въпрос примерно, ако осинови дете от милосърдие, то след време ще му каже "А пък аз те осинових и затова трябва да си ми благодарен". /Не че много родители не постъпват така с рождените си деца, но това е друг въпрос/.

Излиза, че е по-добре едно дете да си стои в дома за сираци, отколкото да бъде осиновено от жена, която няма нужда да запълва празнина, а просто иска да му даде истински дом и семейство?

Съжалявам, но не разбирам.

ние тук тендираме малко да сме станали велики и да сме наясно с всичко. затова е така има-няма сме родители от няколко години и знаем кое и как.

рецепта няма. защо да осиновиш едно дете. мисля, че при всеки подбудите са различни. ако мога да повторя това след 30 години, ще знам, че е правилната рецепта, ама засега си трая.
приемната грижа не е лошо нещо, но не е същото. за мен например тя не е приемлива, поради простата причина, че живея в чужбина и няма как да стане. другият фактор е, че няма да решавам повечето неща, свързани с живота на детето самостоятелно, а все трябва да искам разрешение. може би настойничество е по-приемлив вариант.

другото, което е, че ако осиновя едно дете, искам да му дам абсолютно същите условия и права, както на моето дете. и то да стане също мое. и най-вече същата сигурност.

единственото, в което трябва да си сигурен, ако тръгнеш да осиновяваш, е това, че ще можеш да обичаш безрезервно детето. аз даже в това не бях сигурна. неведнъж сме споделяли тук за страховете си преди осиновяването.........и не само аз съм ги имала.

не казвам да се юрнем целокупно да осиновяваме, за да спасяваме света, но лично аз толерирам подобни подбуди. затова и ходех по домовете. защото, когато видиш очите на едно дете на което си дал малко топлина, се променя целият свят. започваш да живееш чрез детето и нещата идват по местата си.

така че, каквито и да са подбудите, важното е наистина да можеш да се посветиш на детето, защото иначе няма да е добре.

6, понякога май за накои деца е по-добре да останат по домовете, отколкото да са при осиновители, които не ги обичат. защото биологичните могат да си посволят лукса да са накадърни родители, ама с осиновителите не става. раната, която детето носи със себе си е огромна и още една, прибавена към нея може и да го убие................

Гост, на мен ми звучиш фалшиво. Нещо недоизказваш, сякаш...

калинче, даже да е подставено лице, няма лошо да поразсъждаваме по даден въпрос.
да не говорим, че не знам дали знаеш. но принципно с помоща на форума на бг мама доста журналисти правят материалите си.
кво пък, нека..........

Их, колко не внимаваме с думичките.
Ми то и на Въпрос желанието е стремеж за запълване на празнина.

Няма нищо лошо.

Опасно е.
Опасно е, защото мъжът й не иска.
Защото има вече две свои деца и ще трябва да се справя не само с евентуалните проблеми на "изоставеното", но и на родените от нея, след появата му. Как ще се приемат, как ще се привържат, колко ревност ще има, ще има ли... а, колко голямо се очаква да е това дете? Ами, ако не е бебе? Знае ли какво може да очаква?
И всичкото това, на фона на грижите за две деца и съпруг, който е против?
Опасно е за всички, за детето и за семейството.

Просто не го виждам никак лесно.
А тези деца имат нужда от много, ама много. И, ако сега ви звучи прекалено, няма да ви звучи така, когато детето вече у вас.
Нещата не свършват с осиновяването. Тогава едва започват.

Какво правим при свършен факт?!

Рекламация, Дар, рекламация.

Осиновяването мода ли е? Или благотворителност? Безобразие е да се разиграват сценарии. Кадърният журналист не краде чужди думи, той взема интервю, убеждава човека срещу себе си да сподели.
А за хората, които влизат в роля и не могат да преценяват кога, къде, как и защо ... има специалисти.

Калина, аз на журналисти не вярвам. А кадърните... бяха. Нейде в миналия век.
Та вместо да правят скечове от теми като осиновяването, по-добре тук. Написаното остава, знаеш...

Какво ви става бе хора?!    Жената има нужда, необходимост, огромно желание да спасява, да дарява, да приласкава! Разпнахте я на кръст заради любовта й! Защо нейната любов да е по-низка и по-незначителна от вашата? Вие и майка Тереза сте в състояние да изкарате, че има задни мисли- дали пък не е искала прекалено много да се докара пред Господ та затова да се е раздавала толкова?! Направо ми закипя кръвта като ви четох! Който не е като вас, с вашите подбуди и емоции не му е читава работата, така ли...Направо да вземем да се откажем от осиновяването, защото ще се изтълкува като "благороден жест"! Не мога да пиша повече...

чакай сега, не си права. никой не разпъва никого на кръст. тук става дума за конкретен случай и за това, че мъжът не е съгласен.
аз казах, за мен подбудите не са важни, важното е дали наистина ще се отдаваш на детето си.
на осиновените деца им трябва обич. много. на каквато и възраст да са. едно отхвърляне е пагубно за тях.

естествено е, че сме станали големи специалистки всичко знаем, от всичко разбираме..........
лично аз не се наемам да съветвам жена, отгледала две свои биологични деца, по кой път да тръгне и с какви подбуди.

и аз искам още деца. пак от егоизъм. защото това расте.........сигурно бих искала пак бебе, не знам. но искам и друго. да дам възможност на едно дете с практически нулеви шансове за осиновяване, да има дом. и съм убедена, че нито въсраста, нито пола, нито здравословното му състояние ще са от значение за това, дали ще го обичам, както обичам дъщеря си. просто, защото вече имам опит и не ме е страх.

в крайна сметка всички тук се изказват, защото искат доброто за децата. критиките може да са прекалени, но в крайна сметка са добронамерени. всички наминаваме понякога във форума на осиновените и знаем че ужасно много ги боли. не е грях да не искаш някого да го боли и да се опитваш да предотвратиш подобно нещо.
хубаво е да знаеш какъв товар можеш да поемеш и да го носиш, защото после връщане назад няма, или ако го има, то е много ужасно и мъчително за всички, а цената е една детска психика.

доколко гостенката е готова да направи тази стъпка, знае само тя. и когато подбудите са смесени, няма лошо. поне според мен.

Никой никого не е разпъвал на кръст. Просто подтикнахме една жена, която има желание "да дарява", "да приласкава" да седне и да помисли какво точно иска.
Тя самата си призна, че за някои неща не е мислила "Но може и да сте прави. Може би ще деля децата, или пък няма да ги деля, но детето така ще се чувства. Не бях се замисляла за това."

Да даряваш любов може по много начини. Осиновяването е един много отговорен акт, при който човек трябва да е максимално сигурен за себе си че го иска и че е готов за него. Иначе се получават фалове, които са за сметка на децата. Защото по-добре децата да останат в дом, отколкото да ги вземе някой и после да ги разсинови след известно време, когато осъзнае, че не си е представял точно тази картинка. Пиша тези неща без да визирам никого конкретно.

Подбудите на всички ни са са различни или поне с различни нюанси. Аз лично за себе си мога да кажа, че и двете си деца осинових с една и съща подбуда - да имам деца, да бъда майка, да се почувствам родител, да осмисля живота си. С абсолютно същата подбуда се подлагах години наред на десетки болезнени процедури за да зачена. И когато синът ми и дъщеря ми ме попитат Защо?, аз няма да им казвам: тебе те обичам защото..., а тебе защото...  Обичам ги еднакво, защото те са ми деца, а аз съм им майка.

Децата усещат с всяка фибра на тялото си различното отношение и ако някой не е готов да посрещне поредното дете в семейството си по същия начин и със същите емоции, както е посрещнал и предишните, ще го нарани много, поне аз така си мисля.

И аз не съм съгласна с болшинството. По-добре ли е да осиновиш, без да си превъзмогнал болката по стерилитета или болката от изгубено дете?

От къде е ясно, че въпрос ще дели децата си на биологични и осиновено? Всеки човек е различен и никой не може да знае, какъв родител ще бъде на всяко от детето си, докато не стане такъв. Осиновени или биологични, децата ни водят - всяко дете е различно и предизвиква различни реакции в родителя, различен начин за справяне с проблемите.
В същото време когато тук се появи някоя кандидат-осиновителка, осезателно не преборила се с болката си, всички се надпреварваме да я пляскаме по гърба и да я уверяваме, колко добра майка ще е.

Въпрос, а защо мъжът ти не иска да осиновите, опитала ли си да го питаш - защото не иска трето дете или защото не иска осиновено дете? Може и да си писала, но аз пак чета по вертикала, за което се извинявам.

Айде, пак война, пак засегнати. 

Може би, когато сме много навътре вече в реалната ситуация на едно осиновяване, губим умението да се изразяваме просто и ясно. Може би, не помним как е било за нас. Сигурно е така.

Не бих си  позволила да решавам кой може или не може да осинови.
Опитвам се да предупредя жената (явно неуспешно), за някои проблеми, които може да срещне.
За да е готова.

С две деца, има възможност да й предложат по-голямо дете. Колко писахме тук какви са дефицитите на тези деца? Колко енергия и всеотдайност е нужна?
Изобщо не се съмнявам в качествата на жената.
Просто едно недооценено действие в тази насока, може не само да е тежко за детето, а да травмира и останалата част от семейството.

Не за първи път говорим тук, че всички или поне по-голямата част от осиновителите тръгват с една доста идеалистична представа за осиновяването.
А реалността е хубава, но и пълна с много, специфични проблеми.
Нима е зле, да бъдем малко по-подготвени преди да се хвърлим с главата надолу в нещо, което в началото може да звучи много романтично, но в действителност е най-вече отговорност за цял живот?
В добро и лошо?

П.П. Смятам, че остава едно: жената да отиде в ОЗД и да говори със самите социални за желанието си. Това е най-логичното. Ако има късмет с добри професионалисти, те сами ще я подложат на тези въпроси. Ако не друго, тук поне я подготвихме за тази възможност.

Нова_звезда, теб в ОЗД не те ли питаха за тези неща? Не мина ли проучване, в което да ти задават доста "по-жестоки" въпроси? И там ли ти кипна така или търпя в името на желанието си?

Не мисля, че е война, този път аз се питам колко е истинска Въпрос. В добре дошли има две нови "звезди", които разиграват сценарий. Сценаристите тук за мен не са добре дошли. Тук има прекалено много хора, които знаят защо са тук. Предполагам още повече хора четат. Има теми, по който писането на сценарии е абсолютно нечовешко.
А за това колко трудни са първите крачки... Помня.
Какво точно за мен означава питането на въпрос? Как аз разбирам думите й?
Тя пита как ние убедихме нашите половинки. Това като клюкарско ми прозвуча. Моята искреност срещу нечии сценарий не ми е по вкуса.
Аз лично съм от неанонимните. Тук пиша само нещата, които изпитвам, тук пиша за болките на децата си - което ми е още по-лично и съкровено. Пиша го не за евтин сериал и не за да поплаче някой от СЪЖАЛЕНИЕ към мен или децата ми, а за да може някой, ако "открие" детето си или себе си да повярва, че не е сам и не е прецедент болката на собственото му дете.

калинче, аз пък съм склонна да вярвам, че жената иска да остане анонимна, поради това, че да речем пише в бг мама от много време, но чак сега има смелост да пише тук.
не знам дали е сценарии, но съм склонна да вярвам, че не е и че ще сме и донякъде полезни.

каквото и да е, за мен тази тема е ограмотителна. подлага се на дискусия една съвсем реална житейска ситуация в нашия подфорум.
ако беше да кажем в клюкарника, реакциите гарантирано щаха да са много различни. от суперлативи, до ах и ох и потупване по рамото.
само това, че реакциите се различават от тези на множеството, е достатъчен повод за размисъл, колко информирани са хората и как гледат на ситуации, с които не са запознати.
остава само да се замислим, дали нашите реакции не са пресилени и не сме ли забравили някъде по пътя си, колко несигурни, незнаещи и страхуващи се сме били. и колко време ни е трябвало да стигнем до изводите, които за нас сега са напълно подразбиращи се.


аз понякога си мисля, не звучим ли като сектантки, които се опитват да убедят най-вече себе си, колко наясно са със своята ситуация, как другите нестигнали до тези размишления са много невежи и безотговорни и как ние никога няма да допуснем грешки и щастието на нашите деца е гарантирано поради знанията и опита ни............


жената не е тръгнала да осиновява утре, а внимателно навлиза в тематиката и пита. споделя и съмненията си.
вярно е, че аз съм непоправим оптимист и нищо не може да ме накара не да търся първо доброто у хората, ама явно е до характер.
мисля си, че това не е сценарии, но пак повтарям, каквото и да е, подобни теми са образователни и полезни.

После ние сме били чувствителни....
нарочно се самоцитирах и подчертах някои от използваните думи...

Къде видяхте закани и присъди моля? Някъде да съм казала, че ще се случи непременно това или онова....

Жената пита. Отговарям каквото мисля, по моя си начин и доколкото ми е възможно внимателно.
По полезно ли щеше да бъде ако напиша, нещо, което срещам на всяка крачка:

Браво мила! Ти си страхотна жена. Възхищавам ти се! Ще дадеш дом и радост на една мъничка душичка, която цял живот ще ти бъде благодарна. Сигурна съм че съпругът ти ще се съгласи, когато види колко любов имаш да дариш...

Айде - живи и здрави - http://www.youtube.com/watch?v=BVlNB_7HqbI&playnext_from=PL& … xt=1&index=19

 

Моля, че посочи ми точното изречение, в което някоя от нас казва, че това е грешно. Ама с точни цитати моля

Не е война, просто обсъждаме въпроса. Що се отнася до анонимността, аз също имам тема в която съм анонимна, макар и в друг подфорум.


Няма цитат, в който да се посочва изрично, че осиновяването от милосърдие  е грешно. Такъв извод си направих от мненията, че детето се осиновява от егоистичните подбуди да запълниш празнина, а не от милосърдие. И че, ако е от милосърдие, то тогава има голяма вероятност детето да бъде подценявано и травмирано допълнително.

Смятам, че жена, която има две деца, пък било то и собствени, много добре знае какви грижи, проблеми и отговорности я очакват.  Също така съм убедена, че на първо място ще прецени рисковете и последиците от евентуално осиновяване и как то ще се отрази на семейството и на биологичните й деца. 

Аз не разбирам защо при положение, че авторката на темата не сметна нашите думи за нападки, а напротив, се появяват хора, чели-недочели, които нападат даващите съвети. Всичко, което се изписа беше точно, за да прецени жената може или не може да се справи, да й се дадат насоки от миналите по този път за размисъл. Да прецени прав ли е мъжът й или не, има ли смисъл да настоява или не. В крайна сметка в живота на детето биха участвали двамата. Пък и не забелязвам да показва нужда от адвокат.
Макар и да осиновяваме деца по същите причини, по които други раждат, си има неща, които правят осиновяването различно от раждането. Ако някой би трябвало да напада в тази тема поради несъгласие, това е авторката, при положение, че тя пита и очевидно показва, че написаното й е полезно и я кара да размишлява, не виждам защо е нужно да се изпада в спор с хора, които не проявават личен интерес. Ако е от любов към спорта, то си има Клюкарник.

ku[d]ku[d]yaka,

мен ли имаш предвид, или не съм те разбрала?

Да и не бих искала темата да се превръща в спор. Аз лично я намирам за изключително полезна за всички, които имат подобни желания. Преди да се впусне човек по пътя на осиновяването има много неща, за които трябва да помисли, милосърдието не е най-важното. Това не означава, че е лошо, но има и други страни на въпроса, които трябва да се обмислят, за да е готов човек за тази стъпка.

С най-добри чувства, просто съм леко гладна от диетата.

Отъждествявам се с авторката на темата и затова задавам своите си въпроси.
Имам две деца и искам да стана приемен родител за трето, въпреки че мога да си родя такова. Не го правя от желание да задоволя егоистични потребности, а защото винаги съм го желала, просто така без причина.

Не смятам че някой някого напада, нито пък мисля че има повод за спор или конфликт.
Няма да цитирам мнения, но ако се върнеш назад ще видиш кой какво е казал.


Защо смятате, че след като една майка е задоволила инстинктите си да бъде родител, ще подходи лекомислено и безотговорно към толкова важен въпрос като осиновяването. И че няма да се постарае да обмисли всички възможни аспекти.
Точно майката, която има собствени деца разбира дългосрочния ангажимент, който поема.

Всъщност, затова е добре, че има проучване, независимо под каква форма минава и какво е естеството на въпросите.В хода на това проучване, освен всичко останало, всеки проверява мотивацията си, нагласите си, научава много неща, колкото и да е знаел преди това, има възможност да задава много въпроси, има и достатъчно време за размисъл.Понякога отделни елементи на тази процедура ни се струват глуповати и безсмислени, но и сега често се връщам назад към този период и виждам, че ми е било от полза.

Никой не е подготвен да бъде родител, аз най-малко бих твърдяла подобно нещо, след като днес изсипах кофичката с киселото мляко върху главата на сина си, понеже беше размазал половината от съдържанието й по масата.
Според мен най-важното е, че жалостивостта, съжалението към децата в институциите не би трябвало да е водещото при такава стъпка. И ако това е първоначалният мотив, то трябва нещата добре да се обмислят, защото да отглеждаш едно дете от съжаление е, поне в моите представи, нещо ужасно. Детето трябва да се отглежда и обича заради това, което е, а не защото някой го е оставил някъде. На мен изречението, че двете си деца обичаш, защото си ги родила, а евентуалното осиновено - защото си го избрала ми звучи ужасно зловещо. Не го разбирай като критика, а като съвет - не можеш да отглеждаш две деца, защото си ги родила, а третото по друга причина, според мен децата трябва да са с нас, защото ги обичаме заради тях самите, а не защото са свързани с определено събитие. Ти вкарваш идеята за разделението на децата си от самото начало. Да не говорим, че се отрича изобщо идеята за това, че сме избрали децата си и че се смята, че това не е добре за самите деца.
Аз лично не се наемам да препоръчвам конкретни теми, на мен ми трябваха три месеца да изчета всичко в подфорума, преди да се реша на тази стъпка и да започна да пиша тук.

Ами... никой няма да ти даде да избираш, освен ако не тръгнеш по странични пътища за пълно осиновяване. Можеш да откажеш предложено ти дете, но не се знае колко ще чакаш до следващо предложение в такъв случай. Така че ако му кажеш, че си го избрала, ще го излъжеш, а това вече не е хубаво.
А да изтъкнеш, че другите деца ги обичаш с вичките им недостатъци, защото си ги родила, а него си го избрала.... Ами представи си какъв ужас би изпитало при всяка неволна беля - "Дали ще продължава да ме обича, след като май не съм това, което е избирала?"

И не приемай, че се опитваме да те накараме да помислиш какво точно искаш, защото имаш вече две деца и поради тази причина се съмняваме, че ще делиш децата. Тук има много мами, които имат биологични и осиновени деца, има и такива, които чакат и лично аз никога не съм се съмнявала, че те са наясно със себе си, с мотивите и желанията си. (Маня, Фоксче, Нова звезда)

Това, което гледаш по телевизията е доста поукрасено от журналистите. Децата не стоят по домовете защото няма кой да ги осинови, а по съвсем други причини - неуредени документи най вече и понеже не отговарят на желанията на повечето осиновители  (етническа принадлежност, здравословно състояние, възраст.

И последно - понеже говорим за милосърдие и за "пълните домове": готова ли си да осиновиш дете с типични черти на ромския етнос например, болно или такова на възраст ходещо на училище?

Ако си подадеш документи тези неща ще трябва да ги обясняваш на социалните евентуално. Така че може би ще ни благодариш за "подготовката" един ден. Не ни се сърди. 

Въпрос, съжалявам за съмненията. И аз май съм по-напред с емоциите.
За мен мотивите, които може да има един мъж са непонятни. Не съм се интересувала, не съм го питала. Имай предвид, че голямото питане и разговорите със социалните не са най-приятното нещо. Поне за мен. И поне в началото.
Какво би отговорил мъжа ти на въпроса "защо не искаш да осиновим дете?' Може би отговора "как да го убедя" е в отговора на точно този въпрос.

Аз си казах истината - искали сме детенце, обаче в коремчето на мама все не се появявало, а в сърчицето си усещала, че нейното детенце се било появило в друго коремче... и тръгнала да го търси... и го намерила...

  упс, дали да не споменавам по-често другата си дъщеря

На това му се вика "Зло да те забрави". 

Ами аз лично смятам, че и въпрос и 6 са готови да осиновят много повече от някои кандидат-осиновители. Поне си задават въпроси, които аз не съм си задавала преди детето да дойде в семейството. Радвам се, че има хора, които обмислят задълбочено този въпрос и го оглеждат от всички страни, а не пускат поредната тема в Клюкарника, очаквайки аплодисменти. Момичета, и за двете ви 

Приблизително колко голямо?
Питам не за друго, а защото спомена, че можем да конкретизираме приблизително за какви проблеми говорим.

Ама чакайте сега, кой тук говори за разубеждаване? Не е ли идеята да се отговори на задаваните въпроси и споделените терзания? В противен случай аз явно не мога да разбера какво се очаква от една така поставена тема в точно този форум.

Здравейте!

Срам ме е да си го призная, но в нашия случай аз бях половинката която трябваше да бъде убедена  . Идеята дойде от мъжа ми и аз бях тази която се страхуваше че от мен майка не става. Оказа се че мога да съм майка, а дали добра или не ще оставя на щерка ми да прецени.
 

Аз мисля, че универсална рецепта за това няма. Всеки човек си има своите желания и потребности в живота. Всяко здраво семейство се гради преди всичко на взаимното разбирателство. И в този дух - вие двамата трябва да седнете и да поговорите кой какво иска, защо го иска и колко го иска и да решите кой трябва да се съобрази с желанието на другия.

Е, на нас ни е по-лесно - ние нямаме деца и можем да се фръцнем и да се нацупим и т.н. /това в рамките на шегата/. Моят мъж ме убеди така - "Не искам повече инвитро опити, ти си ми по-важна от детето.", Аз - "Не става, аз имам планове, искам да пробвам още.", той - "Добре, прави каквото искаш + още един опит. Ако не стане - осиновяваме. И повече няма да говорим по въпроса - за мен той е приключен.". Страхувам се, че при вас няма да проработи 

Лично моето мнение го писах вече - опитай се да разбереш - той не иска да осинови или не иска трето дете? Това е основополагащо. После ще му мислим за другото.

Ами кажи му, че не искаш пак да ставаш 100 кила, да дишаш тежко, да те боли след раждането, да получаваш топли вълни като ти слиза кърмата, да... абе можеш да изтъкнеш доста неща, които не са верни в по-голямата си част, но искаш трето дете. Обаче това може и да значи, че ще го излъжеш и тогава струва ли си?
Или изчакай да станеш на 45 и му кажи, че е трудно да раждаш, а искаш трето.
Извини ме, ама нищо разумно не ми идва на акъла.

Искам и аз да ти задам въпрос - колко са ти големи децата? Как се отнасяш с всяко едно по отделно? Колко внимание им отделяш и делиш ли ги или се опитваш да ги приобщаваш да си играят заедно? Голямото как реагира като си играеш с малкото? А малкото на игра само с голямото?
Не се ям - важно ми е, че и аз си имам проблеми.

Съвсем честно, според мен няма да го убедиш. Моят мъж реагира по абсолютно същия начин за второ и знам, че няма смисъл да настоявам. Държа на него и уважавам нежеланието му.

Още повече, ако мъжът ти има предразсъдъци по отношение на оставените деца, няма гаранция, че ще ги преодолее и ако го насилиш, просто ще е за сметка на детето.

Не го приемай като разубеждаване, въпросът е сложен и си касае вътресемейните отношения, ние какъвто и съвет да ти дадем, ти си знаеш човека най-добре.

Моят мъж беше категорично против дете от ромски произход. Показвах му снимките на децата тук в продължение на почти година, докато клекна. единственото, което аз лично мога да те посъветвам да не бързаш и да имаш търпение, да не го насилваш.

Ами може би е време да почнеш да му показваш снимки на момиченца.