Как се отнасят родителите с жилището, което са ви дали?

stefka.k,
твоята история много прилича на моята.
В голяма грешка си, като си мислиш, че ще се променят нещата.

Аз живях с моите свекъри 8 години, къщата им е с таванска и приземни стаи (полувкопани в земята).
През цялото време се кълняха, че ще се преместят в приземните стаи, защото им било трудно вече да се качват по стълбите, а ние ще останем сами в апартамента.
Можеш да познаеш от първия път дали това се случи за тези осем години? 

Когато се оженихме, аз не бях съгласна да живеем при тях, но те ме засипаха с доводи, че няма смисъл да си пръскаме паричките за наеми, а те такава голяма къща да имат.
Млада бях тогава и достатъчно глупава да се съглася. 
След сватбата се нанесохме в техния апартамент от 120 квадрата.
Имаха три огромни стаи и една по-малка, в по-малкатата ядяха, спяха и денонощно висяха там. В едната голяма стая се настанихме ние, останалите си стояха празни.
Ядяхме на туристическа масичка поради липсата на място в миниатюрната стаичка, пълна с кухненско обзавеждане, легла и какво ли не.
Банята бяха превърнали в килер, а тоалетната в баня. Самата тоалетна беше с клекало и балансирайки върху него ставаше къпането.
Свекърите ми са кротки хора, не сме имали конфликти и кавги никога, не съм се опитвала даже да променям нещо в обзавеждането или реда в къщата. Не мога да се оплача от тях, но начина им на живот не ми допада.
Слугуването и отношението към синчето бяха същите, както ти ги описваш. Настоявах да плащаме поне част от храната и тока, имахме възможност да го правим, но това беше отхвърлено с възмущение.
Ако има нещо изцапано, мама ще го почисти, ако си гладен - ще сготви каквото кажеш, ако нещо в къщата е развалено - тати ще го оправи.
При това положение няма мъж, който сам да се откаже от тези благинки.

Изкарах няколко месеца така, но битовизмите и различията в начина на живот взеха да ми идват в повече.
Започнах да мрънкам да си вземем жилище под наем.
Не мога да опиша учудването и възмущението у тях - нали всичко правим за вас и т.н. и пак обещания, че ще се  преместят в приземните стаи.
Видях, че няма да го направят и взехме компромисно решение да се изместим на тавана - стая с бокс и баня.
Мислех си, че най-после ще имаме наше си място.
Е, не стана така.
Свекървата се качваше да чисти стаята докато съм на работа, вечер ни чакаше ядене, в почивните дни рано-рано ни викаха на закуска, после на кафе, после на обяд, следобедно кафе, вечеря и т.н.
Опитвах се поне събота и неделя аз да си приговям храната, но при толкова покани, как да им откажеш на тези мили хорица, не разбираха, че имам нужда поне 1-2 пъти седмично да се отпуснем и да вечеряме само двамата.
Отстрани изглежда перфактно, но всъщност в действителност е доста задушаваща тази загриженост и липсата на изцяло лично пространство.
И така 8 години, докато взе да ми омръзва този начин на живот и перспективата да прекараме живота си на тавана.
 
И пак заговорих за квартира... и този път наистина го мислех, започнах да търся и в този момент съдбата се намеси, почина баща ми, след него баба ми, изведнъж се оказаха свободни къща и апартамент, с брат ми си ги разделихме и един хубав ден държах в ръцете си документите за апартамент, изцяло на мое име, направо летях, веднага започнах да събирам багажа за преместване и тук отново започнаха обещания от страна на свекърите да не сме отивали там, друго било да живееш в къща, отново се кълняха, че слизат на приземния етаж, а моя апартамент да сме го дадяли под наем.
Е, този път имах достатъчно акъл и не се съгласих.

Преместихме се. Първите няколка масеца бяха ад от агитации да се върнем и звънене по телефона по сто пъти на ден с покани за гостуване, непрекъснато измислят причини да отидем до тях, случвало се е сутринта да сме били на гости и вечерта да ни канят на вечеря.
Накрая един ден свекървата си призна, че не им харесва да са сами и им е скучно.

Три години вече живеем сами и тава са най-хубавите години от живота ми.
Свекърите май още не са се примирили, защото миналата година вече наистина започнаха ремонта на приземния етаж и както върви наистина ще се преместят там, тогава техния апартамент ще бъде свободен и атаките да се върнем още по-силни.

Малко дълъг се получи поста ми, но исках да обясня нагледно на Стефка как би се развила нейната история, ако продължи да чака и се надява нейните хора да освободят мястото, това просто няма да се случи никога.

stefka.k,
ние не бяхме принудени от финансова гледна точка да живеем с тях, по скоро ни изнудиха психически с безкрайни молби и обещания, по никакъв начин не искаха синът им да живее на друго място и това му се втълпяваше ежедневно.
За тях перфектния начин на живот е всички в едно жилище, по възможност в една стая, за да са сигурни, че детето не гладува и не харчи пари за ток.

Проблема за мен е, че са толкова мили, че няма как да им откажеш, една дума напряко не съм чула, но тоталната липса на лично пространство ме побърква.
Не искам да ми чистят, не искам да ми готвят, не искам да гледаме колективно всяка вечер телевизия, не искам да ставам по график в почивните дни заради закуската, не искам по цял ден да съм на масата заради ядене или пиене на кафе и т.н.

Мъжът ми, разбира се, нямаше нищо впротив да си живурка по този начин, това положение идеално го устройва, а и чувства вина, че ги е "изоставил".
Той не е мързелив по принцип, но ако има кой да ти свърши работата и да плаща сметките, малко трудно е да предприемеш крачка към непознатото.
Мъжът ми си има собствен малък бизнес, достатъчен сами да се грижим за всички разходи по домакинството.
Той е съгласен с тях, че е по-добре да живеем там. Ако сега му кажа, че се местим обратно, с радост ще хвръкне да събира багажа.
Аз реших да се местим на тавана, аз реших да живеем в моя апартамент, но се постарах да го убедя, че говоря сериозно и място за компромиси няма.
Сега понякога лекичко подхваща темата, но аз го режа с безкомпромисен тон.
Аз не съм майка, нито слугиня - научи се да помага в домакинството, да си прави сам някои ремонти, за които преди викаше тати.
Мога да кажа, че имам съпруга, който винаги съм искала, но нямаше как да стане такъв, когато вкъщи го отглеждат като бебе.

Когато си на своя територия, без всекидневно чуждо влияние (на гости ходим само веднъж седмично) е много лесно да диктуваш правилата и да подредиш живота си така както ти харесва.
Пожелавам ти да намериш пътя към собствен дом.
Разчитай на действието и рискувай, ако се налага, отстоявай с твърдост позицията си и не разчитай с чакане да доживееш до момента, когато те ще изпълнят обещанията си.