Как да науча сина си да се защитава?

Само да допълня, че защитата може да бъде и чисто вербална, стига да имаш подход и да умееш да бъдеш убедителен! 

На седем години ако имаш подход и умееш да си убедителен, трябва да си в паралелката за генийчета. Тук иде реч за "обикновени" деца.

   Много често децата сами се навират там, където не са желани. В стремежът си да бъдат приети, търпят обиди и ритници. Колкото и да се опитва човек да им обясни, че не си струва, че не може всички да те харесват, те пак съзнателно или не биват привлечени от тези деца, докато не се случи нещо, което да ги накара да разберат, че вие сте прави и да прекрати сремежите им за контакт.
   Аз от 4г. се опитвам да накарам синът ми да разбере, че не може всички да са му приятели. Има при нас едни деца, които го викат само ако имат нужда от него (т.е. няма с кого друг да играят), а после го обиждат и гонят. Често са го удряли пред погледите на родителите си, а те от своя страна не предприемат нищо. Опитах различни методи за да ги сприятеля, но не се получи. Синът ми най-накрая започна да разбира, че не е желан сред тях и вече като че ли не му пука особено много. Наскоро, дори и момченцето, което смяташе за свой истински приятел му показа, че когато е с тези деца няма нужда от неговата компания. Много ни заболя.

Така е, навират се. В такива случаи ние сме на ход. Не че съм ги учила целенасочено да си подбират приятелите, но съм им разказвала за мои случки. И сега, на стари години осъзнавам, че в периода, когато  са ме привличали неподходящи за мен деца просто съм нямала друга, по-подходяща среда.

 С това съм напълно съгласна. Ако детето няма самочуствие или увереност (най-вече възпитани от родителите), то бойните изкуства няма да помогнат много или биха го насочили в другата крайност. Миналата година щях да го записвам на бойни изкуства по точно тази причина, но нещо се разминахме. Сега разбрах, че е щяло да бъде рано. Тази година ще го запиша, но вече не за самочуствие или за самозащита, а за каляване на духа.


  След поредица от подобни случки, успях да го накарам да мисли за себе си. За това, че е важен и не трябва да позволява да го използват. Да бъде нахакан - когато някой не постъпва добре с него, да си каже, а не да се свива и угодничи. Щом не е желан в някоя компания, да стане и да си тръгне, а не да седи отритнат настрана. И най-важното - винаги му говоря, че ние сме с него. Че го обичаме и винаги може да разчита на нас. Че е равен на нас и трябва да отстоява позициите си.

   Аз много се разписах, ама тава е много болна за мен тема . Много четох. Съвети и техники на специалисти, слушах опита на другите родители, а също си припомнях и давах като пример ситуациите с които аз съм се справяла. Нищо не помогна. Оказа се, че човек трябва сам да измине пътя за да разбере за какво му се говори. Нашата грешка като родители се оказа в това, че много си стягаме детето. В това: как да се държи с хората около себе си; че не е нужно на шамара да се отвръща с шамар и какво ли не още. Това се оказа нож с две остриета. Когато го бият, синът ми не смее да отвърне или не знае как и кога да го направи.

И само да кажа за училище...

   Тази година синът ми беше I-ви кл. Класната му е страхотен педагог. Родителите са свестни хора и може човек да се разбере с тях, но децата са си деца. Често в у-ще (когато ние не присъстваме) се държат по различен начин от времето, което прекарват с нас. Ако ги видим отстрани можем да се запитаме дали това е нашето дете. След близо година аз разбрах, че речникът на синът ми е доста обогатен с ругатни. Игрите им основно са да се ритат или блъскат. Едните се правят на "кечисти", а другите на "нинджи". В процесът на игра задължително има пострадали. На родителската среща, учителката сподели притеснението си, че "често у погледа на децата вижда злоба. Има необяснима аграсия в игрите им, а като цяло те са добри, чуствителни и притеснителни". Мисля, че всички знаем откъде идва тази скрита агресия, но не може да ги отглеждаме под похлупак. Трябва да ги научим сами да се справят с трудностите. Веднъж синът ми се прибра с обезобразено лице, защото едно от децата го е бутнало и той се е ударил в ръба на стълбите. Това е станало по време на игра на футбол. С това дете често имаха спречквания. Често се оплакваше, че е ударен от него. Но един ден това дете ударило приятелче на синът ми и тогава той го набил. Известно време между тях имаше спокойствие, а после нещата пак влязоха в старото русло. Синът ми разбра, че не е безащитен, но това се отключва само ако види, че човек на който държи е в беда.
   Съвети от рода да се смени у-щето или класът не са много полезни, защото винаги ще се намери някой да тормози децата ни. Сега не е толкова страшно, но в гимназията нещата стоят по по- различен начин. Наша е ролята да ги научим на себеуважение. В това се крие голяма част от решението на проблема (да не възпитаваме жертви или насилници). Решението на даден проблем не е в бягството или в заобикалянето му.

Началото на миналата учебна година (1 кл.) имаше карате в училището.Мъжа ми го заведе на една от тренировките да видят за какво става дума и малкия каза, че не му харесва и не иска да ходи.Аз държах да го запиша на нещо, каквото и да е, защото ми се иска да спортува.Отделно е в хореографска паралелка и иска не иска си ходи редовно на танци и там няма измъкване.Сега чакаме да довършат басейна в училището и да ходи на плуване.Това е нещото което обожава от малък и ходи с удоволствие и редовно.
Когато прочетох първите няколко отговора в темата говорих с него за боен спорт, разказах му някои интересни неща и той изяви голямо желание да ходи.Все си мисля обаче, че в случая е по-важно емоционално да се чувства силен, да вярва в собствените си сили и да има смелостта да се изправи пред проблема и да го разреши.Не да раздаде шамарите или да избяга от проблема.Именно на това незнам как да го науча!
Относно средата и децата с които контактува:
Той си играе зад блока или на площадката.Децата са едни и същи.По принцип си има 1-2 приятелчета с които играе редовно и се разбират чудесно.Но има и други деца, които идват при тях понякога.Точно тези деца създават проблемите.Тук (в нашия квартал) се познаваме абсолютно всички.Знам ги тези дечица и неведнъж съм ги виждала как се бият, карат и т.н. помежду си.Те така играят, не казвам че са лоши.Друг е въпроса, че сега (лятото) повечето майки пускат дечицата си сами навън да играят и ги наблюдават отвреме-навреме от балкона.И аз от известно време го пускам сам.Може би и затова си позволяват да стигат по-далеч, отколкото ако знаят че мама е на пейката и вижда всичко.
Когато ходи при баба си, в друг квартал, пак са определена групичка деца които се събират редовно.Там досега не е имало проблем.

Исках да кажа още някои неща, но нещо се разсеях.Пак ще се включа.

   Аз съвет не мога да дам, защото съм далеч от мисълта, че съм се справила с този проблем, но мога да ти кажа как отбелязах напредък.

1/ При всяка удобна възможност показвах и казвах колко много си обичам детето. То всеки път ми отвръщаше, че знае, че го е чувало много пъти.

2/ Започнах да му говоря как ние с баща му сме най-добрите му приятели и съветници. Научих го да си казва всичко. Ако е направил беля да дойде и първо на мен да каже, защото аз трябва да съм подготвена и в случай, че някой дойде и ми се оплаче, да мога да го защитя. Защото за мен той е най-важен и аз винаги съм на негова страна. А пък после дали ще го накажа, набия или ще му се скарам, когато останем сами - това си е наша работа. Чуждите хора трябва да видят само моето уважение към детето, защото ако аз не го уважавам и не го показвам, и другите няма да го уважават като личност (това не са празни приказки, а ситуация, с която се сблъсках тази година.).

3/ Започнах да го уча да цени всичко което има: като играчки, дрехи, приятели и най-вече отношението което получава от родителите си. Постоянно му давам пример с това, че правим всичко заедно и на първо място са неговите желания (много внимаваме да не прекаляваме). За тези неща ми помага това, че като пример имаме обратното отношение на родителите на негово другарче.

4/ Започнах да го уча да отвръща на шамара с шамар. Първият път се стаписах като го изрекох, но ми писна всеки да ми тъпче детето. Което в прочем аз бях научила да не се бие и да бъде отстъпчиво.

    Има и още, но се страхувам да не стана много отекчителна. Всеки трябва сам да намери начина, защото това, което при мен върши работа не означава, че ще свърши и при теб. Всичко е много индивидуално и изменчиво. Най-трудна се оказа борбата между нашите убеждения (това в какво вярваме, като модел на поведение) и това на какво трябва да научим детето си.