.:.ХАЙДЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ***РОЖДЕНИ ДНИ.:.

Спирам за малко, за да си почина. Навеждам се, дишайки тежко. Опитвам се да си нормализирам дишането, да се заредя с нова енергия. Но не мога. И ме хващат...отново. Годината-`99 - `00, играта - стражари и апаши. Роден съм през `90-та и винаги съм бил последен\най-бавен на тези игри. Да...изморявах се и се отказвах първи. И с футбола ме нямаше никакъв, с баскетбола - също...Не мога да не забележа, че се изморявам по-бързо от другите и че тичам по-бавно, но тогава не обръщах внимание...
Тичам. Бавно и тромаво, но все пак - тичам криво-ляво. Бързам да се прибера. Изведнъж усещам нещо. Нещо ново и непознато - нещо става с десния ми крак, но не мога да разбера какво - не е болка, не е изтръпване, не е схващане...просто...поддава, не мога да си напрегна мускула и да продължа. Не мога и затова в следващата секунда се озовавам на земята. Ставам, оглеждам земята да не би да съм се спънал в нещо... асфалта е абсолютно гладък, не е възможно...Изтупвам се и продължавам по пътя, забавил крачка. Годината - `02 - `03, аз съм си аз, с разликата, че вече тичам много по-бавно и тромаво.
Студено е. Все пак е зима. Зимата на `05-`06. Стоя край шосето вдишвайки дълбоко леденият въздух, действа ми добре. Винаги съм предпочитал студа пред горещината. Чакам маршрутката, която да ме отведе до училище, защото съм пропуснал първите 3 часа. Чакам и държа в ръка епикризата и в главата ми отекват думите, които чух за последно : "...няма лечение. Довиждане...". Не съм от хората, които правят драми за такива неща, стоях и се ровех из близкото минало, мислейки какво ще бъде занапред...И сега се сещам...винаги ще се сещам. Спомнях си как в часовете по физическо отказвах да играя, спомнях си как от седмица на седмица как стълбите като че ли ставаха все по-високи и по-трудни за изкачване. Как усещах с всеки изминал ден, че ставам по-слаб и не мога да си възвърна силата, която всъщност никога не съм притежавал. Спомнях си с огорчение последното скиорстване. С новите ми ски, с които се бях пързалял само 2 пъти. Бяха перфектни, завивах както и когато пожелаех. Но това беше преди. Последният път, когато се качих на тях и се спусках, усещах как нямам контрол върху тях, изобщо не можех да ги помръдна дори сантиметър. С това приключи моят скиорски опит, сетих се, че трябва да ги продам. Но сърце не ми дава, имам нужда от парите, но са ми подарък...точно както колелото ми, което също не мога да карам, което също трябва да бъде продадено и също ми е подарък...точно като ролерите ми. Спомнях си как всеки път, когато излизах зимата, се молех да не падна, защото ми е ужасно трудно да се изправя от земята. Всъщност винаги се моля да не падам, няма значение кой сезон е. И къде се намирам - моля се преди да се кача и сляза на каквото и да е превозно средство да не падна, както няколко пъти ми се е случвало когато се качвам в тролей или когато слизам от автобус направо по лице на земята. Моля се когато ритна някоя топка да не падна, както се е случвало безброй пъти...моля се както стоя прав да не падна, защото и това се случва. Напоследък по-често. Както и да е. Не съм толкова съсипан, че съм болен, колкото това, че скоро няма да мога да заведа приятелката си на море, планина, пещера или всички други места, за които съм планирал да бъдем заедно там...Или няма да мога да танцувам с нея, а тя е танцьорка...Не ми е толкова до това, че като седна и след това не мога да се изправя без да се подпра, ами че не мога да изиграя една игра на баскетбол с приятелите ми, да отида за риба, на планина с колела или където и да било с тях.Не ми е затова ако след като походя 1 час, имам чувството че костите на краката ми горят и не мога да заспя от болка, а ми е затова, че ако кача още няколко килограма сигурно няма да мога и да ходя...Не се интересувам, че изкачвам стълбите с голяма мъка, огорчавам се, когато не мога да изкача стълбите на 3 етажната ми вила, от която 3-ия етаж щеше да е за мен, същия етаж, до който не мога да се добера сега...Не ми пука, че падам докато ходя, просто се съсипвам ако някой от родителите ми е наблизо и ме е видял...Може би единственото нещо, което ме изгаря от вътре е тичането. Да. Бягането. Спринтирането. Това, което никога не съм можел и което желая толкова пламенно. Какво ли не бих дал само за един ден. Един ден, в който да мога да тичам и пред мен да няма никакви ограничения и спънки...Господи, какво ли не бих дал само за един-единствен ден без граници за мен...
Маршрутката се приближава, аз се качвам издърпвайки се с ръцете ми. И изобщо не ме интересува какво мислят другите пътници. Намирам си място, настанявам се удобно до прозореца мислейки си колко съм щастлив. Слагам си слушалката в ухото и си пускам Eagles - Hotel California, поглеждам навън и се усмихвам. Просто така, аз съм щастлив...

On a dark desert highway, cool wind in my hair
Warm smell of colitas, rising up through the air
Up ahead in the distance, I saw shimmering light
My head grew heavy and my sight grew dim
I had to stop for the night
There she stood in the doorway;
I heard the mission bell
And I was thinking to myself,
'This could be Heaven or this could be Hell'
Then she lit up a candle and she showed me the way
There were voices down the corridor,
I thought I heard them say...

С привършването на куплета маршрутката се отдалечаваше към хоризонта, докато накрая се изгуби съвсем...






P.S. за състоянието ми сигурно се досещате - СМА...извадих тези случки от живота ми, просто за да има и друга гледна точка, да погледнете през моите очи, доколкото е възможно...и доколкото аз съм успял да ги пресъздам разбираемо.

Поздрави... и здраве и щастие, това е най-важно.